Ейвин Болстад

превод: Любомир Духлински

Началникът на пощенския отдел Симон Хамър, стар служител на фирмата, навърши шестдесет години. Много се разказваше за неговите търговски способности! В действителност Симон още в ранната си младост се изгуби сред тълпата от синове, племенници, братовчеди и втори братовчеди на ръководителя на компанията, както и всякакви търсачи на късмет, по-предприемчиви от него. И постепенно Симон се превърна в инвентарна принадлежност на компанията с мижава заплата. Младежите се упражняваха в остроти по негов адрес, убедени в липсата на отговор от Хамър. Този човек беше олицетворение на спокойствието, никой не успяваше да го извади от равновесие. И имаше още едно предимство: той се обръщаше към консула* по същия начин, както на военна служба се обръщат към голобрад новобранец. Във всичко останало Симон изобщо не се открояваше сред служителите на огромната фирма. Но всяка събота, неизбежно като настъпването на есента, той ставаше герой на деня. Мистерията, наречена „Хамър”, беше толкова актуална днес, колкото и преди двадесет години. Работата беше в това, че всяка събота Хамър се отправяше на пътешествие.

Консулът Лун, разхождайки се бавно из пощенския отдел, спря до бюрото на Симон Хамър и попита:

- Е, Симон, накъде ще тръгнем днес?

Пълномощниците и чиновниците хихикаха тихо.

Симон Хамър хладнокръвно подаде пачката писма на момчето, което седеше пред маркиращата машина, написа нещо на лист хартия, лежащ пред него, обърна се, загледан право в корема на консула, прочисти гърлото си и отговори сухо:

- Днес сме на път много далеч.

- Чуй ме, Симон - насмешливо каза консулът. Чувствителното ухо би уловило доста раздразнение зад показната сърдечност на тона му. - Предай поздрав на китайския император, ако ти се случи да го срещнеш. - Лун се усмихна.

- Слушам! - невъзмутима отвърна Симон и записа поръчението на лежащия пред него лист хартия.

Консулът си тръгна.

Симон Хамър погледна часовника си. Беше три и четвърт. Момчето при маркиращата машина работеше с всички сили, за да се справи по-бързо.

Скоро помещението опустя и Симон Хамър остана сам. Тогава той се изправи, протегна се и облекчено въздъхна. Дъждът блъскаше по прозореца. „Чудесно време” -  помисли си Симон и като се надигна, съблече износеното си черно кадифено яке, закачи го в гардероба и навлече синя плетена жилетка. Черната вратовръзка, високата колосана яка и широките бели маншети го правеха да изглежда като учител, уредник в музей или дори високопоставен служител от департамента. Впечатлението се подсилваше и от черната шапка и черното палто. Симон Хамър се погледна в огледалото с известно самодоволство, взе малък кожен куфар (който му струваше половината от месечната заплата, пари, спестени през това време от обедите), взе бастуна си и тръгна на експедиция. Началниците на някои отдели все още бяха там; те разговаряха, докато пушеха пури. Всички изведнъж замълчаха и се загледаха в Симон, а той учтиво повдигна шапката и кратко подхвърли - като началник към подчинените си: „Приятно прекарване на времето!” - подчертавайки разликата между тях. Ларсен се засмя раздразнено и каза:

- Този Симон си вири носа всяка събота! И самият консул не би си вдигнал така шапката.

Кнутсен (обикновено наричан „Кнусен”), като пуфкаше пурата си и издишваше струйки дим, каза:

- Мисля, че така Симон си отмъщава за това, че както новобранците, така и ние, цяла седмица му се присмиваме.

Ларсен, който стоеше на прозореца, повика останалите:

- Елате тук, днес консулът Симон си взе такси! Погледни го, по дяволите! Видя ли?

В този момент единият крак на Симон все още беше на стъпенката. После се качи в таксито, спокойно, дори величествено се облегна на седалката и даде на шофьора адреса. Шофьорът повдигна шапката си.

