Румен Стоянов

Чудното село Драганово, световно известно като Рио Драганейро. Вече моят, първоначално майчин-бащин, дом.

Тесен висок шкаф, натъпкан с книги, отдавна боядисал съм го в бяло. Почти всички с ръкописни мене посвещения.

Дълго време не бях го отварял и що да видя: ситни късенца хартия: мишка или мишок гризали необезпокоявано и освен тях оставили ситни извержения.

Вадя всичко, измитам пораженията, отново зареждам. Опитвам се да отгатна кои книжни тела е схрускал незнайният ядач, не успявам.

Но дори така хващам нерадостното послание, оставено за мен от неканения пришелец или пришелка: бачо Румене, ти пиши, печатай, че събратя да има нейде какво да хрупат.

Неканеният потребител е потвърдил рекваното от баща ми д-р Борислав Стоянов: и все пак яденето е най-добрата храна.

Стана ми драго, че опашаткото собственозъбно е онагледил родителската мъдрост: не е тя дошла само до мен, ей я претворена в живо дело.

Обаче и ми докривя: Божке мили, в крайна сметка това ли е предназначението на моите изделия словесни, да утоляват глада на твари четирилапи?

Нали буквом отправяни биват към грядущето, пък? Вероятно участта им е да изчезнат по тоя или друг начин, то, за да съм напълно искрен, е неизбежимо.

Тогава? Тогава както сега: кой за каквото учил: моя смиреност да пописвам, сивокосменият хартиени сухоежбини да папка.

Трябва да произвеждам буквени творби, кому за какво ще послужат стои извън обхвата на възможностите ми, та единственото, що мога стори, и посторвам, е честно и добронамрено да полагам усилия, а от там на сетне да бъде волята Господня, някой трябва да храни с нещо и гладуващи гризлювци.

Утехата е, че все пак някаква полза от поето-писателски сътворения безспорно има, при все че не която съчинители очакват.