Мария Антонова

След промените през 1989 г. в нашата страна се пише твърде малко, да не кажем почти нищо за руските поети и писатели. Но за Владимир Солоухин въпреки затрудненията се намери достатъчно информация, за да може да бъде представен на читателската аудитория.

Самият той казва, че започва да пише от двадесет и две годишен т.е. от 1946 г. Завършва механотехникума в град Владимир, а след това и Литературният институт „Максим Горки” в периода (1946-1951).

Работи последователно в редколегията на сп. „Млада гвардия” (1958-1981) и в съвета на редакцията на сп. „Наш съвременник”.

Владимир Солоухин оставя огромно литературно наследство от романи, повести, разкази и разбира се множество стихосбирки, между които „Дъжд над степта” (1953), „Скъсана трева” (1956,1957), „Ручей на асфалта” (1958), „Жерав” (1959), „Как да се изпие слънцето” (1962), романът „Майка-мащеха” (1966), „Черните дъски” (1969), както и още много други, между които и множество разкази.

Той е един от основателите на Обществото за опазване на историческите и културни паметници в Русия, а след 90-те години е радетел и ръководител на движението в Москва за възстановяване Храм на Христос Спасител.

Не е възможно да отминем и един интересен момент от неговата богата биография, а именно голямата му преводаческа дейност от български, монголски, узбекистански, молдовски, аверски и др.

У нас са преведени книгите „Писма от руския музей” (1976), „Присъдата” (1980), „Камъчета на длан” (1982).

Избиран е за член на ръководството на СП и преди промените в Русия и след това. Последно е избран като член на СП на Русия през 1994 г., а две години след това е избран и за академик на Академията на руската словесност.

Награждаван е многократно, както в Русия, така получава и престижна награда от Полската асоциация за културни връзки на името на В. Петшаки (1975), както и Държавна награда на република Якутия - Саха (1995).

Умира на 4 април 1997 г. на 73 години от рак в Москва. Погребан е в родното си село Алепино при родителите и сестрите си.

Преди време попаднах на книгата „Писма от руският музей”, в която е и книгата „Черните дъски”. Преводът е направен от Блага Димитрова и Йордан Василев през 1976 г.

Последната ме заинтригува от стремежа на автора да запази макар и малка част от иконите от унищожените храмове.

Основната задача, която Вл. Солоухин си е поставил е да ни покаже каква огромна роля има събираческата или както ние днес наричаме тази дейност колекциониране: на кибритени кутийки, календарчета, химикалки, моливи, автографи от известни личности, пощенски марки, катинари, тапи, вратовръзки, картички, старинни монети, банкноти, часовници и др. и др.

В тази връзка авторът ни дава за пример поетът Николай Глазков, който е имал 24 албума с картички, Иля Еренбург е събирал лули, а Уолтър Скот от Шотландия е събирал ордени и медали от всички народи или хладно оръжие, както пише Вл. Солоухин.

Събирачеството или както вече казахме за Вл. Солоухин има основното свойство, а именно: „… в човека се гнезди страст, и към събирачество и е нужен като подтик, за да се пробуди и да го завладее…”; „… иска ми се да отбележа, че страстта на събирача може да бъде съвсем безидейна (каква ти там идея в птичите яйца); „… за обекта на своята страст човек винаги говори с пристрастие, непонятно за страничните наблюдатели…”.

И накрая добавя: „Аз съм събирач и с това трябва да се изрази всичко. Дай Боже и вие, макар за кратко, макар за една годинка, да станете събирач!”

С тези думи авторът, като че ли приключва със събирачество на всичко по-горе споменато, защото в по-нататъшния си живот той се насочва към събирането на нещо по-ценно и обичано от руския народ, а именно на икони.

Тази му страст се появява внезапно при едно посещение в ателието на известен московски художник и реставратор. За първи път Солоухин вижда икони закачени по стените на ателието.

И открито казва: „Но щом в Третяковската галерия аз винаги минавах покрай иконите, без да се спра; то какво струваха за мен разговорите? Наистина ги пропусках от едното ухо към другото”.

След революцията, за църквите, за големите храмове, за иконите и въобще за религиозното чувство у руския народ настъпват тежки дни. Започва масовото унищожаване на всичко свързано с религията.

Години по-късно, когато идва и осъзнатото чувство на автора, че се унищожава едно велико изкуство самият той започва издирването на икони, слушане на разкази на селяните за това как например „в най-първите години на революцията в Нижний Новгород открили на железопътната гара два вагона, натоварени със стари икони. Доложили на някого от областното (или тогава още губернското) началство: „Какво? Икони? Какви икони може да има там? Защо? Да се изгорят!”.

