90 години от рождението на Андрей Германов

Панко Анчев

Никога преди, както е в края на 50-те и през 60-те години на ХХ век, литературата не събирала и освобождавала толкова огромна и могъща социална енергия. Такава енергия се натрупва във време, в което историята трябва да подготви и извърши радикален поврат в своето движение, за да въведе света в ново състояние. Тази енергия не разрушава. Тя е съзидателна. Защото е родена в съзряването на епическия дух и епическото съзнание на българския свят, в мащаба на голямото осмисляне на историята и традициите, на логиката и превратностите в тяхното вековно съществуване.

От тук насетне идва ред нещо ново и грандиозно да се случи, за да бъде естествено продължението на времето и за да завърши конструкцията на нещо ново и невиждано преди. То няма още име, видяно е само в представи и мечти, но какво точно е, още никой не знае. Стремежът към него е толкова силен и могъщ, че на мнозина им се струва, че е пред очите им и го виждат. Още съвсем малко усилия и воля, за да се появи като реалност.

Това „още малко” е времето, което наричаме „60-те години на ХХ век”.

През това време в литературата навлиза едно многобройно поколение поети, белетристи, драматурзи, критици. Всички те са носители на талант, ум, умения, знания и мечти. Гласовете им са звучни, овладени, уверени - каквито са гласовете на истинските творци.

В цяла Европа протича подобен процес. Неговите проявления и измерения са най-различни: от културата  и изкуството до икономиката, политиката и международните отношения. Нещо очевидно предстои да се случи и то изпълва с пасионарност всички народи и култури в Европа. Тя е във видим подем. Националните общества са силно възбудени, напрегнати, вдъхновени.

Българската литература никога преди не е преживявала подобно състояние. Тя е имала силни поколения, които са я обновявали, но не и в такъв мащаб и мощ.

Но всичко това е, така да се каже, на повърхността и лесно се вижда. По-сложно и по-важно е то да се формулира, анализира и тълкува, за да осмисли какво изразява литературата и за какво свидетелства, какви са нейните уверения и съмнения, догадки и предчувствия.

Литературата изразява глобалните идеи на времето и свидетелства за общите процеси в развитието. Но чрез своите творци, а в това поколение повечето са големи имена, тя показва редица особености, които са твърде съществени и говорят за сложността на всичко онова, което се е случвало през 60-те години, бележещо края на една епоха и началото на друга.

Българският свят започва да се освобождава от старата епоха и да осмисля и изразява новата. Това е драматичен момент и процесът не протича спокойно и без дискусии върху избора както на посоката, така и на пътя, по който да се върви.

А също и по механизмите, които трябва да бъдат задействани, за да се осъществи преходът и той да бъде към социалната справедливост и хармония. Във всички случаи литературата предчувства, че това, което предстои да се случи и към което българският свят неудържимо се е насочил, е по-голямо от него и това ще му стовари изпитания.

Какви ще са изпитанията, не е ясно. Затова е необходима подготовка, нагласа, сили, твърдост и готовност за тяхното преодоляване.

Видимо се увеличава мащабът на българския свят, а с това и се променят представите за човечеството и се изработват критерии, по които ние ще се идентифицираме с него, а човечеството чрез нашия свят.

Българската литература свидетелства, че това става, от една страна, чрез доближаване на българското до общочовешкото, като му се придава космополитен облик. Постоянното сравняване и съизмерване видоизменя българското не само външно, но и по характер. То дори вече не се отделя от световното.

Двата свята се наслагват един върху друг, а българинът се превръща в техен носител. На него му е все едно къде е: той може да мисли с категориите на световното и да кара българското да прави същото.

Този начин на мислене и на уголемяване мащаба на българския свят е присъщ на цял един поток в поколението, за което тук става дума. Творци от ранга на Любомир Левчев, Васил Попов, Владимир Башев, Стефан Цанев, Константин Павлов, Михаил Берберов според мене могат да бъдат идентифицирани с него.

Но, от друга страна, има и друг поток, който е не по-малко мощен от този и който носи в себе си една много важна тенденция, която свидетелства за друга сила и мощ на българския свят: той не отстъпва от традициите и не иска да прилича на други, за да им бъде равен и еднакво с тях богат, силен и изразителен.

Към него спада поетът Андрей Германов заедно с Йордан Радичков, Николай Хайтов, Слав Хр. Караславов, Петър Алипиев, Петър Караангов, Никола Инджов, Иван Николов, Иван Динков и други.

В какво е тяхната устойчивост и споровете им с другия поток?

Подчертавам, че тези два потока не бива да се противопоставят един на друг, защото колкото и принципни да са различията им от социален и естетически характер, те изразяват една обща тенденция и свидетелстват за един и същ обществен и исторически процес. Но литературата ни няма един единствен автор, който да изрази този мащаб в неговата цялост и пълнота и да обобщи различията и нюансите в двата потока.

Такъв писател непосредствено след Освобождението, когато нацията и обществото бяха поставени пред подобни изпитания и избор, бе Иван Вазов. Тогава обществото бе навлязло в своята колективистична фаза и бе преодоляло вътрешните различия и ги бе подчинило на голямата обща цел за възстановяване на националната държава и нейното съграждане.

