Румен Стоянов

ЗА КОЙ ЛИ ПЪТ

се взирам по дребни, чак дребнъцки различки в думи нам присъщи, чак насъщни. Те ме обдаряват  с възхита и преклонение към незнайния словотворец, заслужаващ паметник неръкотворен, ибо притежава крайно изтънчен усет за отсенености. Ето примери.

Блестя и блещя. На пръв поглед облици съвсем еднакви. Но смислим ли, виждаме разлика: съпоставени, блещя е по-твърдо, възгрубо спрямо блестя, което изразява пак блясък, но по начин по-тънък, рекъл бих дори нежен.  Ще напишем подвигът му  блести с неповяхваща слава, тук блещи е неуместно. Подобно е съотношението между царски и царев. Ще кажем царският син, царевият син. Ала е невъзможно да извлечем наречие от второто прилагателно, а само от първото: живеем си царски. Не така стоят нещата при страдалчески, страдалски. Те са напълно взаимозаместими, но с уговорката, че второто е малко познато /употребявано.

Другаде ме радва сгодата едно и също да го изразяваме по няколко начина: тройствен, троичен, триединен. Ето: мълком, мълчаливо, мълчешком, мълчешката. Или: креват, легло, ложе, одър. Тоже: трикрако столче, триного, триножно, от тях най-рядко зърваме последното. Равнозначни са дим, пушек, пушлявина, чад, но последното срещаме в исторически повествования. Еднакви са бащин и бащински, а същевременно и различни: бащини грижи ще рече баща ги полага към чедо,но бащински грижи може да не идват непременно от роден баща. Утро, сутрин, утрина,  заран, предобед, а и съответно утринен, сутрешен, сутринен, зараншен, предобеден. Наистина впечатлява: пеш, пеша, пеши, пешком, пешачка, пешачката, и сякаш това е малко ей го в додатък хаджи Пешовия файтон. Лъх, полъх, повей, обаче и прилъх, излъх. Пак еднаквост (лек ветрец, слабо подухване, краткотрайно ) и различност: прилъх внушава посока, от там насам, излъх подсказва начална точка. За обладаващия българолюбива чувствителост към писмената.

И още, и още, и още, засвидетелстващи преизобилното ни изказово богатство, смайващ плод на удивително изтънчен и отсенен езикоусет и което не само все по-твърде бедно и немарливо използваме, но даже и не го съзнаваме като висше наше достойнство, всеобщо и вседостъпно чисто благо, духовно завоевание, камо ли да имаме поне що годе представа за неговите количествено-качествени измерения. Даже у несъмнено добри писатели не срещаме думи от порядъка на зараншен. Естествено, това не бива да е мерило за художествена извисеност, но е сред показателите, с които оценяваме постижения. Уви, обидно постно за самите нас боравим с тия ни чудни успехи, все едно имаш дом с много стаи, а обитаваш само една. Как да не измисля понятие научно: езикомързел?

ЛЮБЯ АЗ

падежа звателен: Иване, Пенке, Добро. В народна песен: „Боже ле, милинки Боже”. Тук звателността е неизбежима, също като в Православието: молейки се Нему, съвсем невъзможно е да казваме „Бог, мили Бог”, а единствено „Боже, мили Боже“. И още: Иисусе Христе, Сине Божий, Свети Душе,   Богородице, Приснопаметна Дево, Царице Всенебесна. Тоест в най-съкровените си позовавания непременно, неизбежимо съхраняваме   чезнещи днес краесловия. Впрочем на мен „Боже ле, милинки Боже” звучи трогателно с тая умалителност в прилагателното. Подобен е случаят и с тоже умалително-умилните Божичко, Божке, Боженце.

До като изричаме Боже, Иисусе Христе, Свети Душе, Богородице ще бъде жив тоя ни звателен падеж, ако ще би в малко думи: но какви.