Кирилка Демирева

В навечерието на своята 80-годишнина Симеон Янев - университетски преподавател, писател и литературовед представи на читателската публика, събрана за първи път в общо издание, романовата си тетралогия „Биография на мъртвия век”, позната досега под две заглавия „Биографии на писатели, генерали и трети лица” с издания от 1983 и 1986 и „Биографии на отрепки” с издание от 2013 година.

Творбата е композирана в два тома с твърда подвързия и впечатляващо художествено оформление - дело на издателство „Захари Стоянов”.

На корицата на първия том четем: „Романът „Биография на мъртвия век” е „първият в българската литература опит за художествено-философски синтез на българския XX век. Започнал с поредица от три войни, продължил с гражданска, още една гореща и половинвековна студена война, векът завършва с рухването на социализма, за да навлезе в ера на безпрецедентни спекулации и поголовна корупция. От тези събития с предсказуемия им катастрофален завършек произтича и заглавието на романа.”

Кратката анотация подсказва мащаба на повествованието. Авторът определя своя роман като епохален. Епохален в двояк смисъл: като обект на изображение - епохата на XX век, и като всеобхватност на събития, личности и процеси, на възходи и падения, определящи облика на първия свободен век на българското ни живеене след продължително безвремие.

При това разказвачът отказва да е безпристрастен хроникьор. Като прониква дълбоко в травмите на историческата ни участ, повествованието провокира позиция спрямо ценностите - променяни или подменяни в историческите превратности на времето.

В този смисъл един нов прочит на романа е провокация към читателската активност, възможност да се открият нови, недоловени някога, важни за художеството, знаци.

Защото романът е многопластов и е предизвикателство към способността за интелектуално проникване и емоционално съпреживяване.

Отново прочетен, романът показва, че динамичните социални процеси през последните три десетилетия, преосмислянето на събития и личности в историографията, нескончаемият политическия фарс, както и страстите и пристрастията в полето на литературата не само не отнемат от актуалното му звучене, но и подчертават непреходността на идеите, вложени в художествената интерпретация на историята и нейните герои.

Нещо повече, последните десетилетия подхранват читателското въображение с аналогии, за съжаление, по-често откривани в разрухата на обществото или в духовния разпад на личността.

Големият разказ издържа проверката на времето най-малко защото нито за миг не се появява и намек за идеологическо дежа вю във възстановката на историческия контекст и в авторовата позиция.

Силата на въздействието на големия разказ е в таланта да се въплътят в жива художествена тъкан съдбовни за колективното ни битие събития и реални личности; да се откроят проявленията на познати типажи в нов обществен контекст, да се разкрие омерзителното в героите на новото време, жонглиращи върху мръсната пяна на несвършващия преход.

Векът на българските илюзии е осмислен през призмата на сложно изградени характери, погледнати отвътре, откъм дълбинната им психология.

Независимо от факта, че частите на „Биография на мъртвия век” са писани и публикувани в отдалечени едно от друго десетилетия, много различни като политическа атмосфера, романът е далече от всякакво заиграване с ефимерни научни тези за българското историческо време.

Писателят се интересува от духа на епохата, който се оглежда във всяка човешка съдба. И събития, и герои са разположени върху широка етична платформа. Като изхожда от тезата, че човекът е мяра на всички неща, писателят внушава идеята, че живото народностно чувство и отстояването му е мяра за човешкото.

Това виждане ясно се налага при интерпретацията на вечните теми за човека в историята, за писателския талант и отговорностите му пред литературата и обществото.

Епосът акумулира честността на твореца и мъдростта на народопсихолога особено при изграждане на героите, които не са просто илюстрация на своето време, а духовен синтез на авторовите размисли за българските надежди и покруси.

Всяко събитие или човешко поведение е обговорено в духа на народните ценностни ориентири, покълнали някъде далеч назад във времето като репери на оцеляването.

В епоса не се наблюдава традиционната за историческите четива патетика на почит или възвеличаване. Патетиката е друга - тя е в пародийното във всичките му аспекти, което с деструктивната си природа отрича светове, но гради други - тези на тревожното и разтревожващото авторово съзнание, жадно да привлече съмишленици в изповядването на обичта си към народа.

