Серджо Туроне

превод: Любомир Духлински

Изведнъж лекарят му зададе странен въпрос: „Цениш ли душата си?” Дотогава посещението протичаше както обикновено и Зигфрид Моргентойфел даде да се разбере, че силно се съмнява в успеха. Дългите месеци на безплодно обикаляне из лекарските кабинети подкопаха напълно вярата му в медицината. Впрочем, това беше първият път, когато попадна в приемната на този лекар. Моргентойфел беше посъветван да се обърне към него от познат психолог. Но по някаква причина той каза, че на никой не трябва да казва името на този лекар. И сега Зигфрид Моргентойфел си помисли, че очевидно предприемчивият лекар, опитвайки се да въздейства по-силно на пациента, умишлено се е обградил с ореол на тайнственост. Очевидно и този, на пръв поглед неочакван въпрос, е бил репетиран предварително.

- Разбира се, че ценя душата си, макар и не твърде много - отвърна той.

Докторът се усмихна.

- Надявам се, че не ме взехте за Мефистофел? Става дума за научно откритие. Вярно е, че апаратът все още е подложен на експериментални тестове и използването му за медицински цели все още е забранено от закона. Може да имам неприятности. Освен това устройството е изключително скъпо.

- Колкото до цената - отвърна сухо Зигфрид Моргентойфел, - както вече знаете, това ме притеснява най-малко.

Лекарят направи ефектна пауза и след това продължи:

- Апаратът се нарича Delta Extractor, изобретен е съвсем наскоро и е предназначен да извлича душата без никаква вреда за пациента. Но, повтарям, все още не е преминал окончателните изпитания.

- Значи, за да се отърва от кошмарите, трябва да пожертвам душата си?

- Съвсем правилно, защото болна е именно душата ви.

Зигфрид Моргентойфел разтърка объркано очи и каза, че ще помисли. Той никога не е бил особено ревностен католик, но мисълта, че ще трябва завинаги да изгуби душата си, го доведе до ужас.

Общо взето разказването на тази история не е лесно, защото, всъщност, това са две истории, които в един момент се сливат в една. Ако прибегнем до математическо сравнение, то това е еквивалентно на факта, че две успоредни прави се пресичат в определена точка А. Нелепост, абсурд? Да, но самата тази история е абсурдна.

И така, дойде моментът, когато успоредните прави трябваше да се пресекат. Двама главни герои, непознати един на друг, пътуват в едно и също купе в първа класа. До прозореца седи Зигфрид Моргентойфел, шестдесет и четири годишен собственик на пекарна в Цюрих. Срещу него седи Винченцо Лагана, двадесет и осем годишен калабриец от градчето Кориляно. Седалките са тапицирани с жълто кадифе. На коленете на Моргентойфел лежи вестник, но той не го чете. Той дреме, облегнал глава на облегалката на седалката, а подпухналото му лице потрепва нервно. Винченцо Лагана не спи, гледа през прозореца към нивите и дърветата. От време на време започва да разглежда ръцете си. Облечен е с претенциозна елегантност, присъща на богатите южняци.

Разбира се, пътуването във вагон първа класа не е шега. Винченцо Лагана харесваше да се чувства като важен господин. Той се протегна доволно.

В купето на първа класа седалките са удобни, меки, не като тогава. Да, тогава… А ето че минаха някакви си десетина дни.

Онзи вагон беше пълен с млади калабрийци, облечени толкова зле, колкото и самият той. Седалките бяха твърди, дървени. Трябваше да се отлъчите за минутка в коридора или дори в тоалетната, когато на връщане те заливаше миризмата на евтино сирене, вино и пот. Насън си облегнал глава на рамото на съседа, а той на тебе.

Линейката пристигна на граничната станция Киасо. Лекият тласък по време на спиране скъса крехката нишка на съня на Зигфрид Моргентойфел. Той се изправи и с върха на показалеца си бързо отстрани жълтата ципа в ъгъла на очите си. Започна паспортната проверка. Митничарят учтиво се обърна първо към възрастния господин, след това към младия мъж. Протягайки зелената книжка, Винченцо успя да се престори на уверен и равнодушен. Служителят небрежно разлисти страниците и върна паспорта, без дори да го подпечата.