Ето така си замина Симон.

Беше есен. По улиците забързано крачеха хора с празни, безизразни лица, по които бяха запазени само бледи отблясъци от летните радости. Но за Симон животът започваше отначало: предстоеше му да преживее дълга есен, дълга зима, също и пролетта.

Колата спря пред магазина за тютюн. Излизайки от таксито, Симон влезе в магазина. Бертелсен, с полуугаснала пура в устата, се появи на вратата на задната стая. Като разпозна клиента, той се поклони услужливо и забърза няколко крачки към гишето.

- Какво ще наредите днес, г-н Хамър? - попита той с нов лек поклон.

Симон Хамър огледа внимателно пурите. На улицата колата избръмча и Бертелсен, като хвърли поглед към шофьора, отново се обърна към купувача.

- Дайте ми пачка пури от черен тютюн, пакет цигари за дамите и „Три корони” за мен.

Докато Бертелсен опаковаше покупките, Симон Хамър се обърна и започна да прелиства списания и вестници. Той небрежно избра малка купчинка списания и мълчаливо я подаде на Бертелсен. Продавачът прикрепи пакета към нея, изчисли цената на покупките и с благодарност прие парите.

- Прощавайте и щастлив път! - пожела Бертелсен.

- Благодаря - отвърна Симон и вдигна шапката с характерния си жест (съчетание от учтивост и известно достойнство, което обаче не беше лишено от сърдечност).

Шофьорът затръшна вратата на колата след себе си, седна на мястото си и Симон Хамър продължи нататък. Днес улиците му изглеждаха обновени, хората съвсем други, сякаш се беше озовал в чужд град; да, а и той самият се е променил. Колата от време на време правеше завои, шофьорът свиреше предупредително към пешеходците, които се канеха да пресекат улицата. Симон Хамър пътуваше все по-далече и по-далече. Но накрая колата направи обратен завой и спря пред корабния трап. Звуците, долитащи от всички страни, оглушиха Симон Хамър: шумът от лебедки, повдигащи стоки и багаж на борда на параходите, гласовете на товарачите, които си крещяха един на друг, клаксоните на камиони, които непрекъснато сновяха в пристанището, смехът на групите, които се занимаваха с товарите, виковете на корабен офицер, а в пристанището свирки на пристигащи и отплуващи параходи. Симон Хамър слезе от колата и се изкачи по трапа на парахода заедно с шофьора, който, без да изостава нито крачка зад пътника си, носеше куфара му. С уверена походка на човек, свикнал с пътешествията, Симон стъпи на кърмата на парахода, спусна се надолу, все още придружаван от шофьора, бързо премина коридора и влезе в големия салон, където се разполагаше помощник-капитанът със своите карти и списъците на пасажерите. Морякът бързо скочи, протегна тежката си, татуирана с котви ръка и сърдечно се здрависа със Симон Хамър.

- Я виж, помислете само какви гости имаме на борда днес! - възкликна той. - Добре дошли, г-н Хамър, добре дошли! Е, плаването ще бъде успешно!

- Много благодаря, господин помощник-капитан - каза Симон Хамър. - Извинете, само минута … - Той се разплати с шофьора и този, получил парите, ловко вдигна ръка до козирката си и се отправи обратно. - Е, с тази работа вече е приключено - каза Симон и се изправи. - Има ли много пътници днес?

Помощник-капитанът погледна списъците и отговори:

- Не, само няколко търговци от фиордите, д-р Лервог и Сане, директорът на училището „Хамнес”. Познавате ли се с него?

- Разбира се, разбира се, познат е! - възкликна Симон и в гласа му прозвуча искрена радост. - Изключително приятен човек!