Сега, през 60-те години, са вече видими първите пропуквания в целостта на обществото, понеже бе започнал неговият период на разпад, в който вътрешните противоречия се засилват и стават непримирими. В такова общество не е възможен писател от типа Иван Вазов. Но са възможни много поети и белетристи, които заедно и поотделно да бъдат ярки и автентични изразители на своето време и на обществото, в което живеят.

От литературата на 60-те години виждаме как мащабът на българския свят е в състояние да съизмерва двата главни потока в поколението, като им вменява задължението да изразяват едно обществено съзнание и да свидетелстват за стремежа им към обща цел. И те да запазват своеобразието си и ярките индивидуалности на отделните автори.

Толкова мощна енергия като тази, която българският свят събира и излъчва през 60-те години, никое българско общество не е носило в себе си. Очевидно е, че моментът е исторически и с решаващо значение за бъдещето.

Андрей Германов най-завършеният изразител на националната енергия на тогавашното време.

Това е поетът, който постига националното величие и мащаб на българския свят в неговите изконно български социални форми, природни картини, начин на мислене, чувства и духовна енергия.

Не е ли стихотворението „В стария Лонгоз”, писано през 1957 г., цялото българско мироздание с тайните на неговото сътворение и величието на битието и съществуването на човека. В такава среда живее могъщ човек, подвластен единствено на вечността, чрез която познава своята съвременност.

Вековете се събират, за да се материализират в звуци, цветове, светлини, живи същества и история. Вътре във всичко това тази власт подрежда титаничния хаос, за да му придаде битиен разум и нравственост:

Тук светлината на деня като през сито се пресява,
тук всяка багра е измама и всеки бряст - зелен мираж,
тук всяка форма е така непостижимо величава,
че ако звънне птича песен, ечи като под свод кънтящ.

Между обрасли брегове се вие Камчия, преляла
под  възлести каваци, впили тих поглед в жълтата вода.
Лениво водната змия обвива лилията бяла
и в коренища и подмоли спят сомове на свобода.

И накрая:

И после пак спокойна, дива се стеле  долу тишината,
над върховете само горе могъщи ветрове шумят
и тия осени, поели дъждовна влага от земята,
величествено първобитна, спокойна, грозна мощ таят!

Тази титанична картина на българското мироздание Андрей Германов пресъздава, за да я постави редом до големия човешки свят. В съпоставката ще се види един друг мащаб, който е постигнат едновременно от първичното величие на природата и от неговото осмисляне и постигане чрез ума, усещанията и съзнанието за необходимост от нови критерии и начини на мислене.

Този свят принадлежи на човека, а човекът е носител на висока нравственост, душевна сила, отговорност и съзнанието за задълженията си към другите и отечеството си. Най-важното му качество е моралът. Моралът, въплътен чрез труда в самия живот, го прави всеотдаен и благороден.

Човекът няма друга цел освен да създава. Той не си служи с много думи, защото не ги владее добре. Но знае тяхното значение и ги пести, за да не ги опошли и банализира. Но каква енергия се съдържа в тази пестеливост, а и в самите му думи, които все пак се отронват от душата му (стих. „Най-добрият човек”).

Безхитростен и труден е животът на този човек. Но той го живее в цялата му пълнота и естественост, без да разсъждава върху него. Защото го възприема в онтологичния му смисъл да ражда и отглежда деца, да се грижи за тях, за да поемат те след време хляба си и продължат бащиния път.

Истинска повест за този смисъл е стихотворението „Приказка за одъра”: толкова простота и красота е изразена в обикновените думи и в безхитростния сюжет. Отначало одърът расте, защото расте и семейството. Но после постепенно опустява и се смалява, защото децата стават големи, отделят се от дома и „сковават свой одър”, за да започне животът отначало.

Логиката и моралът на този живот се проявяват във всичките творби на поета от края на 50-те и 60-те години. В него трудът изпълва със смисъл съществуването и предназначението на отделната личност. Макар всичко да е грубо и сурово, любовта тържествува и облагородява ежедневието.

Поезията на Андрей Германов свидетелства, че духовната енергия, вътрешната красота и хармония на българския свят, жаждата за труд и съзидание, моралът и красотата на живота на обикновения човек са основата, върху която се изгражда новата социална действителност, новият български свят и от тази основа той черпи сили, за да се приобщи като равен на човечеството.

Грубото и примитивното е само външна обвивка, несвалена дреха, която е надяната, защото с нея се работи удобно, а не от небрежност. Енергията ще се противопоставя на натиска на външния свят за уеднаквяване и за изличаване на българските особености, които ще пречат за създаването на глобалния мир. Но пък с тях ще се съхранява националното.

Това още не е осъзната позиция на обществото и литературата за оценка на бъдещето. Но е една догадка как при неизбежните изпитания българският свят да бъде по-устойчив и да запази своята специфика и национална идентичност.

Тази позиция се утвърждава като инстинкт за самосъхранение, проявяващ се (но с все по-малък интензитет и решителност) и до ден-днешен. Може да се каже, че желанието за придобиване на глобалните измерения за българския свят надделява над консервативните сили за неговата относителна неизменност.

Линията, която формулира и осмисля поезията на Андрей Германов, обаче е въпреки всичко трайно очертана и неизличима и днес.

Така и поезията му е жива, въздействаща и художествено значима, защото е родена от един голям български поет.