Маневреният локомотив издърпа влака на няколкостотин метра и Винченцо отново видя бетонния пояс на гарата, където бяха разтоварени десет дни по-рано, за да бъдат върнати обратно. Някои протестираха шумно и псуваха, рискувайки да попаднат в затвора. И Винченцо веднага разбра, че е безполезно да се спори. Пътят беше затворен - Швейцария вече нямаше нужда от италиански емигранти.

Колко мъчително беше връщането в претъпкания вагон! Милано. Какво следва по-нататък? Някои заминаха на юг към родните си места, други, които нямаха пари, но имаха много надежди, останаха в Милано. Остана и Винченцо Лагана. На първо място, реши той, трябва внимателно да обмисли положението. Прекоси гаровия площад и влезе в голям, ярко осветен бар. Близо до бара пет-шест души спореха за футбол. Един от тях ругаеше защитниците на „Торино”. Лагана искаше да каже няколко мили думи на този глупак, но след това реши да не се намесва - стигаха му и неговите неприятности. В ъгъла имаше музикална кутия. Да седнеш на маса означаваше непременно да си поръчаш нещо. Не е ли по-добре да послуша песните? Той отиде до кутията с искрящи ключове, избра песен на Челентано и пъхна монета в прореза. Натисна клавишите и веднага изруга тихо. Е, кретен! Натисна B-15, а трябваше да е B-14. Сега слушай Бог знае кого. Можеше да се побъркаш, това беше приказка - по погрешка беше избрал детска плоча. За щастие другите клиенти продължиха шумно да спорят за футболното първенство, иначе щяха да му се присмеят от душа. Но тъй като той вече беше похарчил петдесетте лири, струваше си да послуша приказката. В нея се разказваше за котка в ботуши, която помогнала на собственика си, нещастен бедняк, да забогатее, като го облече в шикозна рокля. Кралят приел бедняка за истински принц и му дал за жена дъщеря си - принцесата. Говореща котка - някаква глупост. Един от привържениците каза, че играчите на торинския „Ювентус” са живи мъртъвци. В друго време горещата калабрийска кръв на Винченцо щеше да кипне и нямаше да се избегне кавгата. В крайна сметка южняците поддържат не толкова „Торино”, колкото са срещу Милано, града на богатите, които имат всичко, което те, бедните калабрийци, нямат. Но сега Винченцо хвърли само презрителен поглед на този глупак, мислите му бяха заети с котката, която помогнала на собственика да забогатее, като го облече в богати дрехи.

А това не беше лоша идея. Швейцария не иска италиански емигранти. Е, тогава трябва да преминете границата като богат господин. И Винченцо реши да рискува всичките си спестявания, доста оскъдни, но достатъчни, за да си купи хубав костюм и билет за първа класа.

Купуването на костюм не се оказа никак лесно, защото служителят на магазина подозираше, че нещо не е наред: обикновено клиент в скъсани дрехи не купува костюм за четиридесет хиляди лири. Винченцо трябваше първо да му покаже парите. Освен костюма той купи риза и кърпичка за горното джобче на сакото, вратовръзка, чорапи и ботуши. Когато излезе от магазина, пременен целият, беше спрян от двама полицаи, които му поискаха документите. Продавачът веднага се беше обадил в полицията - той знаеше със сигурност, че когато един дрипльо изведнъж се облича като джентълмен, това означава, че той е извършил обир и сега подготвя друг. Полицията претърси Винченцо щателно, но и това не се отрази особено на доброто му настроение. Спаси го препоръчителното писмо от енорийския свещеник до бивш съселянин, който сега живееше и работеше в Цюрих. Освен това срещата с полицията беше дори полезна - тя позволи на Винченцо да усъвършенства плана си. Един от полицаите, като го хвана за ръката, погледна презрително мръсните нокти и мазолестата му длан. Котаракът в чизми никога не би допуснал такава немърливост. С такива нокти и най-луксозният костюм няма да му помогне да пресече границата. Маникюристката добре се потруди, но когато Винченцо напусна фризьорския салон, пръстите му бяха неузнаваеми.

