Марин Маринов

През 1970 година бях в трети курс на Техникума по текстил - Пловдив. В началото на февруари моят съученик Стефан Ханджиев, който пишеше стихове и разкази, ми се похвали, че е приет в Средношколския литературен кръжок „Цветан Зангов” към вестник „Комсомолска искра”.

Водел го младият поет и журналист Марко Марков. Кръжочниците се събирали всеки петък. Опитвах се да пиша мерена реч още от шести клас, затова помолих Стефан да го попита дали мога и аз да участвам в кръжока.

Когато отново се видяхме със Стефан, той ми съобщи, че Марко Марков казал да му занеса свои стихотворения.

В петъчния ден, развълнуван и притеснен, пристъпих прага на редакцията на вестника. В една от стаите дочух гласове и плахо почуках на вратата й.

Отворих я и когато надникнах, чух Стефан да казва: „Това е моят съученик от техникума…”. Към мен се обърна строен мъж с очила с черни рамки и дълга тъмна коса. От върха на главата му се спускаше снопче към дясното му око.

Приликата му с поета Гео Милев ме порази и аз изгубих и ума, и дума. Видял смущението ми, Марко Марков се усмихна окуражително и се здрависа с мен. Попита ме дали нося свои творби, подадох му изписаната тетрадка и той се зачете.

В стаята край бюрата бяха насядали няколко момичета и момчета, които се умълчаха и аз още повече се смутих.

Марко Марков прочете оттук-оттам дългогодишните ми стихотворни опити, затвори тетрадката, погледна ме хитро и каза: „Приет си. Можеш да се запознаеш със съкръжочниците си.”

В този ден срещнах нови приятели, които бяха обхванати от смели и искрени пориви да създават свои поетични или белетристични творби. Това бяха стихотворците Костадин Цветанов, Григор Груев, Мария Карачева, Петя Тачкова, Жулгена Бенбасат и Никола Иванов и белетристите Живко Желев, Иванка Замова и Росен Георгиев (за Стефан Ханджиев вече стана дума).

Всеки петък носехме в кръжока най-новите си стихове, импресии и разкази, обсъждахме ги и спорехме по тях, но най-меродавна за нас беше оценката на Марко Марков.

Отсъждаше категорично коя строфа не се е получила и по коя трябва още да се работи. Понякога пък тактично и добронамерено се намесваше в представеното му стихотворение и след неговата редакция то придобиваше и ритъм, и смисъл.

Освен създаването на творческа лаборатория в кръжока, Марко Марков формираше у нас и добър литературен вкус. Четеше ни творби от стихосбирки на Константин Павлов, Любомир Левчев, Божидар Божилов и на други съвременни поети, открояваше едни като сполучливи и качествени, а някои като посредствени, причисляваше ги към сивия поток, чрез което ни разкриваше стихотворните потайности и обогатяваше знанията ни в поезията.

Благодарение на познанството му с началника и библиотекарката на Дома на народната армия в Пловдив, Марко Марков установи и заздрави творческите ни връзки с литературния кръжок към армейската институция. Негов ръководител беше полковник Иван Касабов, писател и баснописец.

Освен взаимни гостувания и представяния на нови творби, изнасяхме и литературни четения пред войници в местните военни поделения, с което придобивахме определено самочувствие на можещи и пишещи.

Дойде и времето да се изявим с творчеството си и на страниците на вестник „Комсомолска искра”. Първите публикации бяха на Костадин Цветанов и Григор Груев, а моят дебют стана на 22 юни 1970 г. със стихотворението „Виенско колело”.

Вече като абитуриенти, мнозина от нас, кръжочниците на Марко Марков, бяха представени със свои творби в средношколското списание „Родна реч” и окръжния вестник „Отечествен глас”.

След години повечето възпитаници на кръжока завършиха българска филология или журналистика и придобиха съответни професии. Но у тях завинаги остана любовта към литературата, зрънце от която беше посял в душите им поетът и журналистът Марко Марков.