Панко Анчев

1.

Мащабът на писателския талант е преди всичко мащаб на неговото мислене като художник и философ, на неговия ум, прозорливост, дълбочина, способност за анализи и обобщения. Но и на изображението и пресътворяването, на силата на думите и красотата на словото.

Но мащабът е мярка, съотношение на мярката спрямо измерваната линия или плоскост. Т. е. самият той измерва и се измерва. Неговата големина е конкретна, точна, съпоставима с други. Така е и в изкуството. Неповторимостта на творческия талант също може и трябва да се измерва с конкретни мерки, защото е реална величина, а не фикция. За да го измерим обаче трябва да го видим, обхванем целия, да обозрем творчеството му, да го осмислим и осъзнаем. А после и да го опишем, анализираме и тълкуваме.

Непосилна работа!

И все пак това е работа, която литературоведът е длъжен да извърши. Иначе не би имал право да смята, че анализира литературата и я тълкува задълбочено и вярно. А щом не прави това, то какво друго би трябвало да прави, за да се нарича литературовед? Нима му е достатъчно да бъде само един посредствен коментатор и фиксатор на очевидни факти и заглавия на произведения?

Три са мерките, които трябва да се наслагват върху мисленето на големия писател, за да се измери и установи мащабът му: Бог, човек и общество. По начина, по който е показано Божието творение и най-вече човекът и обществото, съдим за мисленето и таланта на писателя. Нищо друго не е в състояние точно и вярно да ги измери.

Бог е всичко и Неговият промисъл е непосилен за узнаване и разгадаване. И точно поради това Бог ни дава знаци, с които да го разпознаваме и описваме, за да виждаме Неговото присъствие навсякъде. Тогава и светът, който писателят пресъздава, ще бъде не просто голям и необятен, но и изпълнен със смисъл и значения, които иначе няма как да забележим и проумеем. Самият Бог е безначален и безконечен и осъзнаването на тази страна на Неговата Вечност ни дава нови очи, с които да видим и Самото Му творение. А писателят и да го пресъздаде чрез словото си.

Всеки велик писател размишлява и говори за Бога. Дори и когато се бори с Него и Го отрича, защото не вярва в съществуването Му. Но дори и тогава мисълта му трябва да се извиси до Непостижимото, за да го осъзнае. И едва тогава да произнася личните си присъди и само осъждания. Както и да пристъпи към пресъздаването на света в целия му мащаб и величие. Писателят съизмерва всичко чрез себе си и затова е важно личните му мерки да са големи и в тях да попадат само значимите неща и те да са достойни за неговото перо и мисъл. В този смисъл неговата мисъл винаги е епическа. Както и талантът му, дори и тогава, когато се опитва да осъзнае малкото, дребното, личното. Защото то също е безначално и безконечно, щом е Божие творение и в него пребивава Богът.

Но въпросът не е само в това писателят осъзнато да признае или не признае Бога, а да се стреми да изрази себе си в Неговия мащаб и да постигне Вечността. Тогава само можем да говорим за истински талант. Другото е заместител и амбиции. Литературата, която талантите създават, е второ сътворение на нематериален свят от идеи, образи, мисли, представи, думи. То е образът на реалния свят!

Човекът е Божие творение, което живее в този свят. И не само живее, но и го организира и променя, влага от себе си и отнема от него, за да станат части от една същност, дух и материя. Така те не могат да съществуват един без другиго, но и без съзнание у човека, че е част от Мирозданието, за да осмисля неговото величие. И да го изучава, анализира, разбира. Връзката им е органична. Затова и не е възможно да съществуват поотделно и един без друг. Човекът е преминал през всичките дни на сътворението, докато бъде създаден и заеме мястото си в света, за да го наблюдава, изучава и господства над него с разума и духа си.

Човек е създаден, за да живее в общност с други хора, с тях заедно да устройва средата си, за да има в нея ред, хармония, разбирателство, воля за съществуване. Обществото не е механичен сбор от хора, а самостоятелен организъм със своя душа, ум, рефлекси. Той функционира разумно и се устройва по своя воля и съобразно ред и правила, които сам си е формулирал, избрал и приел. Обществото е много повече от стадото, в което битуват животните, именно защото е надарено с разум, съзнание и слово. То може да формира свое мнение, което да се различава от мнението на някои негови членове, именно защото притежава свой ум и разум.

Литературата пресъздава живота на човека в обществото, но и ролята на обществото в съдбата на отделния човек; тя изследва както хармонията между тях, така и непримиримите им противоречия. Заедно или поотделно вярват или не вярват в Бога, приемат Го или Го отричат и се борят с Него.

По това как тези три „мерки” се наслагват в мисленето и изобразителната способност на писателя съдим за мащаба на неговото мислене и талант.

2.

