Кирил Георгиев

Много трудно се издаваха първите книги на млади автори преди 1989 г. Четири-пет годишно.

И всяка нова книга бе събитие. Неуспелите или отложени кандидат-писатели се събирахме в сладкарница „Прага”. По-възрастните - в „Бамбука”.

Ето го и моя случай - със стихосбирката ми „Другото е радост” (1989).

През 1972 г. занесох ръкопис в издателство „Народна младеж” и зачаках законните шест месеца за отговор. И разбира се, преди изтичането на срока получих голям плик с папка вътре и кратко писмо.

След две години подготвих нов ръкопис, одобрен и харесан от варненските писатели Иван Троянски (20.11.1929 - 13.04.1998) и Богомил Тодоров (5.05.1930 - 30.09.1982), и го занесох пак.

Директор на младежкото издателство вече бе станал Евтим Евтимов. Близък приятел, който като ученик ме представяше във в. „Пиринско дело” и сп. „Родна реч”. Сочеше ме за пример.

Отидох при него и му казах, че съм дал ръкопис. Той отговори: „Работете с Емил Рупел и когато сте готови, ми се обади.” Като начало е добре, защото няма да ми връщат ръкописа.

И ние с Емил работехме… повече в кафенето на „Ангел Кънчев” 5. Две години той не прочете моите стихове.

Казваше, че има време. И аз пътувах всеки месец от Варна до София, носех нови стихотворения.

Той ми говореше за своите книги и цитираше стихове от Георги Джагаров, под чието крило се беше вмъкнал.

На третата година Емил ми каза, че ще дадат ръкописа ми на рецензент. Излъга ме, че с още четирима млади автори ще издадем обща стихосбирка.

Разбрах, че с него няма да свършим нищо, и отидох при Евтим, вече като директор, от когото зависи моето положение.

Отбелязах, че четири години чакам. Той подчерта, че му намалили бройките на новите книги от ЦК, че „отгоре” го натискат, че…

И тогава му казах нещо, за което още не мога да разбера, дали съм бил прав. „Евтиме, твоят син е десет години по-млад от мен, а има вече три книги! Помогни и на мене.”

Той скочи от стола, лицето му почервеня, и изрече: „Ти с него ли се сравняваш?” Отговорих, че съм чел неговите книги и мисля, че аз не пиша по-лошо от него.

Напуснах кабинета му и се качих на таванския етаж да си взема папката, която стоеше на същото място на етажерката.

Там бяха и Емил Рупел, и Петко Братинов, които не казаха нищо.

Излизайки, от външната страна на вратата, им казах: „Вие двамата сте тук не да работите с авторите, а да им връщате ръкописите.”

Прибрах се във Варна. Тук, към Дом „Народен флот”, бях председател на литературния клуб, в който участваха около петнадесет млади автори, служещи във флота.

Нивото бе високо, защото всеки петък идваха или Кольо Севов, или Петър Алипиев, или Богомил Тодоров. От София често гостуваха Евстати Бурнаски, Иван Карадачки, които бяха в групата на военните писатели.

С Иван Троянски ходехме почти всяка седмица в тиловите поделения или на бойните кораби. Имаше живот. Веднъж, след литературно четене, поетът Евстати Бурнаски ми каза: „Занеси ръкопис във Военно издателство, аз ще ти стана рецензент.”

И така след няколко дни заминах за София - и право в издателството. Оставих папката в деловодството, обиколих три-четири списания и вестници, и обратно.

Между другото имах често публикации във вестниците „Народна армия”, „Пулс” и „Литературен фронт”, както и в списанията „Пламък”, „Септември”, „Армейска младеж”. Направих име, както казваше Петър Алипиев.

След поредното ми отиване в София, отидох във Военното издателство и разбрах от Георги Атанасов, че са получили рецензия за моя ръкопис от литературния критик Венко Христов.

Зарадвах се, все пак този критик бе много известен. Рецензията му бе положителна и накрая завършваше с препоръка: „Предлагам на издателството да включи в плановете си Кирил Георгиев и да издаде неговата стихосбирка.”

Преснех рецензията за себе си и радостен се върнах във Варна. Георги Атанасов посочи, че началниците му ще дадат ръкописа на втори рецензент.

След три месеца в издателството пристигнала втора рецензия - от младия литературен критик Стефан Стоев, станал известен с отрицателните си рецензии във в. „Пулс”.

И тя беше положителна, дори по-добра от тази на Венко Христов. И с нетърпение попитах редактора Георги Атанасов какво следва. Той отговори, че двете рецензии са достатъчни и сега „началниците” решават.

След месец отидох в издателството и видях на бюрото на редактора план за 1976/1977 г.

Не бях включен там.

Георги Атанасов повдигна рамене: „Говори с главния редактор Площаков.”

Веднага отидох при него. Още като ме видя, и започна да върти телефона.

Разбрах, че говори с Петко Братинов.

Завърши разговора с думите: „И аз така мисля.” Директно ми каза: „Вземи си ръкописа и заминавай.”

Аз се усетих и му отговорих: „Изпратете ми папката по пощата и пишете защо я връщате.”

Тръгнах си разочарован.

На голямото стълбище на третия етаж срещнах един полковник. Козирувах му, както изисква уставът.

Той се обърна към мене с въпрос: „Морски, какво правиш в нашето издателство?”

Не ми се говореше, но му разказах накратко за рецензиите и отношението към мене.

Той продължи: „Аз съм директорът на това издателство. Ще проверя всичко и ще ти се обадя.” Не можех да повярвам. Ами, ако бях минал минута по-рано или минута по-късно? Ако…

След два дни Георги Атанасов ми се обади по телефона и ме информира, че съм включен в плана за 1989 г.

Признавам, че се зарадвах.

След излизането на тази измъчена стихосбирка, чието заглавие противостои на всичко, случило се: „Другото е радост”, Димитър Василев написа прекрасна статия във в. „Литературен фронт”. Иван Спасов ме похвали във в. „Пулс”. Варненските вестници ме поздравиха.

Сещам се за думите на Евтим Евтимов, че трудно постигнатите работи са по-сладки.

На мене ми се видяха горчиви.