Елка Няголова

…Онези бяха други. Със какво ли?
Блестяха лъвчетата по челата им.
Когато се изкачваха към Вола,
от всяка стъпка охкаше земята ни…
Видях. И чух. Наблизо бях тогава.
Засядаше в душата всяка дума…
Видях Войводата, когато се изправи.
Но не видях: отде дойде куршумът.
Тогава още знаех, че ще слезе
и сам лъвът от българското знаме.
Онези бяха други. А наследниците…
и знамето ни дадоха под наем!
Момчетата, които измениха,
си скъсаха нашивките пред строя.
Какъв тук после патетичен стих!
Без почести останаха. Без роли.
Момчетата, които ни предадоха,
от двете ни страни доскоро бяха.
Плувци! В две капки се удавиха.
Не е до коленете Дунав бял!
Момчетата днес могат да се кланят
и вричат се - все патосно и шумно,
но те са само дунавска мъгла -
приижда от водата и от сушата.
И със Войводата те нямат общо. С нищо.
Освен, че го предадоха тъй лесно.

Не съм Венета, но настойчиво им пиша:
- Момчета, слезте от „Радецки”!