„Дневник на писателя” по различен начин, но със същата сила и енергия показва реалния мащаб на мисленето на Ф. М. Достоевски като писател-мислител и художник.. Тук той рационализира всичко онова, което показва в белетристичното си творчество, за да формулира ясно и точно обществените идеи на времето и руското общество от втората половина на XIX век.

Още в началото на Дневника, започнат през 1873 г., в първата книга, веднага след увода, в главата „Някогашни хора” Ф. М. Достоевски поставя своята главна тема и най-важния проблем, върху които ще размишлява през цялото течение на този дневник: какво означават Русия, православно-славянската цивилизация и разпадът на дворянското съсловие. Писателят разказва за двама от най-великите руски мислители и интелектуалци, изиграли огромна роля в неговата лична съдба на писател и гражданин: В. Г. Белински и А. И. Херцен.

Споменът за двамата велики мислители не случайно отваря книгата. Той определя целият кръг от разсъждения, който ще бъде очертан в „Дневник на писателя” и който е най-важният за руското общество от втората половина на XIX век. В няколко страници само великият писател посочва значението на Белински и Херцен, извеждайки го от техните качества, начина им на мислене, поведението, идеите, които изразяват и защитават. И двамата се борят срещу обществения ред и начина на организация и управление на обществото, но са и негови автентични изразители. Толкова органично присъстват те в неговия живот и така автентично свидетелстват за кризите в него, че то се олицетворява от тях именно.

И двамата са продукт на своето време; то ги роди и създаде, за да бъдат неговите отрицатели и разрушители, но и изразители и свидетели. То трябваше да достигне до тази именно степен на своя разпад, за да се появят тези, които да го осъзнаят в цялата му трагедия, но и непоносимост и да се опитат да предложат идеите за ново бъдеще. Разпадът също се нуждае от гении, за да го олицетворяват и изразяват.

Белински и Херцен произлизат от две различни социални групи. Белински е син на военен лекар, т. е. не е дворянин и благородник. По-скоро някакъв дребен буржоа, който сам изкарва със собствен труд прехраната си. За него буржоазното време е много по-органично и кръвно свързано отколкото за Херцен. Но и двамата са буржоазни хора с буржоазно светоусещане и мислене. Макар Херцен да е „един продукт на нашето благородничество, преди всичко gentilhomme russe et citoyen du monde (т.е. руски благородник и гражданин на света, б. м., П. А.), един тип, появил се само в Русия и който не би могъл да се появи другаде освен в Русия”. Такива междинни типове личност се появяват тогава, когато процесите на разпада са достигнали до критична точка, но не са приключили и новите и старите форми съжителстват едновременно дори в едни и същи хора. Те затова са и раздвоени, в противоречие със себе си, неразбрани от другите, защото изглеждат сложни. Това е време на драми, които трудно се разбират и обясняват. Решителните действия често биват последвани от разочарования и разкаяния, от резки обрати. Изяществото на благородническото поведение, мислене и говорене е опорочено от груби изрази и невъзпитани жестове. Но така е вече. Затова и не прави почти никому впечатление.

Започнало е обаче времето на политическата емиграция. Т. е. вече различията на идеите са се задълбочили дотолкова, че се превръщат в борба срещу властта и защита от нея. А Херцен, както го е видял Достоевски, просто е несъвместим с руската действителност, чужд й е органически и дори да е в Русия, се осъзнава извън нея. Т. е. като емигрант в собственото си отечество. Но не защото го преследват, а понеже не понася обществените реалности и не желае да се приспособи към тях. Това е огромна драма. Обаче истинският благородник не може да е емигрант. Той обикаля света, наблюдава родината си отдалеч, коментира състоянието й, но е част от нея и не може без нея. Може да е гражданин на света, но е руснак по природа, чувство, мислене.

Емигрант може да стане човек като Херцен: той вече почти не е благородник, а значи няма какво да го свързва с Русия и живота в нея. Затова може и без нея. Дори без нея му е по-добре и по-спокойно.

Трудно е да бъдеш възпитан за една обществена реалност, а да ти се налага да живееш в такава, която отрича предишната. И ти да не си вече нито от една, нито от другата. А и да не си вече с народа, понеже си скъсал с него. „През последните сто и петдесет години, пише Ф. М. Достоевски, изгниха и последните корени на руското дворянство - с много малки изключения, - скъсаха се и последните нишки, които го свързваха с руската почва, с руската правда.” Херцен изрази този процес, събра го в себе си, осмисли го и се превърна в негово олицетворение. Процесът е много важен за руската история. Той промени качествено руския свят, придавайки му нови измерения.

Дворянството е типично руско съсловие, което изигра определяща роля за подчертаване и запазване на типичните черти на руския свят. То съхрани традициите от най-ранното му минало и ги пренесе до навечерието на модерната епоха. Но то ставаше все по-консервативно и трудно подвижно и слабо усещаше настъпващите промени, за да може да ги направлява и осмисля. В края на съществуването си то се превърна в силно задържащ фактор в развитие и дори ерозираше руския свят, разболяваше го и чувствително го отслабваше.

