СЛЕДА
Из „Вертикален кръстопът” (2020)
СЛЕДА
В памет на татко!
Пак залязват слънца. И изгряват луни.
Пак ни кимат - така, отвисоко.
Накъдето погледна - напред и встрани,
все до мен си. И все си наоколо.
Тишината вали. А сред нея си ти.
Пак на конче играем със тебе.
Не. Не плача. А просто блести
във очите ми спомен потребен.
Ето - вече съм мъж. Но за тебе съм пак
онова недорасло момченце.
Оня плах и несигурен, вечен хлапак,
който смисляш и сутрин, и вечер.
Възмъжах. Побелях. А пък ти остаря.
Ни веднъж не простена от болка.
Просто искаше с мама и с мойта сестра
да не знаем как страдаш. И колко.
По следата, която остави ми ти,
днес вървя. И те чувствам до мене,
във очите ми споменът все ще блести.
А наоколо - вятър ще стене.
И когато запаля ти свещ сутринта,
погледни през цветчетата чисти -
ще премина по своя път аз през света
във душата си с твоите истини.
ТВОЯТА ЗВЕЗДА
Пак сме сбрани край масата. Мама реди
вкусотии от селската избица.
Твоят стол е на мястото - както преди.
И навява поредните изблици
на премерени спомени с вкус на тъга -
ето - вдигаш гореща наздравица
и шуми вино в чашите. Както сега.
Ала глътките днес ме задавиха.
Не е същата масата. Кой ти седи?
Ще се пръсне от виното чашата.
Мама песни тракийски сега не реди,
сякаш в друга сме къща. Не в нашата.
Сякаш някой през гърлото мен ме държи.
И не виждам рецепта за справяне.
Тишината - на масата, свита лежи.
Сякаш гузна без твойто “Наздраве” е.
Уж уютът е същият - селският двор,
сред градинка с доматки до лучеца.
С подранило петле във кокошия хор,
сред задявки на котки и кучета,
а е скъсано нещо завинаги в мен!
Как тежи тишината на спомена…
Но над бедния вятър - самотен, смутен,
блясва нова звезда - незадомена.
НАТОЧИ МИ ОТ ВИНОТО, МАМО
Наточи ми
от виното, мамо!
Напълни
остарялата бъклица!
Та задуха ли
вятър през рамо,
да не казваш,
че вече си пътница!
Да усетиш
в ръцете си още
как от вятъра
виното пее,
както някога,
в късните нощи.
Че животът
докрай се живее.
Под навеса
с таванчето чамово,
уморен,
аз до теб ще приседна.
Ще запея
след виното, мамо…
Както с татко
ти пях за последно.
ПЪРТИНА
В памет на баща ми!
Сивеят косите на дните.
Без цвят. И без есенен блясък.
Търкулват се облаци крити
в тъгата на зимния крясък.
Заскубва си ангел крилете,
и трупа поля и пътеки.
В кошарата огънят свети -
в лицата с отблясъци меки.
Небето вечерно беснее.
Хляб-къшей за утре остава
във тази… почти одисея,
в дълбока сакарска дъбрава.
Зората е с преспи до кръста.
Баща ми, най-млад сред мъжете,
подканя ги. Трима се кръстят.
И страх във очите им свети…
Вън вятър надува фаготи
и зимата хали размята.
След татко ми ловната рота,
до залез върви към нивята.
А в селото чака се чудо.
И чудото, Господи, става!
Баща ми, най-младият, лудият,
дружината ловна спасява.
И днес щом бял ангел застели
перата си, даже за кратко,
знам - горе, по бели къдели,
пак пори пъртината татко!!!
ЖЕНСКИ ВРЕМЕНА
На майка ми!
На жените часът търкул? се.
На жените часът е сега.
Като хляб остарял и възкисел,
като мярка за женска тъга.
И стърчат в мойто село вдовици -
верни стражи на стария дом.
Във очите им - крясък на птици.
А усмивките - кражба със взлом.
Те дървата така ще нацепят,
че кюмбето ще пее в нощта…
Без минутка на нежност и трепет.
Без момент за любими неща.
Ще развият прилежно бушона,
всички крушки сами ще сменят.
Няма даже сълза да проронят.
Може мъжки да псуват от яд.
Ще развържат единствено само
на душата си възела строг,
щом на топлото бабино рамо
легне внук, сякаш легнал е Бог!
Че часът им нечакан настъпи.
Вечер стенат стените без мъж.
На жените сълзите са скъпи.
И разказват нашир и надлъж,
как във моето село жените
овдовеят ли, нямат предел.
Но… броят си вдовиците дните
като дни преди чакан разстрел…
СЪН
Издърпва тази нощ една завеса
и аз съм зрител - тих и онемял.
Дори не виждам другите къде са.