Помощник-капитанът кимна, сякаш в знак на съгласие (със същия успех той можеше да назове името на всеки друг жител на фиордите и Симон Хамър би отговорил по същия начин. Той ги познаваше всички и обичаше всички. В края на краищата обикновено не се налагаше да се сблъсква с тези хора толкова близко, че да излезе извън пределите на  любезната учтивост, характерна за всяко ново познанство).

- Да, вие, вероятно, бихте искали да вземете старата си каюта? - попита помощникът. По гласа му се долавяше, че той вече знае отговора. Дори не погледна събеседника си, прелисти документите си, намери правилната отметка, потърка брадичката си и сбърчи нос: - А, виждам, тя е заета от някакъв търговец, но това все още не е достатъчно…

Помощник-капитанът грабна гумата, изтри вече написаното и написа с ясни букви: Симон Хамър. Стана и погледна надолу по коридора.

- Днес няма много пътници - заяви той, грабна куфара на Симон и пристъпи напред.

От задимения камбуз се показа главата на стюарда:

- Добър ден, г-н Хамър, добре дошли…

Симон Хамър го погледна през рамо, помощник-капитанът автоматично спря, учтиво изчаквайки своя спътник. Симон попита с достойнство и не без интерес:

- А как е малката Гудрун?

- Отлично, - отвърна стюардът, сияещ от радост, - тя е напълно здрава и цял ден не пуска куклата, която й подарихте. Съпругата ми вярва, че се е възстановила от това.

- Радвам се - каза Симон и нежна усмивка се мярна на устните му. - Ще опитаме да намерим още нещо друго за нея. Тогава лечебните свойства на куклата ще станат още по-силни - добави шеговито той.

Симон кимна с глава и продължи напред. От каюткомпанията излезе прислужницата. Тя направи реверанс: „Добър ден, г-н Хамър!”, а Симон вдигна шапката си и се усмихна в отговор на нейния поздрав.

- Е, тук струва ми се всичко е наред - каза помощник-капитанът, като постави куфара на пода и огледа чистата, спретнато подредена каюта.

- Много ви благодаря, г-н помощник - поблагодари Симон Хамър.

- Ако имате нужда от нещо, то… - помощник-капитанът посочи с пръст бутона на звънеца, поклони се и си тръгна.

През последния половин час сякаш нещо се случи със Симон Хамър. Вече не седи в кантората. Дори не се познава с началника на пощенския отдел, не знае нищо за кантората, не си спомня за скучните дни от седмицата, когато единственото, което прави, е да мери разстоянието между кантората и скромната си стая, в която са се наслоили завинаги всевъзможни миризми на храна. Днес той пътува, днес нещо трябва да се случи. Все някой ден, вярваше той, нещо непременно ще се случи, нещо решаващо, което ще го избави от това мизерно съществуване. В крайна сметка някое чудо може да се случи и по време на пътуване! Но сега той знае: това все пак не е задължително. Смисълът на това, което „се случва”, не се състои от едно просто събитие или верига от прости събития, не, това е нещо цяло: самият живот. И самият живот сега се стоварва върху Симон Хамър.

Скоро той вече стои на долната палуба и наблюдава суматохата на крайбрежието. Димът на пурата „Три корони” го обгръща с приятен аромат. Дребният дебел директор на училището Сане се търкулва на палубата с очуканата си чанта в ръце.

- Подуших, че сте тук - лъже той, сияещ от радост и преструвайки се, че помощник-капитанът не му е казал за присъствието на г-н Хамър на борда.

Но Симон знае това. Той се радва десет пъти повече от Сане, но е по-сдържан в проявата на чувства. Той повдига шапката си (този старомоден начин, който съчетава способността да се подчертае както учтивостта, така и достойнството и уважението, смущава малко директора на училището) и Сане бързо прехвърля чадъра в дланта, която вече е заета от чантата и повдига шапката си. Тогава Симон му подава ръка.

- Наистина се радвам да ви видя, скъпи г-н Сане - казва Симон с дълбокия си и спокоен глас, - нашата среща предвещава успешно пътуване.