И сега бързият влак, след като премина границата, се втурна надолу покрай езерото Лугано. Равномерното поклащане на вагона криеше в себе си опасност - караше го на сън и в същото време не му позволяваше да заспи. Когато влакът влезе в тунел и шумът на колелата се превърна в грохот, Зигфрид Моргентойфел също се събуди. Погледна часовника си и се опита да заспи отново, но не успя. Тогава взе лежащия на коленете му вестник и започна разсеяно да преглежда първата страница. Не му се четеше. За минута той разгледа съседа си по купе. Вероятно италианец. Беше облечен доста безвкусно, но ако всички италианци бяха толкова спретнати и представителни, проблемът му нямаше да съществува.

А проблемът му бяха италианските имигранти, които беше наел в пекарната. Тогава започнаха нощните кошмари, нервното изтощение и безкрайните посещения при лекаря. В началото изпитваше само смътно чувство на неприязън. Беше му противно да гледа тези черни космати дрипльовци. Дразнеше го начина им да бърборят на своето тарабарско наречие и навика им вечно да се събират в кръг. Да не говорим за варварския обичай да носят нож в джоба.

Той всячески се опитваше да се отърве от тази напаст, но неприязънта му към италианците все повече се усилваше.

Във вестниците пишеше, че притокът на италиански емигранти от юг заплашва да наруши етническата структура на Швейцария и това силно тревожеше Зигфрид Моргентойфел. Мъчеха го угризения на съвестта - все пак той е един от онези, които несъзнателно помагат да се създаде такава диспропорция.

Те дори нямат слух. А казват, че всички италианци са музикални по природа. Лъжи от край до край - когато пеят в хор, прилича на рев на пияни магарета. И все пак най-лош от всички е Ричапули, синьо-черен, като бедуин, мръсен, вулгарен, жаден за жени, освен това толкова нахален, колкото са малцина.

Всички ли трябва да бъдат уволнени? Лесно е да се каже. А кой ще работи в пекарната? От известно време швейцарците предпочитат да не се занимават с тежък физически труд. Не, не можеше да ги махне. И те го знаеха много добре. И той, Моргентойфел, знаеше, че те знаят това, и затова ги мразеше още повече.

Веднъж сънува, че Ричапули е ощипал за дупето руса работничка и тогава той хубавичко отупа нахалния италианец. Сутринта се събуди в страхотно настроение - остана само разочарован, че е било сън.

Тогава, може би от преумора, а може би от прекомерно нервно напрежение, сънищата му станаха все по-неспокойни и тревожни. Към Ричапули бяха добавени и други италианци и сега той не само ги натупваше, но и ги хвърляше живи във фурната и с наслаждение гледаше как в огъня накрая се превръщат от черни в черно-червени. Впрочем, тези нощи все още не можеха да се нарекат кошмарни. Освен това те бяха един вид изход, своего рода отдушник, благодарение на който намериха изход (и то безболезнен) чувствата, които преизпълваха Моргентойфел.

Но внезапно канавата на сънищата се промени. Това се случи една вечер, когато той яде пържени чушки и ориз за вечеря. Едва заспал, той попадна в съдебната зала. Беше облечен в сиво-зелен арестантски костюм. Съдията, дебел безличен човек в цивилни дрехи, не говореше, а викаше: „Обвинявате се, че сте умъртвили хиляда италианци. Какво можете да кажете за свое оправдание?” Присъстващите в залата негодуваха. Някой извика: „Убиец!” Съдията повтори въпроса, като удари с дървен чук по масата: „Какво можете да кажете в своя защита?” Неговият адвокат, сух, сбръчкан старец, се приближи и, пръскайки слюнка, програка: „Кажи, че си действал според заповедта на висшестоящите власти”. Съдията излая с гръмотевичен глас: „Отговорете де!” „Изпълнявах заповеди.” Дебелият съдия завъртя чукчето във въздуха и отново удари яростно по масата. „Ах, заповеди! Всички убийци казват така.”

Зигфрид Моргентойфел скочи в леглото, сякаш беше ударен от ток. Известно време се утешаваше с надеждата, че са виновни пържените чушки, но, уви, грешеше. На четвъртата нощ сънят се повтори и вече не го напускаше, винаги същият, безкрайно страшен. Променяше се само броят на убитите - всеки път се увеличаваше: две хиляди, пет, двадесет хиляди. И накрая неизменно: „Всички убийци казват така”.