Онези негови представители, които виждаха това, просто го напускаха и се обръщаха срещу него, заклеймяваха го и му ставаха врагове. Но така те се отчуждаваха и от народа, от тези, които дворянството владееше и употребяваше като свои вещи. Те просто излизаха от съсловието си с всичките му „наноси”, грехове, пороци. И дори се отказваха от Бога.

Ето една също типично руска драма на упадъка. Бившите дворяни бързаха да се превърнат в буржоа, за да покажат, че нямат нищо общо с тази прословута „зона на разпада”. „Към руския народ изпитваха само презрение, въобразявайки си и вярвайки си същевременно, че го обичат и му желаят най-доброто. Те го обичаха негативно, представяйки си вместо него някакъв идеален народ - какъвто би трябвало да бъде според техните представи руският народ.” (подч. м. , П. А.)

Но никой не може да прескочи цяла епоха и изведнъж да се пренесе в бъдещото време, за да живее по смътните си представи за него. За сметка на това преживява своята дълбока и неутешима драма, която е драма на поколението, а и на обществото като цяло. Тя се проявява дори и в това, че мислиш и вършиш неща, които решително отричаш с думите си, а и с идеите си. Правиш го неусетно, но органично и искрено. Например, Достоевски подчертава как Херцен, а и Белински също, отрича семейството, защото според идеологията му то трябва да изчезне като отживелица и ограничаващо свободата на личността, а сам е човек на своето семейство, добър баща е и съпруг. Изобщо, добре му е в него.

Херцен, както е забелязал Достоевски, „започваше революции и подстрекаваше и другите, но обичаше комфорта, и семейното благополучие. Той бе творец, мислител, блестящ писател, извънредно начетен човек, духовит, изключителен събеседник (говореше още по-добре, отколкото пишеше) и великолепен рефлектьор. /…/ Той безспорно бе необикновен човек”. Какво означава това? Че е лъгал, защото е лицемер? Или сам се е заблуждавал и е търсел силни усещания, за да преживее чувства, каквито ежедневието не му предлага? Би било нелепо да се приписват на този велик човек подобни помисли и желания. Още повече да го съдим, че прикрива същността си. Той не се поддава на подобни мерки и бързо ще се види, че грешим в преценките си. Защото Херцен е „просто най-обикновен продукт на едновремешното крепостническо съсловие, което мразеше, но и на което принадлежеше не само по рождение, а тъкмо защото скъса с родната земя и нейните идеали”. Това е сложно съчетание, което прави живота на всеки човек, дори и да е ранга на Херцен, тежък и трудно поносим.

3.

В. Г. Белински е не по-малко трагична личност в руската история. Той е, казва Достоевски, „по-скоро една беззаветно възторжена личност - винаги и през целия си живот”. Него дворянството не държи в ръцете си и в този смисъл неговата принадлежност на миналото и традициите е по-слабо проявена и идва не от произхода, а от културата му. Неговата буржоазност е от „чист вид” и не е отказ от съсловието, от което произлиза и все още принадлежи - както е при Херцен. И е атеист! Атеизмът изразява същността на неговата идеология за преобразуването на обществото. Той събира в себе си и оправдава рационализма, точната наука и реализма. Той на тях се осланя както за обясняване на света, така и за намиране онези модели на общественото устройство, които ще създадат идеалните условия за човешкото съществуване и установяването на справедливост и социално равенство. Това е идеология, противопоставяща се на православието. Тя предлага начин за решаване на неразрешените досега проблеми на обществото и човека в него. Защото смята, че неблагополучията на човека, неговите грехове и прегрешения, бедността му, заблудите и нещастията се дължат на лошото обществено устройство. Сам по себе си човек не е грешен, защото греховете му са неизбежни именно заради начина, по който е принуден да живее. И не носи нравствена отговорност за постъпките и помислите си. Но държи на нравствените начала, защото без тях реализмът и рационализмът ще принизят човека и няма да създадат необходимата социална хармония.

Но за него са важни само нравствените начала на социализма. „Оставаше обаче сияйната личност на Самия Христос, борбата с която бе най-трудното нещо”, подчертава специално Ф. М. Достоевски.

За руския социализъм и руските социалисти Иисус Христос е най-големият им идеологически проблем, който така и не успяват да решат. Затова му „търсят място” в  себе си. Разбира се, отново и непременно с рационални аргументи, безспорни доказателства, потвърдени от науката и разума. В. Г. Белински е неуморим в това търсене. На него много му харесва казаното от негов другар, че  „ако се явеше сега, Христос би влязъл в движението (социалистическото, б. м. П. А.) и би го оглавил”. Т. е. Той е също като социалистите за социална справедливост, свобода, равенство. Това сближаване, което социалистите намират с християнството, ги изпълва с увереност в успеха на движението им. И служи за привличане на последователи дори из средите на християните.