И тя е неприкрито заявена - в изповедите на главния герой или в полемично-есеистичните коментари на повествователя по повод например на ценностното преобръщане на понятията народ и индивид в новоговора след десетоноемврийската „революция”:

„Скоро да се говори за народ и каквото и да е народно, щеше да бъде признак на лош вкус, но сега това „скоро” още не е дошло и затова всичко се върши в името на доброто на народа, преди да стане добро за хората и да стигне накрая до доброто на индивида.”

Симеон Янев притежава таланта да изравя от менталните наноси непреходно същностното в българската орис. Доказва го романът, в който е проектиран и опитът на писателя в психографското изграждане на ярки исторически личности.

Достатъчно е само да спомнем очерците за Бенковски, Волов, Петър Бонев.

Епическото повествование разкрива не само таланта, но и волята на писателя да му посвети три десетилетия творчески труд, което говори преди всичко за самовзискателност и отговорност пред словото.

Обречен да живее във време на рухващи ценности, той пребивава в орбитата на своя непрекъснато уязвяван нравствен максимализъм, както и двойникът му, герой на романа, Стоян Драганов Петканов - средоточие на събития и герои, заради отредената му главна роля на писател, амбициран да създаде големия роман на своя живот. Така романът повествува за раждането на друг роман.

Несъмнено автобиографичен, той осветлява и аспекти от творческия процес на писателя Янев.

Биографа, както още е наречен Петканов заради пълната му отдаденост на идеята да пресъздаде образа на Йордан Йовков, е човек скромен и трудолюбив, „малко наивен”, не особено уверен в себе си, умерен приятел на чашката, чието съдържание интимно-иронично ще бъде наричано „грозданка”.

Практичността не е особено характерна за героя, затова животът му тече с променлив успех. За сметка на това има изградени високи критерии за нравственост, с които мери преди всичко твореца в литературата, но е критичен и към себе си.

Затова драматично преживява дните си в зоната на вътрешна конфликтност. Самотник в своя възвишен свят и воин на принципите си, Петканов е най-малкото странен в очите на другите, но и в сложни отношения със самия себе си.

Поставяйки своя герой в състояние на вътрешна противоречивост и външна конфликтност, писателят го превръща в пресечна точка на морални дилеми и философски противоречия.

Талантът и нравствената извисеност на Йовков са авторовия пример за честно писане и достоен живот. Като герой на романа Йовков предполага и своя антипод.

Симеон Янев го въвежда в лицето на друга историческа личност, Любомир Бобевски, съвременник на Йовков. Посредствен поет или проигран талант, придобил своята кратка слава по време на войните в началото на века, пишейки „маршовете на полковете и китка военни стихотворения”, отдавна потънали в забрава.

Появата на Бобевски от отвъдното и въображаемо присъстващ в живота на Биографа (особено в първите две книги) се оказва интригуващ ход, който е една от възможностите авторът да изрази своята неординерна позиция спрямо историческите факти и феномена на писателското творчество.

Тук художествената условност се гради върху знакови за българите събития - трите войни в началото на XX век и въобразените детайли около събитията. А те са в индивидуалните човешки съдби на съвременниците герои на романа, един от които е и Бобевски.

Като инфернален образ той е всевиждащ и всепроникващ в миналото и в настоящето, в човешката психология. Именно чрез него (и не само) писателят реди паралелни светове, втъкани в мрежа от етични послания.

Героят споделя духовните терзания на Петканов, съмненията или увереността му да постигне голямата цел на живота си - да напише голямата Книга за своя народ.

Нещо повече, той е призван да „акушира съвестта” му, която в будността си предизвиква Петканов дя се попита дали е толкова неизкусим, колкото се мисли.

Образът на среднощния гост е замислен като алтер его на Биографа, което се потвърждава както в хода на повествованието, така и от Петканов, който признава, че разговаряйки с Бобевски, всъщност е разговарял със самия себе си.

В първа книга оживяват историческите личности - Фердинанд I, и оня „каналия”, според определението на царя - Александър Стамболийски - както и многобройни образи, представящи управляващия елит и съсловното разделение в онази епоха, личности видими и невидими, които „вкупом изграждат картината на времето”.

Героите със съдбовна роля в историята ни присъстват предимно чрез вътрешния монолог, умело вплетен в ироничната авторова реч.

Благодарение на този подход писателят постига внушение за личностната характерология, изиграла роля в хода на събитията. Както например за егоистичните мегаломански стремежи на Негово Величество, който с недалновидните си решения повлича след себе си покрусата на цял народ.