- Къде отивате този път? - Сане пуска чантата на палубата, изважда огъната си лула и я пълни с тютюн.

- Малка семейна работа - вежливо, но не съвсем уверено отговаря Симон.

Сане не задава повече въпроси. Заедно обикалят палубата и наблюдават какво се случва. От лулата се издигат пръстенчета дим, пухкави и синкави; началникът на пощата и директорът на училището са приятели, каквито биват само пътниците - добри приятели. Ето, те стоят и гледат как събират трапа; моряците развързват въжетата и параходът, тръгвайки красиво, се отделя от пристана, бавно се обръща и дава заден ход. Краят на вълнолома постепенно изчезва. На брега, сред множеството хора, Хамър внезапно съзира един човек, напълно непознат, но му се струва, че вижда умореното му лице, вижда как този човек броди из дома си или от дома си по пътя, който е прострян напред и назад, в град, познат му надолу и напряко. В този град не се случват никакви събития, там всичко е установено веднъж и завинаги и на всеки е отмерена неговата мизерна съдба. Мъжът свърва по една странична улица, а Хамър с жал следва уморения му гръб. Той не знае нищо за него и е възможно човекът, оставащ на брега, да е най-щастливият от смъртните, но Хамър вижда себе си в него: този, когото сега напуска.

Симон вече не е Симон. Той е двойникът на Симон. До мозъка на костите си той е г-н Хамър. За Сане това пътуване е просто завръщане у дома. За Симон Хамър това също е завръщане у дома, но в съвсем друг смисъл. Ето те стоят заедно и гледат параходите, отдалечаващи се от пристана. Симон Хамър прекрасно познава всеки от тях. Той лесно може да ги различи един от друг.

- Хайде да изпием по чаша кафе преди обяда! - казва Хамър.

Съвсем не му е нужен отговор от Сане. Заедно влизат в салона за пушене. Хамър натиска бутона на звънеца. Появява се Кристофа с меню в ръка. Тя се разлива в усмихва и се изчервява при поздрава на Хамър, който й кима като на стара позната. Хамър избира сандвич и небрежно избутва менюто към Сане; той внимателно обхожда с очи списъка със сандвичи и в края на краищата си поръчва най-евтиния. Тогава Хамър става и слиза в кабината за своята пътническа манерка. Съдържанието му (според други хора, но не и на Хамър) е най-изискан коняк. Докато Хамър се качва горе с манерката, помощник-капитанът чука на вратата на каютата на началника си, отваря я леко и казва:

- С нас днес пътува г-н Хамър; искате ли, капитане, да ви заменя на вахта?

А малко по-късно здравенякът капитан Евенсен вече стои в салона за пушене и поздравява „г-н Хамър” със специален поклон, предназначен само за туристи. А Хамър на свой ред се вдига, отива да срещне капитана, за да се ръкува с него и да му благодари за учтивостта.

- Чашка преди хранене, а, г-н капитан?

Евенсен потрива огромните си лапи и се подсмива.

- Отлично - казва той.

Златната напитка пълни чашите. Сане го подушва, оглежда чашата си към светлината. Капитанът чака г-н Хамър да започне първи.

- Е, за щастливото плаване! - шеговито обявява Хамър.

Всички пият, присъединявайки се към този тост.

- Пура, господин капитан? Г-н Сане?

Те се отдръпват назад, облягат се на столовете си. Някъде под тях работи парната машина, бумти равномерно, над главите им с чист и мелодичен звън подрънкват стъклените лампи. Тримата си стават някак по-близки един на друг. Тези чаши, тази манерка мълниеносно ги сближават. Спокойно и непринудено тече разговорът, синият дим на пурите се къдри под тавана. И за капак на всичко на вратата внезапно се появява д-р Лервог, усмихвайки се ехидно.