Мимоходом Достоевски коментира възможността Белински, ако беше живял по-дълго, да „стигне до славянофилството”. И отговаря категорично: „Никога не би стигнал до славянофилството”. Със своя атеизъм, рационализъм, реализъм и пристрастеност към точните науки и търсенето на истината чрез опита, социализмът е чужд не само на православието, но и на славянофилството, което произлиза от него. Твърде сложно и неубедително дълго е движението на славянофилите към напредъка и модернизацията на Русия, за да бъде Белински техен симпатизант и да приеме учението им. Те гледат най-напред „назад”, в миналото и традициите, а след това искат да го експонират върху бъдещето и настоящето. А Белински изповядва друга идеология и друго желание за пътя на Русия. Той вижда Русия като модерна държава, възприела научно-техническите постижения на Европа, въоръжена с технически средства, за да бъде животът забързан, механизиран, улеснен от машината. И иска това да стане веднага. „Той бе най-забързаният човек в цяла Русия”, пише Ф. М. Достоевски.

Тази забързаност не е просто лично качество на Белински, а ново усещане за времето и необходимостта от ускоряване на историята, за да се извършат колкото е възможно по-скоро необходимите изменения. Така е в навечерието на революция, когато зреят тези промени, но все не настъпват, защото историята изисква всичко предварително да се подготви и едва тогава да се извърши. Хората обаче нямат търпение. Те смятат, че субективните им представи за обществото са достатъчни, за да е годно то да премине в друго състояние на съществуването си. Белински е руското олицетворение на това ускоряване на историята, присъщо на буржоазния човек в навечерието на революцията.

4.

Ф. М. Достоевски е открил два важни знака на преходното време, когато протича разпада на руското дворянство. Започнатите от Петър Велики реформи вече дават видимите си резултати - ако не в друго, то в появата на новия тип личност, който трябва да довърши тези реформи и да постави Русия в ново състояние. Виждаме, че и Херцен, и Белински са личности с огромно съдържание, творци от класическата руска литература на XIX век, много умни. Тяхното мнение се зачита от интелигенцията, обществото, та дори и от властта. Авторитетът им е висок и напълно заслужен.

Но Русия от втората половина на XIX век е много по-сложна и духовна богата, за да бъде олицетворявана само от двамата. Достоевски разбира това. Затова и мащабът на неговото мислене не може да се изчерпи със съдържанието на личности от ранга на Херцен и Белински. В руското общество и руската култура бушуват страсти, протичат процеси, извършват се трансформации, които не могат да бъдат изразени с две думи или да бъдат представени от един определен тип личности.

Мащабът на едно мислене обаче е толкова по-голям, колкото повече успява да намери най-краткото и най-пълноценното определение, да види общото събрано и осмислено от съзнанието, духа и творчеството на най-великия, който заслужава да бъде наречен „нашето всичко“!

Самият Достоевски не споделя идеологическия патос на Херцен и Белински. И той е обуржоазяващ се човек, но неговото обуржоазяване е „по презумпция” и е съпроводено от съпротива и възражение срещу идеологията, която го проповядва и налага в общественото съзнание. Достоевски разбира и осъзнава, че това се реалности, които не могат, а и не бива да бъдат пренебрегвани. Русия е част от общочовешките процеси и няма как да бъде изключена от тях. Тези процеси могат да бъдат осъждани,  и забавяни (но неуспешно), ала техният ход няма как да бъде спрян. Рано или късно ще те се наложат и ще принесат своите завършени резултати.

Но в руския свят текат и други процеси. И те са не по-малко интензивни и резултатни. Те също са органично присъщи на обективните реалности и трябва да бъдат отчитани и изучавани. Тогава ще се види руското многообразие. А отчитането му е изключително важно за култура от рода на руската с нейното неизмеримо и несекващо величие.

Затова и Ф. М. Достоевски пише в „Дневник на писателя” и за други големи имена от онова време, за да измери чрез тях равнището на руския свят. Но той започва със знаците на модерното време. В своя личен творчески път те са първите, с които той се запознава и от тях е изпитал силно естетическо и човешко влияние. Особено от В. Г. Белински. А и защото като мнозина млади хора са привлечени от новите идеи, идващи от Европа и претендиращи да бъдат универсални и единствено верни. Пресъздавайки техните духовни образи писателят пресъздава многообразието в мисленето на руското общество, дълбоките противоречия в него, усилията да се излезе от тях и те да бъдат решени и превърнати в съгласие. Достоевски обаче разбира, че до такова съгласие няма как да се стигне с подобни идеи и разбирания за човека и обществото.

