Виолета Бончева

ЗАЩО ТЕ ОБИЧАМ

Обичам те, защото си зелен,
защото си сребристото листо,
небесен къс, очакван дълго ден
със отговор на някое „защо”.

Защото си потънал в аромат,
и дъжд, обгърнал сухата земя,
чадър от рози и задъхан свят,
жадувана, прозрачна ведрина,

защото си и спомен за мечти,
узрели някога
и порив жив,
и вертикал от пясъчни скали,
любов, покълнала над стръмен риф,

защото идваш - розова луна,
все тъй недовъзпята и далечна,
в коралов облак и здрачевина,
с воал прозрачен, прелестна и вечна.

Обичам те, защото си гнездо
на птици и на хора кръстопътни,
разлистен клон от сърмено везмо,
метличина и макове крайпътни,

защото вярвам във филиза нов
на старата асма, крило на двора,
във всичко, сътворено със любов,
във вечността, в безкрая на простора,

в прераждането, даже и в смъртта…
в зелената стихия на дървото…

О, месец, разказвач на чудеса,
о, месец май, обичам те,

защото…

ИМА ДНИ

Има дни, в които
думите бягат от мене,
като птици сърдити,
прекосили безцелно деня.
Тишината е тежка,
като някакво тягостно бреме
а нощта постепенно
разсича на части съня.

Като в глуха фуния
изтича безоката вечер,
като в кладенец стръмен
се излива мълчана вода.
Сърп от месец увисва над мене,
като обречен
и простора безкраен разрязва,
и на части света.

И напомня някакъв край
тази мътна картина,
на приют за отчаяни хора,
с натежали тела.
Ала знам,
който може през нея да мине -
няма да се страхува никога
от смъртта.

Дълго още ще преживява
изгреви светли,
ще подрежда своите мисли,
като в дълга бразда.
Ще улавя с очите си нощем
звезди искрометни,
и ще приглася тихичко
ромонът на дъжда.

Не унивай, когато
думите бягат от тебе -
остави ги спокойно
да търсят през времето път.
Те са просто птици
от дългите преходи уморени -
имат право понякога

да помълчат.

***

Той, човекът, бил влюбен, погълнат изцяло,
до безпаметност, каза, от първата чаша пелин.
Завъртял се светът, вътре в него сякаш кипнала лава,
сякаш той бил оня древногръцки войн непобедим.

И усетил под своите мишци как криле го повдигат,
как го носи вятъра на зелените си крила,
как бучи океанът в главата му и в него прелива,
как целебно го целува нощем златогрива луна.

Как пресичат гърдите му дълги, неизбродни пътеки,
осветен от вулкани, над главата му литнал орел
и щастливо празнувал тази внезапна любов човекът -
неочаквана, луда, безпаметна и без предел.

Колко факли високи и въглени тлеят след него,
днес следите му скрива тънка ивица дим.
Ала чашата пазя и не вярвам, че имаше в нея
само глътки рубинов и нагарчащ от сладост пелин…