И за още един случай, за който авторът ни разказва с не по-малка болка: „В Рязан трябвало да се намери помещение за гюмовете с мляко. Намерили мазе, в което се пазели икони, очевидно фондовете на областния музей. За да освободят помещението, изгорили иконите…”

За читателите на книгата интересни моменти ще бъдат пътуването на Вл. Солоухин из неговия роден край събирайки икони.

Ще се удивим от настървението и умилението, което авторът изпитва, когато открие икони, типично за събирачеството защото то е магия.

Случайно или не, авторът се озовава в дома на известен реставратор на икони. В книгата Вл. Солоухин не споменава името му вероятно от дискретност, но пък съпругата му подробно описва красотата на една от иконите:

„Ето тази икона е доста късна. На нея е вписана датата - 1787 г. Краят на осемнадесети век. Но я е рисувал забележителен майстор. Погледнете как прибягва по иконата червеният цвят. Той се заражда в левия долен ъгъл и нараствайки в учестен ритъм се разпростира по дъската, за да стигне апогея си в одеждите на Спасителя… Тази икона, макар и съвсем неголяма по размер, е способна да владее цяла просторна стая в кой да е съвременен интериор” - завършва тя.

Именно от този дом на съпрузите реставратори, Вл. Солоухин започва да се занимава със събирачество на икони.

За читателя ще са интересни срещите на автора със селяните, които след разрушаването на храмовете нощем с фенери в ръка са търсили из развалините икони.

В тези търсения Вл. Солоухин открива нещо, което до този момент малцина са знаели, а то е, че старите руски икони се различават от по-новите по това, че в десния си край по средата имат т.нар. коритце.

Това е вдлъбнатина. Кой я измислил и откога се прилага не е установено. Когато говорим за иконите в Русия трябва да кажем откога датира християнството със своите светци: Христос, Богородица, Йоан Кръстител, Николай Угодник, Георги Победоносец, светии др. Русия приема християнството близо век след нас българите.

Приемането на християнството от Русия се извършва през 988 г. сл. Хр. по време на княз Владимир от българите.

Естествено, първият светец е самият княз, а след убийството на синовете му от междуособици в страната са канонизирани двамата му синове Борис и Глеб. Тази икона изобразяваща двамата братя, а понякога и княз Владимир между тях е една от най-старите руски икони.

По време на събирачеството на Вл. Солоухин се е смятало, че е чест за всеки дом да притежава тази икона, която е била изключителна рядкост. Нещо повече дори не се е говорило за нея, за да не изчезне от дома на този, който я притежава.

За събирача на икони Вл. Солоухин е най-интересно и най-трудно да вземе икона от манастир или от монахиня. Изживял подобно разочарование той заедно със своя приятел и писател Сергей Ларин решават да посетят запустелия Волсов манастир и неговата игумения.

Посетил я вече веднъж, Вл. Солоухин се надява, че този път майка Евлампия ще прояви благосклонност и ще може да се върне в дома си с иконата на архангел Михаил. И докато Вл. Солоухин разглежда иконите приятелят му разпитва старицата за живота ? в манастира.

Изоставен, забравен, а тя възрастна и трепереща живее с мисълта за основното си задължение - да пази иконите на манастира. Въпреки неразговорчивостта й на темата икони, Вл. Солоухин отново я пита: „Майко Евлампия, дали бихте ми дали ей тази икона? Тази, която стои на прозореца без работа”.

Пита я и чака. А в същото време старицата говори за ценността на иконата, като пазител на дома в случая на манастира, но се обръща към него и казва: „Да не я изхвърлиш?”

Така писателят събирач на икони се сдобива с още една от почитаните икони в православното християнство.

Иконите в Русия след революцията за едни са били изключителна ценност, а за други в зависимост от размерите се използвали в бита на руснака.

Някои са ги ползвали за капак на каци със зеле, други са били заковавани на прозорци и т.н. и т.н. Неграмотността в затънтените села се е ширила по всякакъв начин.

От друга страна и други духовно извисени хора като Вл. Солоухин по това време обикалят села и градове и тайно или явно събират икони.

Така например българистът акад. Дмитрий Лихачов предава в Руския музей над 1500 икони, почти по толкова предават и Остроухов, Рябушински, както и Виктор Васнецов.

Разбира се не малка част от това самородно изящно изкуство - иконите са унищожени, но и не малка част се съхраняват в музеите в Третяковската галерия, Руския музей и Ермитажа и разбира се не малка част, да не кажа огромна част от иконите са в частни колекции.

Да съхраниш, да запазиш духовността на своята държава е шеговито казано събирачество, но то именно води човека към съхраняването на ценни за нацията исторически документи.

А няма по-вълнуващо занимание от събирачеството, защото то е елемент от съхраняване на националното богатство на един народ, дори понякога да е неосъзнато.

2022 г.