Защото истината е у Бога и в народа. Когато си с Бога и народа, няма да приемаш желаното за действително, а очите ти ще бъдат винаги отворени за силата на живота. Но не само заради това. Всяко общество и неговата култура трябва да проникват в народната душа, да я анализират и осмислят, да извличат из нея добродетелите, начина на мислене, усещанията за човека, вярата в Бога. В руския свят от XIX век народът все още не е заразен с „европейските идеи” и живее органично и съобразно вековните традиции. Тези традиции са живи и още не се превърнати в музейни експонати на фолклора, за да бъдат използвани като орнаменти в литературата. И да им се възхищават като остатъци от миналото. Когато Ф. М. Достоевски се опитва да покаже мащаба на руското мислене у народа, народът е истински жив, а не понятие.

Херцен и Белински са едната линия в идейните процеси сред руската интелигенция и руското общество. Руският свят е особен, много сложен, разнопосочен като социален състав и идеологии и поради това в него могат да се проследят по едно и също време различни линии в проявлението на духовния му живот. Интелигенцията е съсредоточена в големите градове - особено в Петербург и Москва, но дори и живеещите в тези два града интелектуалци, учени и творци са изразители на общите за цялата нация и общество, социални слоеве и групи политически и идеологически тенденции. Държавата не е способна да ги уеднакви и уталожи и поради това и цялостното й развитие е неравномерно, противоречиво, протичащо буквално в различни времена и епохи.

Но сякаш главната разделителна линия между тях е отношението към народа. Определенията за народ са доста широки и приблизителни; нито едно не може да се приеме за изчерпателно и точно. Затова по-скоро се съди по чувството, което се влага в понятието и реалното явление и с което се говори за него.

Ф. М. Достоевски влага в понятието всеобемащо значение. Народът - това са всичките нравствени, морални и духовни ценности и критерии за оценката им. Защото е естествен, непокварен, неподкупен и все още не поразен от нови идеи, култури, представи за живота. Но тези ценности и критериите им, с които се откриват и измерват, не могат да бъдат обективно и абсолютно точни. Защото не са материални и се формулират с художествени средства от литературата и изкуствата. За тях не се пишат дефиниции, ни формули. Но трябва да се установят в творбите на великите творци и чрез тях да се опишат и изразят.

5.

Ф. М. Достоевски чете внимателно и проникновено литературата, като винаги анализира в нея някакъв принципно важен проблем, чието решаване ще позволи да се открои начина и мащабът на мислене на разглеждания автор. Мащабът на това мислене е толкова по-голям, колкото повече обхваща в себе си общественото мислене.

У Л. Н. Толстой и неговия роман „Анна Каренина” ще открием друг и то напълно различен начин на мислене и отношение към живота в новото време от този на Херцен и Белински. А са съвременници. Но няма как да кажем кой от тях е прав. Защото изразяват различни обществени слоеве. И това различие е съществен елемент от общото. Руският свят е достатъчно богат, за да не се страхува от тези различия - дори и тогава, когато са антагонистични и се сблъскват толкова агресивно и жестоко, че могат да разрушат цялото.

Достоевски определя Лев Толстой като „значителен ум“. И, разбира се, като „огромен талант“. Това са две много важни и солидни опори на анализа на романа. Херцен и Белински бяха реални личности, писатели и мислители. А Левин е измислен човек, персонаж в романа, съчинен за да изразява мисли, идеи, чувства. Той олицетворява действителността условно и чрез средствата на литературата. А не реално, както го правят двамата велики критици и философи.

Когато руският мислител и писател размишлява за народа и Русия, той неизбежно, ако разбира се е голям мислител и голям писател, навлиза във въпроса за цивилизационното значение на руския свят, на неговата идея; за всичко, което отличава Русия от Европа, за нейната роля на водач на славяните и тяхната обновителна за човечеството сила, която Русия трябва да овладее, насочи и покаже на другите народи. Този начин на мислене изпълва мащаба на руския ум. Това вече е мислене за човечеството. Русия не може да бъде разглеждана като проблем и видяна като реалност освен в контекста на човечеството и като водач (макар и не политически, както подчертава Достоевски) на славянството. Но и като пазител на Православието.

За руското мислене народът не може да е дребен проблем, словесна фигура или тема от социалното разслоение и конфликтите в обществото. За буржоазния човек обаче той не е толкова важен. Затова и Херцен и Белински не изпитват любов към него, отчуждени са; на тях им е все едно какво става с него, къде е и какво чувства. Защото не го виждат, камо ли да се вслушват в онова, което мисли и изразява словесно или в мълчанието си. За буржоазния човек по-важна е машината, успехът, разумът, който проверява истината и трябва да господства над света.