Дълбоко май отрано съм заспал.
И никой друг съня си не кръстосва
със моя сън. А той върви пред мен -
и мама е на село. Не залоства
вратите след притихващия ден.
И с тате нещо кротко си говорят -
навярно за нормалните неща.
Ех, татко, виждаш ли сега отгоре
как някой промени така света,
че няма ги отключените къщи.
Заключихме душите си дори.
Събужда се след сън светът - намръщен
и нещо под лъжичката му ври.
И всичко на барут и дим мирише.
И хич не е удобен този свят.
Проклинаме зачатието свише.
Проклинаме…
А съвестите спят!
КАЛ
На татко и дядо!
Нацапах се с кал. И във мътния солник се киснах
И не че усетих в коляното рязък завой.
Броях потопените хора. Под слънцето виснало.
И виждах оная рисунка ” Коне - водопой”.
“Конете” обаче от солника - куци, сакати
си ръсеха с шепите сол по ръце, колене.
И пареше мътната пара в очите. Егати!
Да беше обрасло за сянка с тръстика поне.
И тъй изведнъж аз си спомних как киснеше бъчви
баща ми - в корито на старата селска чешма…
Току рече в солника някой пред мен да се пъчи
и обръча аз му набивам набързо (в ума).
Встрани - и в калта лековита въргалят се хора -
прасета, малачки, говеда се блъскат пред мен.
И тук пък сега сякаш дядо си виждам. На двора,
отворил на бъчвата ствола в тих есенен ден.
И вади от дъното черната кал на вината,
измива, реди после папрат през всяка дъска.
Набива на обръча звънко с теслата ината
и бъчвата гали - жена сякаш гали с ръка…
Но минаха моите кратички двайсет минути -
нацапан в калта съм, досущ като моето днес.
Ще плисна в морето очите - солени, подути…
И вино за татко и дядо ще пийна нощес.
ПРАЗНИЯТ КОМИН
Там, в оня дом… на първата ми песен…
и оня - на последния ми плач,
лежи сега прегърбената есен
и неми са прозорците по здрач.
Събрал след мен цигулката си стара,
щурецът си замина мълчешком.
Току го чувам - песен ще подкара
отнякъде, от някой топъл дом.
А в оня дом на босото ми детство
пълзи студът по голите стени.
Притиска той на баба късогледството
и дядовите болни старини.
Пълзи по овехтелите пердета,
които мама купи от града.
След татковите стъпки тихо шета…
И мен след него те ще отведат.
Отдавна пустотата е наляла
отварата си в родния ми дом.
И свита там, във ъгъла, заспала,
сълзата ми живее мълчешком.
Там, в оня дом, жена си дето любех
и детството се върна… в моя син,
помислих, че студът ще ме погуби…
Но още топли празният комин!
СТИХ ПО ТЕМА
На Орешник и Тополовград!
Бих искал да напиша стих по тема.
Обаче празни римите висят.
Какво да пиша, дявол да ме вземе,
по темата за град Тополовград?
И мисля - от какво ли да съм воден?
Какво ме свързва днеска с този град?
По лична карта той за мен е роден.
Но някъде по пътя, по-назад,
изплакал съм душицата си селска,
останала до днес на кръстопът.
От къща в село с вещи дърводелски -
призвал ме е с паважа си градът.
И аз така явил съм се по пътя,
че днес да ви обичам наедно -
градът, от цвят в сърцето ми напъпил
и селото в сакарското пано.
Тополовград и Орешник, сте мои!
И не защото съм роден по път -
защото там, с приятели безброй
сърцата ни в единен такт туптят.
ТОПОЛОВГРАДСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
Със вийнати улички в светъл паваж,
с тракийски привички и с трудови хора,
полегнал в Сакара наш - южният страж -
вратите за всички си скромно разтворил.
Посрещаш ни дъхаво с люляк и бор,
ей там - на “Корията”, с песните разни.
Сакарът ти пее със ехото в хор.
И всяко завръщане в тебе е празник.
А три светли църкви, параклиси - два,
на хълм “Свети Спас” и на хълм “Света Петка”,
проблясват над тебе в една синева.
С тях български дух във сърцата ни трепка.
И днес с твоя въздух с тютюнев привкус,
с мъха от тополи и с вкусното грозде,
танцува душата ми своя тих блус.
И искам-не искам - без тебе не мога.
ЖЕНИ ПО УЛИЦА „БЪЛГАРИЯ”
На красивите тополовградчанки!
Гони вятър по главната улица
подранилите майки с деца.
А дърветата в такта му луди са,
скрили в клоните малки слънца.
И надничат в кафето ми кестени,
любопитно привели глави.
Скачат щуро във чашите, блеснали.
А край мене животът върви.
Крачат пак обичайните бързащи,
полусънни ми кимат във такт.
