Илия Зайков

Никога досега не е било така: не само специалистът, но и така нареченият „масов читател” да очаква от всяко ново историческо, в най-широкия смисъл на думата, съчинение, ако не непременно преоценка, то поне един по-широк поглед към миналото - от специализираното изследване до вестникарската публикация.

Навсякъде около нас и във всичко у нас живее това чувство: че са се натрупали прекалено много полуистини, че привидното съгласие и тайната полемика с тях вече не вършат работа.

Нищо чудно, че подобни публикации - особено някои от тези, които напоследък ни поднасят съветските автори - носят нещо съдбовно, драматично-изповедно, белязани са от трагизъм, от чувство за вина, от желание за изкупление…

Заедно с това, разбира се, има и други книги, от които можем да искаме само едно: да повторят дъбросъвестно известното, което отдавна живее в народната памет като истина за едни или други събития, тяхното достойнство и потребност е в разгара на някое ново увлечение да ни напомнят за тези събития, защото „отлагането” е също „начин” да се изкриви истината, да се подмени тя, да се притъпят сетивата ни за нея.

В края на краищата - ние помним това, за което си напомняме поне понякога, в живота на народите включително и на нашия, има достатъчно примери затова, че мащабите на дадено събитие, неговата значимост все още не са достатъчна „гаранция”,че то няма да бъде забравено.

В това отношение ние имаме един скорошен „класически” пример: оценките ни /нашите?/ за т.н. „Цариградски кръг”дейци и борбите им за независима българска черква в разгара на Възраждането - до и след появата на забележителната книга на Тончо Жечев „Българският Великден или страстите български” преди петнадесетина години…

Тук обаче трябва веднага да кажа, че книгата, послужила за повод на горните разсъждения, е посветена на един от най-ярките и безспорни върхове в нашата история - Априлското въстание, оценките за което /вече/ не би трябвало да будят кой знае какви спорове: особено след като всички уж се съгласиха и по въпроса за неговите „движещи сили” - „учени бради” /селски и градски даскали и попове/, дребни и по-едри търговци, по-първи селяни, еснафлии и прочие нашенска „буржоа”…

Над това събитие наистина не тегне „тень забвения”, но книгата на Яко Бойчев позволява да се направят други, не по-малко важни наблюдения, които, в края на краищата, ще ни върнат пак към въпросите, които поставихме дотук.

Каква е тази книга? И защо е озаглавена „Балтовата приказница”?

През 1881 г. тогавашният вестник „Селянин” публикува в десетина броя /2- 16/ разказите на Мильо Балтов, деятел на революционния комитет в Стрелча и куриер /„тайна поща”/ на Бенковски - свръзка с Врачанския революционен окръг под заглавие „Приказница за българското въстание в Стрелча в 1876 г.”

Тази именно „Приказница” е легнала в основата на Я. Бойчевата книга, от нея са извлечени /дословно/ разказите за идването на Бенковски в селата неговият физически портрет, речите му - така, както ги е предал М. Балтов, текстът на клетвата, част от описанията на селото, „статистиката” за приготовляването на въстаническите потреби, някои неща за хода на самото въстание и за разоряването на селото след това; използвани са, по всяка вероятност, материали и от ръкописните спомени на М. Балтов, съхранявани в Народна библиотека „Кирил и Методий” в София.

Тези материали /или помежду тях?/ са разположени линейно-хронологически сред други издирвания на автора: местни предания, вестникарски дописки, изложения и писма на стрелчанци да се обърне внимание на патилата им след опожаряването на селото и т.н. - една композиционно немного ясна книга, но затова пък богата като фактология, която авторът е определил жанрово като „хроника на една саможертва”, като още в началото е заявил /стр. 11/, че разказът /„приказницата”/ ще се води от името на Мильо Балтов.

И тук идват някои от моите възражения. Аз също знам, че „чисти” жанрове няма, но докато в оригинал „Приказницата” на М. Балтов си звучи естествено архаизувано, с някои житийни интонации, като летопис или „разширена приписка”, в книгата на Я. Бойчев тя стои като бяла врана, пръсната помежду страници, които не са нищо друго, освен краеведческо изследване и откъси, в които със средствата на „класическото” белетристично повествование, се разказва за подготовката на въстанието, над патетиката на авторовия /на Яко Бойчев?/ слог я няма задушевната патина, която обгръща разказа на М. Балтов, героите /се заставят да/ водят пространни разговори, в които се излага робското тегло и се разисква тактиката на борбата и нейната организация.

Вкусът на Я. Бойчев към документа, към историята, е очевиден, през 1988 г. той издаде още една книга, биографичен очерк за Константин Русинов, червения поп, и аз се чудя защо той е отстъпил пред изкушението да „преправи” целия събран материал в духа на Балтовата „Приказница”…, още повече, че в неговия текст има немалко успешни опитвания в тази посока…

С какво, обаче, тази книга е ценна? С това, че разглежда един местен проблем, че разказва за съдбата на едно конкретно село и покрай познатите на всички ни деятели на нашето националноосвободително движение /Левски, Бенковски, Волов/ припомня подробно делото и на десетки стрелчанци.

За всички е очевиден един от най-интересните съвременни световни процеси: стремеж към подчертаване на етническата самоличност на народите, малки или големи, засилен интерес към специфично-националното в нашия все по уеднаквяващ се свят - като опит да се гарантира здраво градиво за общо човешкото.

Този „модел” е може би в основата на други, по-„тесни” процеси, които се развиват сега у нас: несекващ интерес към краеведските изследвания, към рода и родното място, без чието конкретно изучаване и познаване големите събития, разигравали се и на тяхна територия, рискуват постепенно да изгубят плътните си очертания, да се превърнат във „фон”, върху който не се проектира нищо, да зазвучат прекалено „общо” и затова - прекалено достъпно за явни или скрити манипулации, при това едва ли не с нашето „съгласие”, защото човек възразява и спори, бори се или боледува за истината само когато я познава.

И още нещо в заключение:

„Балтовата приказница” може би ще стане един малък, но все пак здрав „консолидиращ фактор” за стрелчанци, живеещи още в селото си или пръснати като всички нас по всичките световни посоки, а това не е никак малко днес, когато разстоянията помежду ни са така големи…

1989 г.

—————————

Яко Бойчев, Балтовата приказница. Военно издателство, 1988 г.