Наталия Недялкова

Из „Аз-ът, ер малък и безгласната буква” (2021)

АЗ-ЪТ, ЕР МАЛЪК И БЕЗГЛАСНАТА БУКВА

Тъжно е да бъдеш безгласна буква (макар, че и безгласието, понякога е право на глас), но хиляди пъти по-окаяно е да ти се падне амплоато на ер малък.
Хем те има, хем, обаче те няма, и нито една дума не започва с теб.
Абсолютен малшанс.
Двадесет и осмата буква от азбуката, както се знае, няма звуково съответствие. А през време оно с нея се обозначавал свръхкратък гласен звук.
И до тук. И толкова.
Дори събратът му по произход -Ъ-то - не е толкова натикан в ъгъла и гордо застава начело на едноименната думичка и всички нейни производни - ъглен, ъгловат, ъглополовяща, ъгломер. А да не говорим за екзотичните чуждици и собствени имена - Ървин (Шоу и сие), Ърнест (Хемингуей и прочие), също така Ърнст енд Янг, ъндърграунд, че и Ъпсурт (вече запазена музикална марка).
Всеки може да бъде „аз”, но пЪк Аз-Ът звучи по-солидно и академично. Някак си хегелианско-кантианско, тук-таме със СартЪрски нюанси и акценти.
Тъжно е на нищо да не съответстваш, и нищо да не ти съответства, и да не ти е писано да водиш бащината дружина, и в речника да не ти е посветен отделен раздел, па било и с една единствена думичка.
И все пак: благословен да е ер малък, на който му е отредено да е в златната среда на думите, и да дарява с мекота съгласните. Онази мекота, която е способна да изглади всяка рЪбестост, Ъгловатост и акутност. И да внесе една нотка галЬовност. И щипка ефектно актЬорско присъствие.
Вълшебно е да умееш да променяш същността на нещата, и на значенията.
Без да съответстваш на каквото и да било. Без да си забележим.
И хем да те няма,
но все пак - да те има.

БЛАГОСЛОВЕНИ ДА СА ВЯРВАЩИТЕ В ТЪЛКОВНИЯ РЕЧНИК

Благословени да са вярващите в линейността на времето.
Благословени да са адептите на часовника и тълковния речник.
Тяхна е хронологията и последователността на повествованието.
Техен е комфортът на хронично здравия разум. Удобството миналото, настоящето и бъдещето да следват едно след друго. А финалът на разказа, последният кадър най-много да е двувариантен. От тривиалното «The End» до утешителното «To be continued». Без изненади, провокации, резки завои и предизвикателства.
Но, ако, само за момент си представим, че целулоидната лента на действието може да се извърти наобратно, послеписът да се престори на пролог, а уводът да намигне от дълбините на заключението.
Или дръзката ножица на нечие въображение да накълца кадрите един по един, а после да ги пренареди - абсолютно произволно, така, както се разместват стъкълцата на калейдоскоп.
Тогава:
Пясъчният часовник тутакси ще се хоризонтира, защото времето няма да го има, и няма да има нужда да отмерва каквото и да било.
Стрелките на кръглия му побратим ще затанцуват в желаната от тях посока, защото кръгът - тази съвършена окръжност не може нито да се прекъсне, нито да се затвори. Нито да се сигментира.
От дълбините на семантиката ще се надигне най-високата приливна вълна. Ще размести всичките пластове на многовариантните значения, ще изтърбуши думите от съдържанието им.
А после ще срути бентовете на редовете.
Точно тогава - извън времето и привичните описания, освободено от фонетичните си и графични черупки, Словото ще заблести като рибя люспа, или ще се превърне в перла.
И вече няма да бъде хвърлен камък, който руши.

УЧИШ СЕ ДА ПИШЕШ МЕЖДУ РЕДОВЕТЕ

Иска се интуиция, ерудиция и амбиция, за да се научиш да четеш с лекота между редовете.
Но особен талант е нужен не само да четеш, ама и да пишеш.
Специална наука е това.
Усвояваш я, докато вървиш край брега и пълниш обувките си с пясък и рими. Докато в търсене на нова красива метафора газиш седефения килим от черупки. И тогава, когато с изхвърления на суша «дяволски нокът», по-остър от стилус и гъше перо, пробваш да напишеш нова творба, миг преди вълните да я прочетат.
Някъде там - измежду счупените раковини и междуредия, дискретно проблясват стъкълце от бутилка (без послание) и една истинска перла: двама корабокрушенци на необитаем остров.
На този безлюден, все още ненаписан и непрочетен остров ще усвояваш и науката на Превода.
За да трансформираш с вещина балетните стъпки в стихотворни, а живота в поезия.
За да се превърнеш в посредник на световете и в Нощна стража пред портите на измеренията.
За да станеш преводач на Бога, който превръща кръвта си в мастило, а душата си в перо. И с него да напишеш речника на универсалното слово, на което няма да му трябва превод.