За няколко месеца Зигфрид Моргентойфел отслабна катастрофално. Лекарите му предписаха някакви глупави лекарства, посъветваха го да си почине, не можеха да измислят нищо по-добро. Сега наближаването на нощта караше Зигфрид Моргентойфел да трепери. Опита да се обърне към други лекари - никакъв ефект. Само д-р Голдентойфел, единственият от всички, измисли нещо конкретно: Delta Extractor. Но беше твърде подозрителен тип, този Голдентойфел. И после, къде е гаранцията, че ще може да живее без душа, без да изпитва неприятни усещания?

С всеки нов сън броят на убитите италианци нарастваше: четиридесет хиляди, петдесет, сто хиляди. Кошмарите започнаха да преследват Моргентойфел и през деня. Ако погледът му случайно попаднеше върху чук, той веднага си спомняше за дървения чук на страховития съдия. Веднъж буквално се опозори на официален прием в общината - в момента, в който се вдигаха наздравиците, забеляза, че възрастният съветник прилича на сухия, сбръчкан адвокат. Стана му зле и трябваше да напусне приема.

Нито специалният курс на лечение, нито рентгеновата терапия, нито хапчетата помагаха. Изкушението да посети отново Голдентойфел беше много голямо, но той решително отхвърли самата идея за това. Веднъж във вестника окото му попадна на статия за известен шведски психоаналитик, който прави чудеса при лечението на невроза. Той отиде в Стокхолм. Лекарството, което му предписа шведският професор, донесе облекчение само за една нощ. След това кошмарите започнаха отново. Сега броят на убитите достигна петстотин хиляди. Имаше само един изход - Delta Extractor. Когато изкушението ви докара почти до лудост, винаги има уловка да се откажете, като се преструвате, че се съпротивлявате. Този уловка елегантно се нарича компромис. Механизмът е изключително прост - с нищо не се различава от автомат с прорез, само думата „ако” се въвежда вместо жетон: твърдо реших да откажа, ще търся други възможности; само ако тези опити също се провалят, ще отговоря „да”. Но ще бъде „да” с много сериозни уговорки, защото е обусловено от цяла редица „ако”.

Той отново се отправи към Голдентойфел. Този път лекарският кабинет не му направи толкова мрачно впечатление както преди. И все пак самодоволната усмивка на Голдентойфел подейства на нервите му, когато онзи го посрещна с думите: „Знаех си, че ще се решите”.

- Още не съм решил нищо окончателно - каза Зигфрид Моргентойфел. - Първо бих искал да изясня нещо.

- Винаги на вашите услуги - наведе почтително глава докторът.

- Искам да си почина добре, поне два месеца, не по-малко. Може би дългата почивка ще ми помогне да се отърва от кошмарите.

- Отлична идея.

- Ако почивката не ми донесе облекчение, ще прибягна до Delta Extractor. Възнамерявам обаче сам да избера мястото и времето. Мога ли да си купя апарат и след това, в случай на нужда, сам, без вашата помощ, да го използвам?

- Отлична идея. Моля, ето инструкцията, устройството е много просто и лесно за използване.

И докторът извади екстрактора от бялата пластмасова кутия.

- Една минута - спря го Зигфрид Моргентойфел. - Трябва ми още една гаранция. Виждате ли, нямам ни най-малко желание да остана без душа. Вашето устройство позволява ли ви да замените моята душа за душата на друг човек?

- Разбира се, разбира се - увери го Голдентойфел.

И тук той убедително го посъветва да не показва екстрактора на никого, защото това може да причини сериозни усложнения.

Накрая той посочи цена. Цифрата беше абсолютно фантастична, но болният даде необходимата сума без ни най-малко възражение.

От доктора той си тръгна в отлично настроение. Така или иначе, но мъките му ще свършат. За място на отдиха си той избра Италия. И то неслучайно - едно пътуване из тази страна ще му позволи да се запознае с италианци от висшето общество и тогава сигурно ще успее да преодолее отвращението си към италианските работници от пекарната.

