Георги Майоров

Интервютата на Марко Марков са поместени в том IV, а преводите - в VI и VII на събраните съчинения. Повечето от интервютата са осъществени през 1982-а, а след това през 1988-а - 1992-а година, когато освобождава мисълта си от своята голяма проза. В тези години развива и най-усилната преводаческа дейност.

При този голям обем от творби, предпочетох интервютата  да се съвместят с преводите в общ коментар за отделните автори, за да се откроят по-добре връзките с братските писатели и характерното в преведените им творби. Защото и преводите са много: от грузински, арменски, руски, латвийски, молдовски, украински, словенски, белгийски и други поети.

В интервюто с грузинския поет Бесик Харанаули проличава ценителят на истината с надеждата посятото да даде добър плод и няма друг живот освен поезията. И сам е централна фигура в творбата. Затова поезията е сълза, която блести в окото на живота. И действително е така.

Преведените от Марко Марков негови стихове са човечни, с много любов към съседа и местата за срещи на обичащите се, с порив за още по-стойностни творби, без да се запушва устата на правдата и думата. С упорно търпение, за да се случи доброто с „благословен утринен лъч” - „неизбежност” за таланта. Невероятен живот и само миг щастие, понеже „човекът е звук от своите крачки” и раздава на всеки частица от своята радост.

При Мухрам Мачавариани всичко е порив. Фанатично вярва в мига и рядко поправя стиховете си. Даже биографията му е такава - мигове. Критиката за писателите в Грузия е слаба - отчита поетът. Хвалят се „постовете, а не поетите”. А нали поезията е средство за общуване между творците на словото.

В неговите стихове основната тема е същността на живота, човешката преходност и вечност, която „пламва и гасне, / пламва и гасне”.

Джансуг Чарквиани в интервюто споделя: „Поетът е болка, стихотворението - стенание… далечна светкавица”, предвестие за дъжд. След това започва бавна и мъчителна обработка на роденото от светкавицата в душата и поетът „ражда ежеминутно”. И поезията му е полет с размах на орел.

Стихотворението при Михаил Квливидзе е първична „пулсация, изпълнена с тайствен смисъл и чувство …Думите идват после” и намират формата си. „Моите стихове - казва, се раждат трудно”, но се повтарят от народа и остава верен „на своя дълг към хората”. В този смисъл и ролята на преводача е „мъчителен и особено полезен” труд. Доказва го Марко Марков. От поезията на Михаил лъха топлина между хората, взаимно разбиране, доброта,чиста дума, единствено възможното в живота, музика и дъх, усамотение в сянката на душата, отменени мисли за полет, сила, път, несбъднати докрай мечти, любов като приказка, издигане над себе си, като слепва „срязана пъпна връв” на времето. Поезия с много синовна красота, грузинска. И преведена с нюансите на богатия български език.

Раждането на стихотворението при Морис Поцхишвили е „естествен и в същото време божествен процес…разрив на сърцето…болка и мъка”. И при военно време „трябваше да воюваме за всяко живо същество и за цялата планета…Страшно е, че научно-техническата революция вече започва своето нашествие и в поезията”. А българската? „За мен българската поезия е личност…неповторима като всеки поет. А за Грузия тя е България - добра, възвишена, смела, правдива, прекрасна”.

В своята поезия Морис надава стон за горенето, смелостта, предателството, разбирателството. За вълка, думата, пламъка, прозореца и техните превъплъщения. За страданието, съзиданието и рушенето. И изрича:

Затворът на затворите
е в мен -
нарича се сърце.
Родината е тази
единствена икона,
от която
да снемеш копие
е невъзможно.

Затова цял живот се бори за съвършенство, стреми се да отмести враждата между хората и държавите.

Голямо щастие и успех е за Марко Марков, че успява да вземе интервю от известния литературовед, лингвист, театровед, кинокритик, философ, преводач, поет и виден приятел на Анна Ахматова Владимир Адмони. Той разкрива нейните душевни качества на човек и творец  - твърдост, отдаденост на своето призвание и „талант, но и остър, точен, ясен ум”.  Стиховете тя напява „в своята душа в звуково осъществяване, като ги нашепваше”. Умееше „да сплоти в едно единно цяло личната си с общонародната трагедия” - казва Адмони. - „Силата и? беше много женска, но невероятно потенциална, опираща се…на точния и? аналитичен ум, който не изключваше и някои натрапчиви, преувеличени представи…Беше прекрасен, остроумен събеседник”.