Руският ум мисли глобално, но чрез народа и Бога. Защото е отговорен  за света, но преди това за Русия и славянството. Той вижда в Русия не просто държава, която гарантира сигурност, богатства, свободата и интересите на живеещите в нея, а сила, която е отговорна за справедливостта и добруването на всички. Това е нравствено мислене, а не политически егоистично. Т. е. мислене от по-висока степен. То не се пита какво ще спечелим, колко и какво ще получим, а бързо решава, че за доброто на хората трябва да се направи необходимото. Такъв народ желае „не да покорява, не да завладява, не да разшири границите си, а да освободи, да реабилитира потиснатите и измъчените, да им даде нов живот за тяхно благо и благото на човечеството”. Когато си силна държава и могъщ народ, когато притежаваш възможности, каквито другите нямат, защото мислят единствено за себе си и за своите изгоди, „да предприемеш нещо, което няма да е в твоя пряка изгода - това изглежда на Европа толкова необичайно, толкова различно от международните традиции, че постъпката на Русия се възприема не просто като варварство на една „изостанала, зверска и непросветена” нация, способна да извърши такава подлост и глупост: да захване в наше време нещо от рода на характерните за тъмните векове кръстоносни походи; но и като безнравствен факт, който уж заплашва Европа и нейната велика цивилизация”. Това не може да бъде разбрано от Европа, не защото е толкова сложно и дълбоко, а защото е истински християнско, безкористно, честно. А това е вече чуждо и дори опасно за буржоазните хора.

Не само постъпките, но и източниците на сила и увереност са непонятни за Европа. И дори са съмнителни, хитри, коварни. А е толкова просто: Русия е „поле на бъдещата мирна победа на великия християнски дух, запазил се на Изток…”.

6.

„Анна Каренина” е „нечувана творба, първа по рода си”, казва руският писател Иван Гончаров. И добавя: „Кой у нас, коя от книгите на нашите писатели би могла да се сравнява с нея? Ами в Европа - може ли някой дори да си представи нещо подобно?”. И това е очевидно. Особено днес, когато романът е преодолял историята на времето и отново е жизнен, актуален, силен, вълнуващ и вдъхновяващ. И отново поставящ големите въпроси на човешкото съществувание.

Достоевски напомня, че в романа „Анна Каренина” човекът присъства вече със своята вина и престъпност. Т. е. с тежките си грехове, които освен че носи от самото си рождение, но и придобива през целия си живот. И не може да се освободи от тях. Защото се е отчуждил от Бога, приел е собствения си съд и чрез него осъжда греховете и прегрешенията си и се мъчи да се очисти от тях. Но не може, защото постоянният му стремеж е личното щастие, задоволяване на личните нужди и потребности, осъществяване на личните мечти и чувства. Човек живее трудно, защото светът е потънал в зло и в зло съществува. На западния човек е показан човешкият закон, който обществото е утвърдило, и му е повелено да живее по неговите правила. „Който не го следва, подчертава Ф. М. Достоевски, който го престъпва - заплаща със свободата си, с имота си, с живота си, заплаща буквално и безчовечно.” Този ред не може да се оспорва, защото дори самото съмнение в него вече разклаща основите на обществото и го заплашва с унищожение. А тогава ще бъде унищожен и човекът. И европейската цивилизация с нейните ценности. Но самото общество е устроено нелепо; как тогава човешките сили да се съхранят и останат, за да спасят човека.

Но щом обществото не е нормално и справедливо, щом се основава на страха от възмездие за нарушаването на установения ред и закон, тогава престъпващият закона не може да бъде виновен и да му се търси отговорност. Престъплението просто не съществува. Престъплението ще е валидно и ще подлежи на наказание, когато и обществото трябва да е нормално във всяко едно отношение. Затова цялото общество трябва да се разруши и на негово място да се изгради нов тип устройство. Тези идеи също идват Европа.

Руският поглед и отношението към вината са различни от „европейските”. За руския човек и руския свят, напомня великият писател, е ясно” до пълна очевидност, че злото в човечеството е спотаено по-дълбоко, отколкото смятат лекарите социалисти, че в никое устройство на обществото не ще се избегне злото, че душата на човека ще си остане все същата, че ненормалността и грехът произтичат от самата нея и най-сетне, че законите на човешкия дух все още са тъй неизвестни, тъй непознати за науката, тъй неопределени и тайнствени, че лекари няма и не може да има, че няма дори и последни съдници, а съществува само Онзи, който казва „Отмъщението съм Аз и Аз ще въздам”. Единствено Нему е известна цялата тайна на тоя свят и окончателната съдба на човека”. Съдията на всичко е Господ и никой друг. Всеки, който съди другите, е длъжен да осъзнава и помни, че „самият той е грешник, че мярката и везните в ръцете му са нелепост, ако самият той, отмервайки и претегляйки, не се прекланя пред закона на неразрешимата все още тайна и не прибегне към единствения изход - Милосърдието и Любовта”. Това е не само друг морал, основан на вярата в Християнския Бог, но и друг начин на мислене, друг мащаб на това мислене, които изхожда от Вечността и остава в нея. Защото извън Вечността, т. е. извън Бога, няма нито Любов, нито Милосърдие, нито Истина.

