Петко Тотев

Съществуват най-невероятни хипотези за възникването на Охридската книжовна школа. Едни от тях са сравнително по-благонамерени - изпращането на Климент в Охрид се обяснява с по-добрите и по-спокойните условия в Югозападна България - далеч от столицата, от дворцовите борби, от опозицията на антихристиянски настроената част от старобългарската аристокрация. Други търсят в основите на Охридската книжовна школа едва ли не някакъв сепаратизъм, изграден върху напълно предполагаем конфликт между Борис І и Климент…

Случаят е всъщност ясен. Всички извори и легенди за Кирил и Методий и техните ученици са недвусмислени: българският владетел княз Борис І винаги е търсил учениците на солунските братя, винаги най-дълбоко ги е уважавал, създавал им е най-добри условия за работа, щедро ги е възнаграждавал и покровителствал. Никъде в историческите извори и в легендите няма нито намек, помен, сянка за някакви конфликти. Тъкмо напротив. Кирило-Методиевите ученици още при пристигането си в България са знаели, че са най-много желани и очаквани именно тук. И когато немският архиепископ Вихинг жестоко, варварски разгромява делото на славянските просветители в Моравия и Панония, основното ядро от учениците на Кирил и Методий се устремява право към България. Най-авторитетният житиеписец на Климент Охридски - гръцкият архиепископ Теофилакт, когото нямаме никакви основания да подозираме в пробългарска преднамереност, пише, че понеже Господ е заповядал на гонените в един град да бягат в друг град, Христовите изповедници охотно се запътили към България - за България те мислели, понеже се надявали, че България ще им даде успокоение.

Основаването на Охридската книжовна школа от Борис І и Климент е блестящ стратегически ход на разцъфтяващата Първа българска държава. След покръстването (865 г.) Борис І на практика се убеждава в консолидиращата сила на християнството. Същевременно проницателният български владетел все по-остро разбира каква голяма опасност е християнството като византийско политическо и идеологическо проникване в България. Веднага започва борба за независима българска църква. След сложен дипломатически етюд, разигран между Рим и Цариград, в 870 г. Борис І извоюва правото на независима Българска екзархия. Огромен успех! В светлината на тези крупни и първостепенни не само за България, но и за цялото славянство исторически събития привличането на Кирило-Методиевите ученици в България има един-единствен смисъл, определен от ясната и целенасочена политика на българския владетел.

Когато се изтъква с най-блестящи определения делото на братята Кирил и Методий, никога не бива ни най-малко да се забравя или подценява ролята на българския княз Борис І за възтържествуването, за стремителния разцвет на славянската писменост и култура. Проникновената теория се въплъщава в духовна стратегия. Какво би станало с делото на Кирил и Методий без Преславската и Охридската школа? Знаменитото слово на Константин Философ срещу триезичниците не би ли останало задълго само вдъхновен полемичен текст, цитиран от избраници за избраници, ако три хиляди и петстотинната Охридска книжовна школа не разсича като стоманен меч двуезичната ос Рим - Цариград? И то веднага, тутакси, по горещите следи на Кириловото слово във Венеция!

И така: Охридската книжовна школа е дело на Кирило-Методиевите ученици - Климент, Наум, Горазд, Сава, Ангеларий, „избрани и корифеи”, както ги нарича Теофилакт Охридски - дошли в България след смъртта на Методий в 885 г.

Като основава едновременно два идеологически центъра - Преслав и Охрид - с единна културна и политическа програма, Борис І долавя зорко и творчески развива една от най-могъщите идеи на времето - децентрализация на културата като средство за вътрешна консолидация, за идейно и културно спояване на цели народи, за постигане на здрава политическа централизация. В Западна Европа същият процес започва по същото време, но протича много по-бавно, мудно, непоследователно. На събора в Тур (813 г.) за първи път се взема решение в католическото богослужение покрай латинския език да се допускат и „романските наречия”. Но латиноезичният католицизъм е мощна консервативна сила, която се преодолява мъчително. Едва в 890 г. се появява най-ранният паметник на старофренската литература - „Кантилената на св. Евлалия”. В същото време изграждането на старобългарската култура и литература се превръща в държавна политика. Ето кое трябва да се подчертава колкото е възможно по-дебело, за да се разбира, че Златният век не е паднал от небето, че той не е просто някаква щастлива случайност по пътя на Кирило-Методиевите ученици, че не става дума за някакъв чисто културен „бум”, представян в светлината на традиционни утопии за „просветена монархия”, а единственият миг, който не е бивало да бъде пропуснат и който не е пропуснат! Борис І и Симеон Велики решават категорично въпроса да бъде или да не бъде българската държава на Балканския полуостров.