В поезията на Галина Гампер „няма нито един фалшив ред” - пише Марко Марков. - Величието на любовта откроява поезията и? и я прави по-значима, по-обемна и по-ярка”.

„Аз се различавам от събратята си - споделя Галина. - Пиша кратко, между две въздишки.

При нас съществува така наречената групова критика: критикът пише за определен кръг автори - и при тях идва с цялото си великолепие славата…Аз съм за критика, която формира литературната култура без каквито и да е съображения”.

„Родителка на истинската поезия е любовта  - споделя Иля Фоняков. - Пиша, когато ми е трудно…В началото при мен е ритъмът, музиката…Записвам отделни редове и думи, възникващи почти хаотично в съзнанието ми. Сложното идва после, когато хаосът  трябва да се организира. Най-накрая ме чака поантата”.

Потвърждава го дори краткият пример:
На горещи спорове в стихиите
мятаме се страстно всеки миг.
Врагове не сме, но срамно - ние
все не можем да намерим общ език.
…И е най-обидно, че мръсниците
по-сплотени са понякога от нас.

Съветският писател  Анатолий Приставкин изживява дълъг и сложен път до сензацията за повестта „Пренощува облачето златно”, за която е направено всичко възможно да се потули нейното обсъждане в Съюза на писателите”.

Интересни са неговите наблюдения като преподавател по литература в един курс на Университета за съвременните тенденции: „Моите питомци са ясно разграничени на две групи: върли традиционалисти, последователи на нашата здрава руска проза, и модернисти, които пишат едва ли не с цифри…но все по-често се питам - какво трябва да направим ние, за да оставим след себе си не само по-честни, но и по-добри хора”.

Лидия Гинзбург е най-известната съвременна съветска литературна теоретичка и историчка с изследванията си: „За лириката”, „За психологическата проза”, „За литературния герой” и „Литературата в търсене на реалността”, която казва:

„Велики писатели са тези, които забелязват и откриват новия човек и новото разбиране за човека…Свидетели сме на колосално число локални войни, изпълнени с драми, от които народите излизат потресени и осакатени…Освен кръстосването на публицистичните с прозаичните жанрове…по-интересно за мен обаче е все по-явното кръстосване на прозата с лириката…когато героите са пълнокръвни, но винаги се чувства, че са един и същи човек - и този човек е авторът…Още по-сложно става, когато в дадено произведение си дават среща проза, публицистика и лирика…Но-далеч по-важно е литературата да воюва за човека и за неговото бъдеще, сиреч да изпълнява своето основно призвание” -  споделя Гинзбург.

Николай Хайтов: „Родопите са утробата, в която съм се родил. Духовно и физическо убежище в добри и лоши дни… Момчил юнак е единственият до това време балкански владетел, който се противопостави на агарянското  нашествие. Но не тачим своите герои. За писателя истината е онова, в което вярва… Емоцията е основен двигател в работата на писателя…При силно вълнение думите сами си идват…Почти неземно чувство на щастие съм изпитвал наяве, когато за пръв път избягах като чираче от Пловдив и се отправих…към родното ми село…Най-трогателно човешко качество е добротата…Талантът е взрив, той съвети не понася. Взривовте не се управляват”.

Георги Пашев: „Вярвам в доброто. Сълзи на умиление извиква у мене преди всичко съхраненият в тая планина Кирило - Методиев език, старобългарският, всмукан с майчиното мляко…Стою Шишков, Васил Дечев, Николай Хайтов…с големи художествени амплитуди…отразиха родопската душевност. А родопската песен е музика, ритъм, хармония…и със „Стоте гайди” няма залез, освен вечност…Никой не може да изневерява на истината. Тя е клещи, които не се разчекват. На писателя щастлив миг е оня, когато надвие вдъхновението…и думите тръгват леко, сладко…но трябва яка воля”.