Вярата и съзнанието, че всичко е точно така и че се подчинява не на човешките, а на Божествените закони, прави живота на човека много по-нормален и добродетелен, по-лесен и изпълнен с надежди и вяра. Такъв той може да изглежда прекалено прост и освободен от проблеми, но той не се нуждае от изкуствени усложнения и необходимости да се решават неща, които не са в човешката власт. Привържениците на „европейските ценности” не могат да проумеят тази логика, която според тях изземва от човека функции, които уж го правят силен и могъщ.

А е точно обратното!

7.

Модерната епоха промени начина на мислене. Тя привидно усложни човешкия живот, давайки на ума да се занимава с повече житейски проблеми и му позволи да проникне много надълбоко в природата и в човешката същност. Така тя го натовари с нови тревоги за себе си, с нови изпитания, грижи, съмнения и разочарования. И му отне Бога, за да го остава на самия себе си, на собствената си съвест и немощи. Но както е забелязал руският философ и писател Константин Леонтиев, тя го тласна към „вторична простота”. Т. е. отне му способността да мисли за света с категориите „безначалие” и „безкрай“. Защото Бог е безначален и безкраен.

„Вторичната простота” е онова безлично състояние, до което е доведена човешката мисъл в нашето време. Тя предизвика толкова страсти в човешката душа и толкова драми, които опустошават и света, в който той живее. Тази „простота” е резултат от разпада на личността и отделянето й от Бога. Докато е все още относително цялостна (защото след грехопадението тя е изгубила своята пълнота), постига хармония и е в симфония с другите хора; нейната мисъл е пълна, дълбока, проникновена и нравствена. Макар че човек носи своя първороден грях. Но у него все още има желание и стремеж да го преодолява, за да се съедини с Бога, като се покае и измоли прошка.

Тази личност е подложена на разпад под натиска на модерната епоха и навлизането на нови нрави, правила, начин на мислене, морал, възприятие на света.

Процесът на разпад не отминава и руския свят.

Но преди да се ускори този разпад и стане необратим, в руската история и литература се появява А. С. Пушкин.

А. С. Пушкин отвори за руската литература и култура, за руската мисъл и дух XIX век и го превърна в техният златен век: последният век на тяхното величие и хармония. С него започва нова епоха. Значението му за Русия е неизмеримо. Той наистина е нейното „всичко”, началото и краят на руската литература, на руската мисъл, дух, същност, смисъл. На руския свят!

Голямата литература и култура непременно ражда подобно явление, което да ги осмисли, да ги дари с нови сили, като им покаже пътя, по който да вървят, и начина, по който да мислят и осмислят себе си и света. Когато те излязат от този начин, неизбежно потъват в криза и умират.

Но Пушкин е такова явление не само за Русия и руската литература и култура, но и за цяла Европа, а и за целия свят. И за България и българската литература и култура, разбира се!

Не всекиму е дадено да се издигне до висотата на неговата мисъл и да изтълкува неговите съждения, предупреждения, изводи и предсказания. Но на Ф. М. Достоевски е дадено! Защото мисли „в Пушкин”, в неговите категории, метафори и образи. И достига до прозренията му.

Пушкин обаче вече го няма, а руският свят, колкото и да пази неговите завети и традиции, се е отдалечил от онова състояние, в което е бил, докато великият поет е бил жив. Това означава, че се е разрушил синтезът между народа и интелигенцията, а значи е поразен християнският морал, мащабът на мисленето, вярата и живота в Христос. Този процес е започнал, както посочва и Достоевски, още по времето на Пушкин, който го е изразил. Тогава се е появил и новият тип личност, който „не вярва в родната почва и нейните родни сили, който отрича в крайна сметка Русия и самия себе си (тоест собственото си общество, собствения интелигентен слой, възникнал на наша, родна почва), който не желае да се труди ведно с другите и искрено страда”. Настъпило е времето на общественото неспокойствие, на разколебания човек, който дори не знае какво иска, но постоянно иска нещо.

Силата, която е в състояние да укрепи обществото и да възпре разпада му, без да нарушава ритъма на необходимите изменения в него, е любовта към родното, към руската красота и духовно величие. Но и съхранение на типично руската способност за „всемирна отзивчивост” и превъплъщение в чуждия характер, облик, поведение. Това умението да запазваш националното в народа и да го приобщаваш именно чрез него към световното, „всемирното”. Пушкин не се страхува от агресията на „европейските ценности”, понеже познава духа на народа и неговата вътрешна устойчивост и съпротива. Те изключват механичното и безкритично подражателство, стремежа към „догонване” и „изравняване” с Европа, без да се отчитат националните достойнства, които подтикват народа да мисли мащабно, глобално и критично в общуването си с чуждите народи и култури.

