Румен Стоянов

Казвано ми е: ти употребяваш хубави стари думи. Но доста от минаващите за такива измислил съм ги аз и тук не ми е за тях приказката, ще кажа защо тъй постъпвам, коя е причината за увлечението, уклона по нявгашности, зер не е само обич към езика нам насущний, а и съвсем не я отричам, внасям уточнение.

Чета книга. Виждам слово, което вече отпаднало е от всекидневната реч, пък аз го помня живо живеничко, например копраля, малаче, дарак. И ми става мъчно за неговата участ: все едно присъствам на опело, погребение: уви, мрат не само твари Божии, но и творения буквени.

Тая им орис буди у мен съжаление: защо, защо трябва да изчезне остен? Нали загубата им обеднява българската изказност, не можем ли нещо направи, че да възпрем или поне забавим отпадането им?

Да, идват нови, ала в грамадния си дял те не са плод на българи, а просто навляци, дошляци, вносотии, необоримо лишени от наши промисъл, чувство, тям е непостижимо благоуханието на родната земя, все едно вместо гозба вкусна ми поднасят буламач. Или ми връчват не очаквано свежо цвете, а хербаризирано.

Другиму ще да се види не знам как, но аз изпитвам жал към читави наши думи, обречени на смърт: колцина от българоанглоезичните ни виртуясали чеда разумяват що е бъкел? Не ги виня, живеят в инаква действителност.

Но аз чувствам жал към тия обречени слова и единственото, което мога стори с немощните ми силици, е да помена в мое писанийце някоя от скъднеещите: все едно сякаш удължавам живота им, своего рода помен за Бог да прости.

Може би. Но изпитвам потребност да го посторвам и никому не вредя с тия безобидни деяния, за които някой отсъдил би чеше си крастата, и тъй да е, кому преча?

Дето е рекъл оня, има ги всякакви, та признавам: съм езикомилозлив, то е присъщност на моето българолюбие, драго ми е да се самозаблуждавам, че с упоменавка вдъхвам капчица живот на съчетание от няколко писмени знака, аз повече не мога направи, а то е и радеене за чиста, богата родна словесност.