Той посети Капри, Таормин, Гаргано и други известни курорти, където свестни, богати хора си почиват и се забавляват. Вярно, по улиците имаше просяци, но тук те бяха живописен детайл от пейзажа, елемент от фолклора. Всичко тук помагаше да се забравят скърбите и бедите. Но дали кошмарите ще изчезнат? Отначало му се присънваше същото убийство на италиански емигранти, но постепенно сънищата станаха по-неясни и мъгливи. Една нощ пред него се появи безличният съдия по бански, вместо чукче той държеше в ръката си гумена надуваема патица. А после изобщо престанаха да му се присънват италианските работници; два месеца пълно спокойствие. И сега Зигфрид Моргентойфел, доволен, спокоен, се връщаше с бързия влак към родния Цюрих. В мрежата за багаж, в куфар от крокодилска кожа, спокойно лежеше Delta Extractor. Той така и не го извади от кутията. Хвърлени на вятъра пари, но все пак е по-добре от нощни кошмари.

Оставаха още няколко часа до пристигането в града. Зеленият, монотонен пейзаж предизвикваше сън. Слънцето беше залязло и шумът на колелата стана по-отмерен. Кондукторът безшумно отвори вратата. Той изчака една минута, за да види дали и двамата пътници ще се събудят, но те не се събудиха. „Тези добре облечени господа не са от онези, които яздят зайци” - помисли си кондукторът и като реши да не ги буди, внимателно затвори вратата.

Зигфрид Моргентойфел внезапно се събуди и тихо извика от страх. Но Винченцо Лагана спеше толкова здраво, че не чу нищо. Старият предприемач закри лицето си с ръце. Кошмарното видение, отново кошмарното видение! И този път отчетливо до ужас.

Сред свидетелите на обвинението Моргентойфел веднага разпозна Ричапули. Той седеше до руса швейцарска работничка, която също викаше: „Убиец!” Не, не можеш да се скриеш от този кошмар. Спокойните сънища на почивката бяха само краткотрайна илюзия. Зигфрид Моргентойфел моментално се изпоти, сякаш току-що е пробягал стотина метра. Задъхвайки се, той вдигна глава и погледна завистливо своя спътник, който спеше със съня на праведник.

Решението дойде веднага и от този момент той действаше автоматично. Стана, посегна към куфара, отключи ключалката и потърси пластмасовата кутия сред нещата. Извади Delta Extractor, свали капачката и разхлаби винта. Толкова пъти беше чел инструкцията, че сега правеше всичко механично. Две шнурчета завършваха с малки вендузи. Моргентойфел закопча едната от тях към китката на лявата си ръка, а другата към китката на дясната ръка на Винченцо Лагана. После спусна лоста и натисна белия бутон. Не усети нищо освен леко изтръпване. В инструкциите се казваше, че в кратките минути на извличане на душата той ще изпита същото чувство на умора, което обикновено изпитва донорът. Зигфрид Моргентойфел търпеливо чакаше кога ще светне зеленото око - знак, че взаимната размяна на душите е приключила.

Мисълта бавно се раздвижи в мъгливия му мозък: „Чудя се какво ще почувствам в този момент?” Но какво е това? Младежът се събуди, скочи и пъхна ръка в джоба си. Мълниеносен замах на ръката, проблясък на острието и Зигфрид Моргентойфел изведнъж видя кръв по гърдите си, собствената си кръв. След това празнотата, студът на смъртта - душата на Моргентойфел и ножът на Винченцо Лагана извършиха убийството.

Полицията, разбира се, вярваше само на документите. Арестуван беше млад мъж на име Винченцо Лагана, родом от град Кориляно.

На следващата сутрин швейцарските вестници съобщиха, че трагичният епизод е ново доказателство за увеличаването на престъпността, причинена от наплива на италиански емигранти. Някои ултрадесни организации предложиха въвеждането на смъртно наказание, но само за чужденци.

Убиецът знаеше, че не е Винченцо Лагана, а Зигфрид Моргентойфел, но дори не се сети да декларира. Отчасти защото не се съмняваше, че така или иначе няма да му повярват, отчасти дори се радваше, че това убийство отново е привлякло общественото внимание към тежките последици от непрекъснато нарастващата емиграция на италианците. Тези варвари, които му донесоха толкова много беди.