Атанас Калинов от Орехово: „Родопите са неръкотворна икона от олтара на Вечното…Сълзи в очите ми и горест в сърцето ми са предизвиквали драматичните исторически събития с насилственото помохамеданчване на родопските българи. Днес с „турско присъствие” не могат да бъдат заличени песните за „три синджира роби”…Най-щастливият миг като творец беше появяването на бял свят селищната ми история „Орехово” и проявеният към нея интерес на 14 национални библиотеки в Европа, Азия и Америка…А бях вземан на присмех, че съм писател и пастир на малко стадо кози, с които се прехранвам”.

Лиана Даскалова в София: „На детския писател са необходими талант, искреност, чистота…Първото ми стихотворение беше за кученцето ми Джеки: „Кучето ми, знае всеки, / че се казва Джеки”. Истината е нашата цена в очите на детето…Поезията за деца е близка до приказката, до фантазията, до несбъднатото…Нека децата да четат много и да се радват на живота. От радостта, от пълната с вълнения душа се ражда поезия”.

Въпросите  за интервютата, които отправя Марко Марков, са почти едни и същи, като за анкета, но и с ясно отчитане на амплоато в творчеството на всеки писател. Това създава  своеобразна цветна палитра за оригинални, ценни и различни по една и съща тема отговори на интервюираните. И те са наистина много добри.

Интервютата освен това са осъществени при гостуване на Марко Марков в Грузия и Ленинград, или при идване на чуждестранните писатели в Пловдив. А това е своеобразна братска прегръдка между литературите.

Така съвместени -  отговорите и преведените от Марков творби, се хвърля поне малко светлина върху портрета на отделните поети. А майсторството на преводача личи в прехвърлените им творби с богатите нюанси на българския език

Освен разгледаните автори Марко Марков превежда отделни стихове, цикли или цели книги още на грузинските поети Анна Каландадзе,  Андро Буачидзе, Арчил  Сулакаули, Галактион Табидзе,  Георгий Леонидзе, Григол Абашидзе, Ека Бакрадзе, Ираклий Чарквиани, Карло Каладзе, Лия Джакели, Малвина Тоидзе, Мери Шалвашвили, Отар Чиладзе, Тамаз Чиладзе, Теймураз Буркиашвили; на арменските поети Аведик Исаакян, Александър Цатурян, Ашот Граши, Баруйр Севаг, Гагам Сарян, Егише Чаренц, Ованес Ерзънкаци, Ованес Шираз, Нахабет Чучаг, Силва Капутикян. От Белгия - на 9, от Белорусия - на 8, от Великобритания, Индия, Испания, Латвия, Литва, Молдова, Нигерия, Перу, Русия, Словения, Украйна и Франция. Прибавяме и преводите за деца от Армения, Белгия, Великобритания, Гана, Молдова, Русия, САЩ, Сърбия, Украйна и Франция. Освен това са преведени гатанки на словенските народи, на немските, на източните народи, гръцки народни гатанки, гатанки от Ориента и гатанки от руски майстори на словото. Това необозримо количество преводи сплита венец от литературите и културите на народите от целия свет.

За да се появят тези събрани съчинения на Марко Марков, обаче  голям е приноса на съставителя и редактора Георги Ангелов. Той като прецизен градинар е бдял над отглеждането на всеки том. А за преводите конкретно казва:

„Някои от преводите на писателя Марко Марков са издавани в отделни книги, други са публикувани в периодиката, като най-пълно през последното десетилетие те са представени в електронното списание „Литературен свят”. Едва сега обаче читателят може да се наслади на тези преводи в поредните два тома на събраните съчинения, където си дават среща  стихове за възрастни и деца, писани в различни епохи и на различни континенти, претворени с виртуозно майсторство от Марко Марков. Преводаческото дело на големия ни писател е плод на дългогодишните му усилия да разкрие пред българската аудитория чуждото литературно богатство  с всичките му нюанси, смисли, напластявания. Мисия, която заслужава дълбока почит и достойни продължители…”.

Няма съмнение, че това великолепно дело ще пребъде!