Паралелно се разгръща образът на Йордан Йовков. Авторът съсредоточава вниманието си върху букурещкия период от живота му, когато е служител в българската легация. Обект на повествованието са неблагоприятната за творческия дух на писателя обстановка в легацията, чиновническата посредственост и бездушие, житейските несгоди.

Заедно с това ретроспективно, чрез спомените на Йовков, се разкриват картини от преживяното във войните, постигнато е внушение за достойнството и хуманизма на писателя, съзвучни с посланията на творбите му.

Герои на втората книга са личностите, които историята извежда на преден план през 20-те години на XX век - Александър Цанков, министър-председател, генерал Русев, полковник Вълков, полковник Гнойнишки, Аврамов - всеки от тях посвоему лицемерен, груб, безцеремонен и жесток в употребата на властта.

Оживяват събитията от 9 юни и септември 1923 г., от април 1925 г. Една сгъстена проза реди сцени, в които се сблъскват великото и нищожното, духовната извисеност и низостта.

Повествованието изобилства от сцени на патриотарска демагогия и перфидност, посочена е абсолютната деморализация на овластените, пропастта, която изграждат между себе си и народа.

Тези страници пораждат асоциации с литературни текстове от класиката. Моралният потрес на автора е внушен с не по-малка сила от този на Гео Милев, или Антон Страшимиров. И гротескните образи, и сарказмът, и експресията на словото напомнят за най-доброто в бйлгарската литература, посветено на тези събития. Романът на Янев обаче респектира с мащабното изображение на епохата.

Паралелно с историческата линия върви и тази на индивидуалното битие на Петканов, чрез което индиректно се пресъздава духовната атмосферата на 80-те години на XX век.

Среднощните разговори с Бобевски засягат вечните теми за писателската честност, за конформизма и хамелеонството, за „ураджийското” припяване на силните на деня, за трудния път към признанието на родения с божията искра и за бързия, но мним успех на проиграния чрез компромиси талант.

Според Петканов „ценността на един писател започва не с вродения му дар да пише, а с придобитата му способност да самопреценява написаното в рамкиге на доброто и красивото, пред което по призвание е отговорен.”

За него Бобевски се е отклонил от този „катехизис” на достойния писател, поддавайки се на ласкателствата на властниците и подчинявайки творчеството си на злободневното.

Но Бобевски не е еднозначно хамелеонът в литературата. Той носи трагизма на човека, проиграл дарбата си, и осъзнал вредата за себе си и народа от този личен избор.

Безкомпромисен в отстояването на принципите на честното писане (и не толкова в съблюдаване на житейските), изцяло подчинен на идеята да напише роман за народа си, Петканов ще се изправи пред жестоката истина за своята вина в разрушаването на обикновените, но вечни в нравствената си същина, човешките връзки.

Прокарана е темата за дълга, която във следващите книги ще намери своето пространно философско осмисляне. Осъзнал човешката си драма, героят е изправен пред съда на собствената си съвест, която отново, за кой ли път, е акуширана от второто му аз - Бобевски.

В напрегнатия диалог Бобевски -Петканов, а всъщност Петканов срещу Петканов, са поднесени възгледи и позиции, както и усъмняването в тях.

В драматично раздвоение и разкъсващо чувство на вина Петканов неистово се стреми към своята цялост и тя идва с просветлението, изречено с думите на Бобевски: „Няма милост за позовалия се… Позовалият се с чужда участ, особено тая на народа си, позовава сам кръста си и сам трябва да си го понесе”. Просветление, което връща героя към живота и смисъла му да бъде живян.

Ако Бобевски е типът писател хамелеон от първите две десетилетия на ХХ век, то негово съвременно превъплъщение е Петър Руйников. В този образ са вложени чертите на писателя конформист от времето на социализма.

Отношението на Янев -Петканов към този герой се движи от насмешката, през иронията до сарказма и сатирата. Когато за пръв път е въведен в повествованието, Руйников е представен като известен детски писател, когото услужливата критика е издигнала до жив класик.

Веднъж повярвал си, Руйников всячески ще отстоява своето „призидиумно” място, ще бди за ненарушаване на критериите за стойностна литература и критика според наложената от системата догматика.

Веднъж установени и официозно благословени, тези критерии охраняват такива като него. Всяко съмнение в тях, всеки опит за пробив в закостенялата художествена стилистика той приема като заплаха за собствения си старателно изграден от самия него и от раболепната критиката образ в литературата и обществото.