„Тая способност, подчертава Ф. М. Достоевски, е изцяло руска, национална, Пушкин я дели само с нашия народ и бидейки съвършен творец, той става неин най-съвършен изразител, най-малкото - в своята област, в творческата дейност.” Благодарение на нея руският народ „тръгна към Европа”, за да постигне една своя висша цел. В настъпващата модерна епоха Русия не можеше да си позволи да бъде изолирана от Европа и да продължава да живее с представите на миналото. Тогава тя без съмнение щеше бързо да изчезне. Но тя трябваше много внимателно да извърви този път, за да не изчезне духовно, мисловно, култура, взимайки от чуждия опит всичко положително. Русия осъзна, че този опит не й е нужен, ако не е осмислен от нейния ум и традиции.

Лесно е да се каже, че трябва да се постъпва по този начин, ала подобен процес е невъзможно да се управлява механично, та дори и юридически, чрез властта. Особено в модерната епоха, когато властта на пазара все повече измества и обезсилва политическата власт. Ако това не е органично присъщо на един национален ум и националната душа, ако народът е лишен от съзнанието за своето величие и всесветска роля в историята, а се поддаде на битовата си страст да произвежда стоки, които после да продава и консумира в изобилие, нищо не може да го накара да внимава и преценява и да се държи като велик народ. Ф. М. Достоевски добавя още: „Просто казвам само, че руската душа, геният на руския народ му осигуряват може би най-много от всички народи способността да възприеме идеята за всечовешко единение, братска любов, трезв поглед, който да опрощава враждебното, да разпознава и извинява несходното, да премахва противоречията. Тая черта не е икономическа, нито някаква друга, тя е само нравствена черта и кой би могъл да отрече или да оспори съществуването й у руския народ?” (подч. м., П. А.) Тази черта му е дадена от Господа, за да изпълнява своята мисия на земята. Затова е и великодушен, смирен, състрадателен. Но и готов да брани справедливостта, когато я застрашават силите на злото.

Проблемът, който Достоевски поставя във връзка с Пушкин и своята реч за него, е възможността за сближаване между славянофилите и западниците. И двете страни имат своите основания да настояват Русия да приеме идеите им, за да получи тласък в развитието си и да се съхрани като велика държава. Но този тласък не би могъл да бъде възможен, ако само едните идеи бъдат възприети като абсолютно верни и нужни. Великият народ не може да се самоизолира и да следва само едни принципи. Защото неговият живот е сложен, многообразен и в трудни условия в съжителство с други народи и държави. Той трябва да може да общува с всички, които са дружелюбни с него, да им помага и съдейства, а те да не бъдат враждебни.

Обновлението не бива да бъде разрушаване на старото - това извежда като принцип великият писател в анализа си на явлението Пушкин и на впечатленията от своята знаменита реч.

8.

Принадлежността на един писател, учен, мислител, философ към голям народ и велика държава дава друга гледна точка, до каквато представителят на малкия народ няма как да се домогне. Дори и да живее в тази държава и да се счита част от нейния народ. Защото това е органично притежание по кръв и дух, а не механично положение или придобиване с четене и учене. Или с подражание. Мащабът на мисленето на истинския мислител произлиза и от тази гледна точка, от позицията и широтата на погледа, възприемането на света, отговорността за него и съзнанието за величие, което е оправдано от отговорността за цялото човечество. То не е имперско съзнание, а способност да се мисли глобално и съучастие в делата на човечеството чрез големия народ и великата държава.

Такова съзнание е притежавал и А. С. Пушкин. Това е руско национално съзнание за принадлежност по кръв и дух към целия свят и човечеството, но чрез руския народ. Това съзнание обаче поражда друга сила на страданието. И друга отговорност пред Бога и човечеството. Когато от тази позиция наблюдаваш и изучаваш фактите и явленията и изобщо познаваш света, виждаш много повече, с много повече подробности и много по-далеч.

Малкият народ е зает с оцеляването си. Това за него е екзистенциалният въпрос с най-голямо значение. Той е отговорен единствено за себе си. Светът за него е евентуалната помощ и съдействието, от които най-много се надява, за да не бъде прегазен от по-силните. И това не е мнима заплаха и грижа, а постоянна реалност, тегнеща над ежедневието и бъдещето му, създаваща му комплекси и страхове, от които не може да се освободи. Комплексите му за малоценност, присъщи на всички народи като него, го принуждават да приема безкритично постиженията на големите народи и да им подражава често дори механично и папагалски. Но това е проявление на усилията за оцеляване и спасяване от бедите. Като прилича на своя покровител, може пък да го смили повече и да предизвика съжалението му.

Не бива корим за това нито народа, нито неговата интелигенция и мислителите му. Обстоятелствата им пречат да осъзнаят, че и тяхната роля е да мислят мащабно, а не само битово и върху проблемите на ежедневието. И ако подражават на големите народи, нека подражават в търсене на друг мащаб на своето мислене.

„Нашият жребий, пише Ф. М. Достоевски, е всемирността, спечелена не с меч, а чрез силата на братството и братския ни стремеж към човешко обединение.”

Този начин и мащаб на мислене роди „Дневник на писателя”!