PAINT IT WHITE *

Съзнанието е като кутия за рисуване.
Толкова много цветове и нюанси, че можеш да сътвориш свят, какъвто си искаш.
И толкова много четки - за всеки фон, за всеки детайл, за всяка боя и всеки майстор, грос-майстор и баш-майстор.
Четки:
Универсални
За акварел
За маслени бои
С резервоар за вода
От дунапрен и с форма на ветрило.
Тънки като писец четчици и баданарки.
Последните, казват, четкат най-добре.
Четки плоски и обли, понякога вълнообразни.
Синтетични, силиконови.
От четина и с естествен косъм от колински самур.
А само какво богатство на цветове има:
От 7-те основни багри до 213-те по системата Reichsausschu? f?r Lieferbedingungen und G?tesicherung.
Ах, каква чудна картина може да се сътвори с цялата тази палитра и арсенал за рисуване.
И като се намери подходящата рамка, тя да се превърне в онези Двери на възприятието, през които се стига до Прекрасния нов свят.
Но ако неговият облик е пълното абаносово беззвездие?
Тогава тънката четчица за калиграфия ще се превърне в спасителния слънчев лъч и с бялата като ланшния сняг боя ще изпише най-красивите йероглифи, чието тайно послание все някой някога ще разгадае.

——————-

*Препратка към една от най-емблематичните рок-творби „Рaint it black”

ЗАКЪДЕ ПЪТУВАТЕ?

И ако наистина животът е едно пътуване, дали първият въпрос, който подсъзнателно чуваме, идвайки на този свят - една от многото гари сред пространството на вариантите, вероятно е „Закъде пътувате?”.
И първият съзнателен избор, изречен пред Продавача на билети, определя целият маршрут, превозното средство, броя на спирките и на гарите.
Камо грядеши…
Quo vadis…
А сега накъде…
Към:
Ресторанта на края на Вселената за една космическа наздравица?
Панаира на суетата, където безспир се вихри маскен бал?
Отвъд реката, в сянката на дърветата?
Обетованата земя, там където вероятно е изгубеният рай?
Вълшебната планина и Изумрудения град, далече от безумната тълпа?
В момента, в който билетът е купен, махалото (било на Фуко, или пък на Хюйгенс) започва да отброява времето на една Одисея през мъглите на Авалон към бленуваната Итака или Острова от предишния ден в търсене на изгубеното време.

СВОБОДНАТА ВОЛЯ ОТ ЗАКАЧАЛКАТА

Преди да отвориш прозореца си към света, отваряш вратичките на вътрешния си гардероб.
Там, сякаш върху закачалки, грижливо са подредени изпрани и изгладени настроения. Някои дори съвсем нови и все още необличани.
Настроения за студени и ветровити дни.
За жегаво време, без намек за повей.
За прашасали улици и за сокаци с кални локви.
За празник и делник.
За полска работа и за градинско парти.
Настроения за разхвърляне на камъни.
Настроения за събиране на камъни.
Настроения за изскубване на плевели.
Настроения за прибиране на златни класове.
Преди да отвориш прозореца си към света (казват, че очите са онзи прозорец, през който душата наднича и гледа) и преди да отвориш входната врата, за да излезеш навън, нагласяш се в подходящите нагласи.
Настроението е като дреха. За да се чувстваш в него като в собствената си кожа, трябва да е ушита по мярка, да стои добре и да е достатъчно ефектна и за модния подиум, и за селския мегдан.
Що е то Свободната Воля в един предопределен сценарий и отдавна утвърден репертоар.
Да спазваш модните тенденции или да се опиваш от архаизма на винтажа? Да решиш коя от всички закачалки да измъкнеш от гардероба?
И разбира се, да не забравиш и за маската -
дали да е еднократна
или да бъде за продължителна употреба -
имаш лично право на избор.

ПО МОСТА НАД ЖИВОТА

Пее се в една стара песен, че животът е нещо като мост, по който вървиш от единия бряг на реката до другия. От началото до края, а може би от изначалното приключване към някакво предстоящо започване. Знае ли някой? „Кръгът никога не се затваря, времето никога няма да умре”, а обратното отброяване понякога означава старт.
Не е нова мисълта за моста и за живота, и за житейското пътуване. Нищо, нищичко ново под слънцето, както го пише в разни умни старинни книги.
Ама за всеки влак си има пътници и за всеки пътник - неговия си индивидуален мост: въжен, виадукт, понтонен, висящ, мост-естакада, покрит, тунелен…
Някои уверено стъпват върху монолитните железобетонни конструкции и преминават през моста на живота си или над него като танкове. Пробивни, газещи и разчистващи всичко по пътя си.
Други с достолепие на римски патриции триумфират по зидани сводови мостове в търсене на своята изгубена империя.
Трети с внимателна прецизност на акробати и отчаяна смелост на авантюристи превземат височината и разстоянието на пръсти - над истинската или пък измислена от тях пропаст - по сплетени въжета и дървени дъсчици.
Четвърти се радват на соления бриз, синята бездна и царската дантела на вълните, пристъпвайки по моста насред морето.
По някои мостове може да премине цяла кавалерия и безчетна войска.
Други пък са тънки като нишка, призрачни като тънък лунен лъч. Но и те свързват двата бряга, началото и края, завършването и започването.
Мостове.
Преходници.
Съединения.
Линии.
Благословени да са те и техните строители.
Защото:
Лесно е да гориш мостове.
Трудно е да ги съграждаш.