Тайните на успеха според него се заключават в няколко правила, едно от които гласи: „наличие на високоподготвена критика, която да не трови творческия климат на твореца”.

Затова след като установява, че неизвестният нему критик Петканов е пропуснал да го спомене в обзорна статия за детската литература, славолюбивият Руйников ще го „вземе под око”.

За него продуктивността на писателя е важна за поддържане на рутината, а тя на свой ред рутинно гарантира признанието на критиката. Руйников олицетворява системата, в която всеки с някого е обвързан в името на ползата.

Старият писател вижда себе си като добър човек, грижовен към младите таланти. Всъщност той ги моделира по свой образ и подобие - бързо ориентиращи се в конюнктурата и готови с всички средства да я отстояват.

Пример е критикът Натанаил Кичеков, който си е създал име на „страшилището в литературата”, чиито рецензии звучат „като обвинителен акт”.

Красноречиво свидетелство за приспаната от лицемерно славословие обективна самооценка е начинът, по който Руйников възприема статията на Петканов за неговото творчество, Заглавието й „Епохата на Руйников” е код за към пародирането на помпозния стил на критиката.

Зад нищонеказващите думи Петканов скрива отрицателната си оценка, а парадоксът е, че те умиляват Руйников до сълзи. Подобни парадоксални, но трагикомични ситуации не са рядкост в романовото битие на героя. Те бележат началото и края му.

В ранната си младост, без да има каквито и да било идеологически възгледи, е повлечен на мътните деветосептемрийски дни.

Припознат като „наше куче”, цял живот ще черпи благата от този случайно връхлетял го „обществен статус”.

Краят повтаря началото: уловил безпогрешно смяната на политическите пластове, този път, десетоноемврийска, Руйников бърза към студентската стачка, за да демонстрира лоялност, да се приспособи за пореден път.

Но младите не разпознават живия класик. В невъзможността да се закрепи на гребена на новата вълна Руйников изживява своята духовна смърт. Много скоро ще срещне и физическата.

Сцената на погребението му е блестящо художествено въплъщение на идеята за проиграния или подменения с фалшивите стойности талант. Смъртта прави човеците равни, но си струва да се припомни на живите за „божията искра”, помръкнала в житейските страсти и неволи.

Първата книга на романовия епос със заглавие „Биографии на писатели, генерали и трети лица” има отворен финал, загатнат с неосъщественото намерение на Петканов да приключи земния си път.

Продължението се отлага с 27 години - втората книга излиза през 2013 г. Междувременно се е случил 10 ноември 1989 г. 90-те ще бъдат години на надежди, но и на разочарования. Разместени са социалните и политическите пластове.

Пренаписват се биографии. Разделителните линии в обществото се задълбочават. Настъпва повсеместна разруха, време „на безпрецедентни спекулации и поголовна корупция”.

Преживял немалка част от живота си при социализма, Симеон Янев разбира, че на крилете на надеждите идва и заплахата за най-чистите пориви към свободно и разкрепостено мислене и действие.

За писателя е нужно време в случайното да прозре тенденция, в инцидентното - норма. Затова и втората книга със заглавие „Биографии на отрепки” идва след необходимата времева дистанция, Обект на изображение е така очертаната картина на 90-те години на ХХ в.

Първите страници напомнят за бюрократизираната система на социализма, за кафкианския лабиринт от институционални зависимости, в който попада Петканов. В обърканото му състояние и след новите семейни неудачи отново се появява Бобевски, за да подскаже продължението на романа с думите: „Стига вече размисли за историята, сега трябва да я преживеете.”

Преживяна, историята от 90-те години е личната съдба на Биографа, преплетена с героите на новото време и неговите безумия.

Заглавието привлича вниманието с антиномията на двете ключови думи - биографии и отрепки Първата насочва към личности или явления от висок духовен порядък, а експресията на думата отрепки отпраща към обществено дискредитираните, ненужните, отхвърлените, лишените от личностна значимост.

В хода на повествованието се прояснява двоякият смисъл на антиномията. Отрепки са героите, при които духовният разпад на личността, конформизмът и приспособенчеството са техният съзнателен или несъзнателен отговор на абсурдите в превратностите на времето.