- Е, не усетих ли, че сте тук - изръмжава той. - Нищо чудно, че корабът, още когато потегляше, имаше такъв празничен вид.

И сърцето на Хамър прелива от благодарност и топлина. Както и да е, но д-р Лервог е необикновен човек! Той е широко известен не само като лекар, но и като литературен критик. С него се чувстваш като в големия свят! А какъв обикновен и безхитростен човек е Лервог!

Той стиска ръката на Хамър, поздравявайки го и изпива чашата си с превелика наслада.

- Отлично питие за пътуване - признава откровено докторът.

В салона се появява и стюард. Той стои усмихнат и много доволен, и слуша критичните нападки на Лервог. Не си струва да узнават защо е дошъл стюардът. Той, все едно, няма да каже нищо. Между него и капитана има някакво мълчаливо споразумение. На свой ред Леврог и Сане поглеждат към капитана с откровен призив. И когато Евенсен ги кани на масата си, те не крият радостта си. Предстои им дълго и скучно пътуване. И сега то се превръща в празник. Никой не се учудва, че капитанът не кани Хамър. А самият Симон Хамър, както винаги, е обхванат от силно чувство на радост: ето как Евенсен деликатно му дава да разбере, че Симон е редовен гост на масата на капитана. В крайна сметка познанството му с това общество е вече на двадесет години.

Всички излизат от салона. Симон Хамър, като най-възрастният, върви отпред. В ръцете си носи термоса. Той знае, че д-р Лервог ядосано ще избута термоса настрани, но това не го притеснява.

Не го притеснява и не го обижда. В крайна сметка лекарят е учтив и весел човек и преди виното да се появи на масата по негово желание, той, разглеждайки винената листа, пуска многобройни шеги по адрес на стюарда. А той с усмивка кани гостите да опитат специално ястие, което е разпоредено да бъде сервирано на личната маса на капитана. Малцината пътници, седнали на другите маса, не приемат присърце предпочитанието, отдадено на Хамър. В крайна сметка и за тях обядът се превръща в малък празник!

Когато капитанът тръгва за вахта, тримата пътници отиват да подремнат; стюардът, получил заповедта да събуди г-н Хамър след “половин час”, след известно време се появява на вратата на каютата със собственоръчно приготвена чаша силно кафе.

Изведнъж Хамър си спомня нещо, щрака с пръсти и извиква стюарда.

- Къде ли сложих това нещо? - пита той, почесвайки се с недоумение по тила, пъха ръка в джоба на палтото си, обръща се към куфара, отваря го и внимателно преглежда съдържанието. Накрая намира малък пакет и го дава на стюарда с думите:

- За малката Гудрун!

- О, но защо това? - казва стюардът донякъде развълнуван и подава ръка на Симон Хамър.

Симон леко стиска ръката му, оправя вратовръзката си и след това учтиво пита стюарда за съпругата и децата му. Стюардът не чака да бъде попитан два пъти. Малко по-късно Хамър се качва на палубата. Студено и влажно е, но въпреки това той прави няколко крачки напред-назад и много скоро се натъква на помощник-капитана. Вахтата му е свършила, но той още не е легнал да спи.

- Чудесно - казва Хамър, - тъкмо щях да изпия чаша горещ грог; хладно е времето, нали?

- Истинска есен, г-н Хамър - отговаря сърдечно помощникът.

Двамата влизат в салона за пушене. Скоро нова малка сума влиза в сметката на Хамър. Горещият грог е евтин. Но следващата седмица той ще трябва да прави икономии до самата събота. Симон Хамър не мисли за това. Кафето и сандвичите са малко по-скъпи, обядът също не носи голяма загуба на джоба му, но билетът ще доведе до цяла седмица лишения. Ден след ден седи Хамър, не, двойникът му - Симон, в кабинета си, безцветен, мълчалив, подобен на сянка; той се задоволява с малко, не пуши, не пие и цял следобед седи в читалнята на библиотеката. Симон има богато въображение и може толкова да се увлече от книга, че да забрави за всичко.