Тенденцията, която си пробива път и на църковния събор в Тур, в условията на крайно интензивните процеси на Балканите изкристализира в политиката на българските владетели Борис І и Симеон и веднага се въплъщава в живо дело, държавно дело. Охрид не е просто и само втора културна столица на България - това е Преслав, изнесен на линията Цариград - Рим. Погледнете на картата: Охрид разделя отсечката на гръцко-латинската идеологическа хегемония на две равни части. Ще последва бурно по-нататъшно делене в цяла Европа. Правото на всяка народност да има своя независимост, независимост политическа и културна - право, което лежи в основите на бъдещия европейски прогрес, на бъдния Ренесанс - е защитено за първи път от далновидната политика на един български владетел и от блестящата дейност на най-талантливия пряк ученик на Кирил и Методий. Известно е, че Климент Охридски получава великолепна и всестранна подготовка и участва в най-важната дипломатическа мисия на Константин Философ - посещението при папа Адриан ІІ.

Не може да има никаква случайност в първостепенната по важност истина, че най-талантливият ученик на солунските братя застава точно по средата - и географски! - между Рим и Цариград, приемайки во веки веков името Охридски. Всички източници сочат, че пратеникът на Борис І в Югозападна България не се е усамотил край брега на дивното Охридско езеро, място злачно и покойно, за да пише книгите си и да се впуска в глъбините на теорията и богословието.

Климент отива в Охрид, за да създаде школа, за да бъде апостол и прост работник на нова култура. Теофилакт пише за това съвсем ясно и дори с известна доза високомерие, винаги характерно за „академичните” среди:

„Той съставил прости и ясни слова за всички празници, които не съдържат нищо дълбоко и много мъдро, но които са понятни дори за най-простия българин”. (1)

Отлично е казано! А дали в дейността на Климент действително не е имало нищо дълбоко, дали неговата „популяризаторска” дейност е била наистина повърхностна - ще установят след девет века далечните потомци на Теофилакт, когато започва епичната борба на македонските българи за независима българска църква и когато Петко Славейков нарича своя знаменит вестнк „Македония”.

Климент Охридски строи своята школа най-напред в ширина. Стреми се да подготви колкото е възможно повече хора. Да създаде широк кръг българска интелигенция. И успява. Около три хиляди и петстотин наброяват възпитаниците на истински нов апостол, когото Теофилакт ненапразно нарича „нов Павел”. Такива мащаби на педагогическа и културна дейност са безпрецедентни не само за ІХ в., но и в много по-късни епохи. Тридесет години от живота си посвещава Климент на своята Охридска школа. Като прибавим и седемгодишното подвижничество на Наум, като присъвокупим и дейността на епископ Марко, за когото се споменава в най-старото житие на Наум като за виден деец на школата, като си представим и бденията на други незнайни дейци на нашата стара книжнина, чии-то имена не са оцелели в бурната и трагична история на България, можем ли видя силната светлина, изгряла над Охрид?

Теофилакт свидетелства, че възпитаниците на Охридската школа са се подготвяли за книжовна дейност. Там е била продължена, както и в Преславската книжовна школа, преводаческата работа на Кирил и Методий, непосредствено необходима за проповедта на старобългарски език. Същевременно книжовната дейност на самия Климент, толкова съсредоточена върху делото на Кирил и Методий и в Пространните жития на Кирил и Методий (наричани още „Панонски легенди”), и в Похвално слово за Кирил, ни подсказва, че в Охрид са създавани блестящи оригинални произведения на старобългарската книжнина, които дават облика на школата, лягат в основите на нейната педагогическа деятелност, изцяло пропита с български дух и българско съдържание, устремена към големите цели на Първата българска държава.

Охридската и Преславската книжовна школа са единосъщно и неразделно цяло. Единни политически и културни цели; тематична, жанрова и езикова общност; едни и същи дейци в двете школи - Наум работи първоначално в Преславската школа. Най-сетне нека споменем и една подробност, която в ІХ в. не е била незначителна, както ни изглежда днес. Климент нарича „Свети Пантелеймон” създадения от него манастир край Охрид, както се нарича и Прес-лавският манастир край Тича, средище на Преславската книжовна школа в известната местност Патлейна. Един и същ светец - християнският символ на вечното движение и развитие - бди над двете единосъщни огнища на старобългарската култура.