Поврътливи и адаптивни, те са винаги печелившите в резките политически завои. Повествователят не крие презрението си към този тип човешко поведение и стилът става саркастично-язвителен особено когато субектите на явлението са хора на духа - писатели, университетски преподаватели.

Своеобразен синтез на явлението представляват образите на проф. Паунков, д-р Дунков и д-р Кичеков От първите двама лъха някакво институционално присъствие на фалшива учтивост и подчертана йерархическа зависимост. Третият е безогледен в подбора на средствата за изплуване на върха. И за тримата са характерни кариеризмът и конформизмът.

Но в условията на морална разруха на обществото отрепки се оказват неприспособимите към правилата му, възприеманите като неудачници, но изповядващи истинските морални ценности, личности.

Техните философски размисли са защитна реакция срещу алиенацията, бягство от агресивния обществен пейзаж. В компанията от полемици на полето на философията са Петканов, писатеят, биаграфа на своя народ, Софрон, философът кантианец и странният Елиас Цеви, евреин, окултист и маг.

Елиас дава „дефиницията” за отрепките от втория вид: „Говоря за изкуството да станеш аутсайдер, да се превърнеш в отрепка, искам да кажа. Но не отрепка поради липса на воля да бъдеш себе си, а отрепка поради липса на търпение да живееш в мир и сговор с идиоти.”

Балансиращ на границата между метафизичното и реалното, този образ може да бъде видян в ролята на протагониста. Групата броди из оскъдния, прашен и сив крайградски пейзаж на софийските Младости и философства.

В контраста между профанното в мястото на случващите се диалози и висотата на споделените мисли се ражда пародийното, което подчертава абсурдното, но и великото в него.

Впрочем повествованието е изградено върху многобройни контрасти. Елиас е свързващото звено между попътните злободневни, потресаващи духа реалности, които връхлитат събеседниците му, и философското им осмисляне в духа на най-висшите духовни стремления на човека.

Разговорите между героите напомнят за Сократовите диалози, а повествованието - за Сократовата ирония. Неподражаем ироник, провокатор, демиург и ментор в импровизираната Академия, естествено, е Елиас.

А основен проблем върху който се разисква, е човекът. Философското мъдруване тръгва от стихията на злободневно-разрушителното за човека в обществото ни от 90-те, за да се извиси до гения от Кьонигсбер, за когото е неразрушима връзката между достойнството на човешката личност и Бога.

Кантовата мисъл за звездите над мен и моралният закон в мен имплицитно се извежда като същина и смисъл на човешкото както от повседневния хаос, така и от висотата на философската мисъл - аурата, която блажено обвива обитателите на тази странна академия.

Евреинът Цеви е едновременно в делничните измерения на съществуването на своите събеседници и в търсенето на висшия смисъл на човешкото битие. Проникващ зад повърхността на видимото, истински прорицател, героят е свързващият нишките между микро- и макрокосмоса, те са опорите на идентичността, заплашена от разпад.

Затова като поведение магът е екстатичен. Ръкомаха и жестикулира, прекъсва събеседника, провокира. Но най-впечатляваща е „каскадата му от гласове”.

Толкова гласове, колкото и лица има Елиас: едно за потърсилите оракулската му дарба, друго, когато разказва притчите за Парацелз, трето за двамата си приятели и събеседници Петканов и Софрон.

Но най-истинското е в последните му записки преди смъртта: „Нямам повече съмнения, Човекът е прозорецът на Бога към необята, който е създаден от Него”.

И посланието му към Петканов: „Не забравяйте, г-н Петканов: само онзи, който се опитва да постигне абсурдното, може да реши невъзможното”. В повествователната тъкан са вплетени афористичните мисли не само на Елиас.

Те са и в активното присъствие на разказвача, в коментарите на събития и герои, в ироничния стил. Така романът жанрово може да получи определението философски.

Тъжен е финалът. Отиват си един по един отрепките от втория вид. Умира Софрон, след него Елиас, Те са там в лунната пътека заедно с Бобевски, с любимата Дару-Енту.

Космически самотен, Петканов ще прехвърли парапета, догонвайки ги. Остава да свети екранът на компютъра с възстановения ръкопис на голямата Книга за съдбата на българския народ. Съхранена е историческата памет, така нужна за идните поколения.

Апотеозно звучат мислите за Човека и божията искра в него. И в това е оптимизмът на епоса с провокативното и малко стъписващо заглавие „Биография на мъртвия век”.