А жените, косите си вързали,
дефилират, изпънали крак.
И красиви са в свежите утрини
на Тополовград всички жени!
По „България” зная - и утре… и
след години ветрец ще звъни,
срещнал тихата скромност и чара им.
И прегърнали малки деца,
те по главната улица стара… и
във сърцата ще раждат слънца!
БЯЛО СТИХОТВОРЕНИЕ
На Тополовград!
Тази нощ - с бесовете си зимни
ще се кротне, когато навън
бяло утро над покрива кимне
и разгони поредния сън.
И денят с аромат на кайсия
избелее над малкия град,
сякаш българка в бяла носия
стъпва лекичко в танц непознат.
А дърветата светнат, тъй сякаш
с белоснежните свои лица
са прогледнали тихо сред мрака
с милиони очи на слънца.
Ще се белне снегът над града ни -
бяла приказка в малкия град.
И по улички, в бяло застлани,
ще устрои бял, детски парад.
Че денят с аромат на кайсия
ще се втурне пак утре след пет -
малка стъпка в една орисия.
И дано! И дано е напред!
ТОПОЛОВГРАД
Ти нямаш МОЛ и магистрали.
Заводи днес си нямаш даже.
И някои не са разбрали,
но простичко ще им го кажа:
Ти имаш шепа каваклийци
със южна кръв и топъл корен!
Душите на предци - тракийци
за святост още в теб говорят.
СЪН В РЪЦЕТЕ НА БОГА
“Този град, в който аз съм роден,
за мнозина навярно е скучен…”
Александър Петров
Този град, за мнозина съвсем непознат,
вечер спи своя сън във ръцете на Бога.
Ей такъв - нито беден, ни много богат.
Просто, град на любов, на мечти и тревоги.
В този град аз се влюбих и горест познах.
И очи бежански ми разстилаха утро.
Да си в него бедняк и богат, не е грях.
В него всички ти кимат с глава всяка сутрин.
После срещат живота си в триста борби -
всеки в своята права и лична пътека.
Вечер спорят. На чашка, че виж - може би
и нощта им след нея е някак по-лека.
Остарях в този град. И не зная след мен
ще остане ли нещо от пътя ми тленен.
Но додето съм жив, всеки мой божи ден
ще започва с това, дето той е за мене -
моят дом, моят свят, моят син, моят внук,
любовта на жена ми, добрите съседи,
прости стихчета, дето оставям ви тук.
И над всичко - Сакар. Бог от нея ни гледа.
Остарях. И не зная какво съм му дал,
но когато се вдигна с тих ангел нагоре
и застана пред Бог и пред трона му бял,
ще му кажа, че само в града ми просторът
хем ухае на люляк, на бор, на Сакар,
хем разнася на Бяло море аромата.
И живее в града ми народът му стар,
сбрал в солта на сълзите си свойте два свята.
РЕКАТА НА ГОДИНИТЕ
На съпругата ми!
Реката на годините изтича.
Да стана Бог и да я върна аз -
по-силно даже, знай ще те обичам
и пак ще съм на гарата в Бургас.
От книгата ми „Настояще от спомени”
Реката на годините тече си.
Косата ми изгуби се съвсем.
Но в нашата река аз знам къде си
/какво, че с теб не можем да я спрем/.
На моя остров тридесет години
си все до мен - в несгоди, и в късмет.
От готиното джобно гадже (мини)
до скромната жена на петдесет.
Очите ти са по-красиво сини.
Косата ти - на кичури, за чар -
естествено рисувани с годините
от странния живот - художник стар.
По-опитна. И малко уморена.
И не така наивна, но добра -
не търсиш днес морета до колене
на гарата, която ни събра.
Не вярваш на пленителни миражи
и всяка твоя дума е с цена.
Успяваш и във болките си даже
да бъдеш силна - майка и жена.
Реката на годините изтича.
И няма в нея място или ред.
Бях млад. Поостарях. Но те обичам!
Теб - моята жена на петдесет!
И някой ден, нетленен щом премина
през края на житейската река,
знай - божието име Господина,
последно, пред света ще изрека.
МАРИЯ
На съпругата ми!
И моята вечна съпруга е също Мария.
Дои на сърдитото време каймака със тъжни очи.
Опитвам на делника бръчките аз да изтрия,
а тя ми отмята ръката небрежно. И кротко мълчи.
Изхвърля отдавна смалените рокли от скрина.
И не на боклука. Реди ги прилежно във лъскав чувал.
Раздава ги после на някого. Всяка година
аз виждам девойки, стъкмени със нейните рокли за бал.
И нищо, че в нейното име я няма Мария.
Тя всеки ден слиза до храма на Дева Мария пеша.
Сред хорските клюки, брътвежи, злини, лошотия
върви не със святото име. Мария е тя по душа!