ЗА БУРИТЕ И БЕЗВЕТРИЕТО

„Сееш ветрове, жънеш бури”, казват мъдрите хора.
Но защо ли обикновено го приемаме като предупреждение, а не обещание за добра реколта.
Защо ли се опитваме да отложим срещата си със стихията, която се надига, преизпълнена с нечовешка мощ и рано или късно връхлита.
Тайфунът се стоварва, помитайки по пътя си всичко преходно, за да разчисти пространството и да остави вечното.
Бурята, тази приказна красавица, ще разпилее сламка по сламка колибите, камък по камък дворците, но истинските катедрали никога няма да рухнат.
Халата ще изпочупи клоните, ще събори на земята изгнилите и узрелите плодове, но корените на здравите дървета ще останат. И Иградзил ще продължи да се издига към небето, подпирайки облаците.
Ураганът ще преобърне морето, не една котва ще се скъса, не един кораб ще намери вечното си пристанище на дъното. Но след лудешкия танц на фурията, брегът ще бъде покрит не с пясък, а с бисери.
Мнозина ще изберат привидното спокойствие да сеят безветрие.
Но щилът, онова абсолютно безветрие, рано или късно, превръща в блато дори и Световния океан.

КОГАТО СЕ УСМИХВАТ
СТРОИТЕЛИТЕ НА ВЪЗДУШНИТЕ КУЛИ

Някога, след време, след времената, когато и тази цивилизация се превърне в кратко изречение във Вселенската енциклопедия, а може би дори в кратка дума или просто символ, много от важните неща, толкова умни, сериозни, глобални и структуроопределящи, ще изгубят своя смисъл.
Канарите, раздробени от времето ще се компресират в една песъчинка.
Славата, суетата, самолюбието и сребролюбието ще се превърнат в песъчинка.
Болните амбиции ще оздравеят и ще се превърнат в песъчинка.
И пясъчният часовник, който отмерва времето, ще се счупи и натрошените му стъкла ще се смесят с песъчинките.
Всички думи по света - изречени и неназовани ще се превърнат в песъчинки.
В хиляди, сгорещени от слънцето песъчинки, по които тича щастливо и усмихнато дете.
Дете, което не се бои да строи пясъчни замъци, които само след миг ще бъдат отнесени от морската вълна. Вълната, която след миг ще се разбие в морския бряг и ще я попие пясъкът. До последната капка.
И пясъкът ще си отиде.
Но ще остане Усмивката.
С безброй усмивки в нея на всички някогашни, сегашни и предстоящи строители на пясъчни замъци и въздушни кули.

ПО ДИРИТЕ НА СИНЯТА ПТИЦА

Да търсиш изгубеното време, е все едно да се опиташ да направиш снежен човек от ланшния сняг. Или пък да нахраниш от ръката си Синята птица.
Здравата логика и разумът безапелационно отсичат: Времето е линейно и върви единствено напред, а ледените висулки, променят агрегатното си състояние в съответствие с общоприетите физични закони. А що се отнася до Синята птица и разни там митологично-фолклорни крилати представители като Жар-птица, Гамаюн, Рух, Алконост и прочие, мястото им е между кориците на книжки с приказки или сред облаците на нечие развинтено въображение.
Така отсичат непоклатимата логика и здравият разум. Ала фантазията, чийто буен нрав е добре известен, опонира, че:
Във синилката на небесната вис се е скрила Синята птица и лазурното й оперение я превръща в невидима.
Само твърдоглаво-разумните твърдят, че я няма. Че е плод на въображението на Метерлинк, самоцелен символизъм, естетска заблуда, спасителна илюзия, опит за красиво пренаписване на ежедневието.
Ала Синята птица, онази от сърцето на Буковски, не е отлетяла безвъзвратно с последната въздишка на стария сантиментален циник. Скрила се е в тюркоаза на морската шир и в перушината на вълните.
Очите на необоримата логика надали ще успеят да я видят. Но вътрешният взор безпогрешно ще я разпознае, а ръката, която е свикнала да държи перо, ще я нахрани със синаповото зърно на вярата си.

БЕЗСМЪРТИЕ БЕЗ РЕДАКТОРСКА НАМЕСА

Бях.
Съм.
Ще бъда.
Някъде между редовете. В пресечната точка между образа и мисълта.
Между точката, запетайката и многоточието. Между патетиката на героичния епос и Одата на радостта. Между толкова много пунктуационни знаци.
Една плаха въпросителна от черновата на монументалния ръкопис.
Всеки въпрос, дори и риторичен, все някога ще получи отговор.
А от всеки отговор ще изникне нов въпрос. И така до безкрай, без редакторска намеса.