Лъчезарният център, в който се сливат всички светлини на Охридската и Преславската книжовна школа, е култът към солунските двама братя. Цялата традиционна християнско-византийска техника за издигане в култ, за поетично възвеличаване - техника съвършено разработена и изградена върху радостната екзалтация (католицизмът избира екзалтацията на страданието) - придобива ново съдържание. В новата среда - славянобългарската - се възвеличават съвършено нови апостоли, съвременници, творци на славянското просвещение.

Възторженият полет на новопокръстените българи към изворите на духовната радост, към отечество, което добива пред смаяните им очи и своя единна духовна, идейна територия, се окриля не толкова с оди и химни за Петър и Павел, за Йоан Дамаскин и Григорий Богослов, колкото с оди и химни, похвални слова и облажавания на Кирил и Методий, на Борис І и Симеон Велики, на Климент и Наум.

Възхвалата на Кирило-Методиевото дело - ето здравата и нерушима основа и на Охридската, и на Преславската книжовна школа. Климент Охридски пише Похвално слово за Кирил, на неговото перо най-вероятно принадлежат ,,Панонски легенди”; Константин Преславски в Азбучна молитва изпява химн на славянската азбука и на славянските книги - най-новото оръжие на познанието; Черноризец Храбър в своето знаменито сказание „За буквите” разбива на пух и прах всички доводи против светостта на новото славянско писмо; Йоан Екзарх в пролога на своя превод на Богословието от Йоан Дамаскин с преклонение говори за славянските първоучители.

Каква могъща българска културна традиция се създава може да се съди чак по крупните центрове на Българското възраждане през ХVІІІ и ХІХ в. - Котел, Охрид, Струга, разположени в непосредствена близост до двете старобългарски книжовни школи.

Кирил и Методий теоретически разбиват вековната догма на триезичното богослужение. Охридската книжовна школа на практика разкъсва двуезичната гръцко-латинска възхвала на Бога, за да отвори място - по средата на оста Рим - Цариград - и за молитвите на старобългарски език. В същото време Преславската книжовна школа продължава да отстоява правата на славянската култура, както ясно личи от бележитото съчинение на Черноризец Храбър - полемика на световно равнище, както бихме се изразили в наши дни. Каква по-съвършена организация на духовно настъпление можем да си представим? Налага се същевременно изрично да подчертаем, че дейците на Охридската и Преславската книжовна школа не отричат византийската цивилизация, заварената християнска класика. Усилената преводаческа работа в Патлейна и в Охрид дава много красноречиви примери. Учейки се непрекъснато от най-добрите образци на византийското изкуство, старобългарските книжовници творчески развиват най-добрите му заложби, очистват го от консерватизма и догматизма на неизменните канони, актуализират го и така го предават и на други славяни - в Сърбия, Румъния, Русия - за да бъде изградена самобитната славянска християнска цивилизация.

Основните жанрове в Охридската книжовна школа са лириката и публицистиката - оръжия за най-бързо и най-непосредствено въздействие. Поучителните и похвалните слова на Климент Охридски са предимно лирични творби, както може да се види от Похвално слово за Кирил - един от върховете в старобългарската поезия.

След толкова възторжени прослави на Константин Философ в старобългарската литература с какво се отличава творението на Климент Охридски? Преди всичко със стремителността си, с недостигнатата от никой друг старобългарски лирик височина и чистота на лиричния възторг, бликащ направо от кристалните глъбини на Охридското езеро:

„И затова аз облажавам, о преблажени отче Кириле, твои-те устни, от които се изля духовна наслада на моите устни. Облажавам твоя многогласен език, който, като възсия над моя народ със зарите на трибезначалното божество, отпъждаше духовния мрак. Облажавам и многосветлото, озарено от светия дух твое лице, от което изгря многоразумната светлина и което съкруши многобожеската лъжа. Облажавам твоите златозарни очи, които излекуваха нашата неразумна слепота, и така изгря богоразумната светлина. Облажавам ангелозрачните твои зеници, озарени от божествена слава, които ме просветиха с бого-вдъхновени слова и очистиха сърдечната ми слепота. Облажавам пречестните ти ръце, от които се изля върху моя народ богоразумен дъжд, който накваси с боготечната си роса изгорелите от греховна суша наши сърца. Облажавам богодвижимите твои пръсти, които написаха за моя народ освобождение от греховно иго. Облажавам светозарната ти утроба, от която изтече за моя народ волята на живота, падаща отгоре чрез твоите молитви. Облажавам светлите ти нозе, с които ти обходи като слънце целия свят, като просвещаваше с боговдъхновеното си учение. Облажавам пречестната твоя църква, в която почива многоразумният и богоречив твой език”. (2)

За всички, които не са имали допир с образността на византийското изкуство, Похвално слово за Кирил може да даде начална представа за стилистиката й: радостно светоусещане, плавен полет към висините, освободен от сковаността и еднолинейния екстремизъм на готиката, пробождаща небето; въздушност и пълнообемност на образа (съпоставете с архитектурата - предпочитание на сферичните обеми и на дъгите от окръжност), непрекъснати едри ракурси (лицето, очите, зениците) и силно, ослепително осветление (сравнете епитетите в Похвално слово за Кирил със старобългарската и византийската живопис: предпочитание на лицето, пог-леда, зениците; блясък от злато, пурпур, охра и небесносиньо).

В лъчезарното лоно на тази образност старобългарският писател извършва скрита, но много съществена работа. Днес някой отегчен специалист спокойно може да обръща страниците на Похвално слово за Кирил сред многото страници на панегириците във Византийското средновековие… Но ухото на всеки славянин ще долови тук новите звуци. Защото хорът на тържественото византийско псалмопение прославя най-новия светец в календара; защото в общото източноправославно ликуване се долавя и възторгът от раждането на новата култура - славянската; защото лиричният екстаз тук не води само до абстрактни вселенски сфери, а и към зрими измерения на ново велико дело, до празничната мисъл за неговото общославянско и общочовешко значение. Средствата и похватите, които в панегирика служат тъкмо за откъсване и бързо отдалечаване от грешния мир, за приобщаване към съзерцанието и самовглъбяването, у Климент Охридки се приобщават към най-близкия, най-жизнения празник на българите и на всички славяни, прогледващи към собствената си култура и цивилизация.

Днешният читател трябва да има предвид, че през Средновековието е задължително канонизирането на литературните форми, че тъкмо заради това е най-важно какво ново съдържание се влага в тях. Преодолявайки предубежденията си към  панегиричната форма изобщо, съвременният български читател постепенно ще почувства в Похвално слово за Кирил чистото въодушевление у първите строители на старобългарската култура и литература в цялата му автентичност, в целия му колорит.

Възлов момент във всички старобългарски литературни творби, посветени на Константин-Кирил Философ, е спорът с триезичниците. С какви особености се отличава този епизод в Похвално слово за Кирил? Преди всичко - с най-голям лаконизъм. И още - с едно сравнение, което дава най-точна представа за личността на старобългарския писател Климент Охридски. Когато стига до знаменития спор на Константин Философ с триезичниците от Венеция, Климент казва: „Като лъв затвори устата на триезичните еретици“. Толкоз! И веднага се очертава внушителната фигура на писателя воин в полето на духа, на онзи старобългарски книжовник, който вбива Охридската книжовна школа като  копие в самия център на пътя Рим - Цариград.

Невинаги си даваме сметка за значението, което има появата на трета - много по-достъпна за широките кръгове - образованост в Европа през ІХ в. Не оценяваме достатъчно и последиците от демок-ратизма на старобългарската литература и култура за по-нататъшното развитие на славянските народи. Официалната каноническа литература влиза в много действени и сложни връзки с фолклора; създават се народни или по-общодостъпни версии на основните християнски догми; откриват се небивали възможности за разцвет на различни ереси, които придават на духовния живот нерв и пълнокръвие; българската богомилска литература прониква дълбоко в Италия и Франция; борбата срещу ересите налага нов стил на опонентите, застъпващи официалните гледища - още Презвитер Козма тънко долавя, че само с „анатема” и „анатема трижди” не се върши работа, и затова успоредно с богомилската критика развива своя яростна атака срещу недъзите на официалната църква и официалното духовенство; в борбата срещу многобройните еретици се ражда и официозната „самокритичност”, която от своя страна има самостоятелно прогресивно значение.

Всичко, накратко набелязано и нахвърлено тук, е несъмнено важно за цялостното по-нататъшно развитие на славянството - от богомилските времена до отлъчването на Лев Николаевич Толстой от Източноправославната църква.

———–

1. Милев, Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 132.

2. Старобългарски страници. Антология. Под редакцията на Петър Динеков. С., 1968, с. 506.

———————————

сп. „Антени”, № 45, с. 12-22, 1979 г.