Веднага щом помощник-капитанът си тръгва, се появява д-р Лервог. Той говори с Хамър за книги, за литература. Щом Сане идва, разговорът преминава към политиката, а когато и капитанът се завръща, идва часът на разказите: Буенос Айрес, Ню Йорк, Шанхай, Кейптаун. Капитанът отново е заменен от Лервог и става дума за Тюйлери, катедралата Св. Петър, Британския музей, опери, театри и събития, които се провеждат в големите градове. Сане също има своя собствена тема: пътуването му до срещата на Алтинг** в Исландия, работата му по колонизацията на Гренландия, командировките му - за усъвършенстване - до руските училища и екскурзията до Виена в момент, когато този град беше на първо място по експериментални училища.

Но всички тях може да засенчи Симон Хамър с неговата колосална памет, в която благодарение на ежедневното четене в продължение на тридесет години са отпечатани подробни карти на всички големи градове. Той се движи през лабиринтите на тези градове със сигурност, която слага край на всички спорове; той знае къде, на кое място са се случили важни събития; той е запознат с театъра, в който е живял, работил и създавал ролите си този или онзи актьор, знае и какви роли е създал; той е запознат с площадите, където големите народни вълнения едва не завършват с революция, както и площадите, където са извършени държавни преврати. Но дали ще иска да говори за това? В никакъв случай! Г-н Хамър е отличен слушател. Само от време на време той вмъква дума, която обяснява или отговаря на въпрос. Вечерта е твърде кратка и все пак му се струва, че през тази вечер той е един живот: живот, който би могъл да преживее!

Късно през нощта Хамър се сбогува със Сане, а час по-късно и с д-р Лервог. Самият той напуска кораба рано сутринта, съпроводен от поздравите от всички вахтени.

Няколко часа по-късно уважаван джентълмен се изкачва по трапа на борда на парахода, отправящ се на обратното пътуване. В коридора той среща помощник-капитана. Той спира, вдига ръка до козирката на униформената си шапка и сияещ от радост възкликва:

- Не може да бъде, кого виждам, г-н Хамър!

На г-н Симон Хамър е осигурена най-добрата каюта за почивка. Капитанът е информиран, че Хамър е на борда; има и един-двама пътници, които познават г-н Хамър от по-стари времена. През деня те се разхождат като добри стари приятели, на които им предстои да се върнат заедно в града.

Нов кораб, нови хора! Но Симон Хамър ги познава отдавна. Бяха пили коняк от термоса му, пушеха от пурите му, той беседваше с тях много пролетни нощи. Той ги обичаше. Тези хора са пътници, също като него. Лесно им е да си говорят, нищо не крият, не се хващат за думата, не искат да покажат превъзходството си над събеседника (защото утре пак ще тръгнат в различни посоки), никой не иска да управлява, всеки иска само едно нещо: да получи най-голямо удоволствие от това пътуване, да прекара приятно времето си и затова са толкова мили един към друг, толкова приятелски и бъбриви в същото време, толкова полезни и любезни; тук всички класови различия се заличават и всички предразсъдъци мълчаливо се отдръпват встрани. О, Симон Хамър беше измислил нов тип човек - „пътник” - най-добрият човек от всички хора, той умее да разпознава най-благородните качества на характера и ума, той е във възторг, защото е попаднал в толкова добро общество! Но най-важното - самият той се чувства пълноценен човек. Това е откритие, което направи по време на пътуването. Хамър внимателно общува с откритието си и очертава маршрутите си с прецизността и предвидливостта на математик. Той се опитва да намери истински живот за себе си!

В понеделник сутринта консулът се задържа до бюрото на Симон. Задава въпрос:

- Е, Симон, посети ли Китай, имаше ли възможност да разговаряш с императора?

И Симон му отговаря със студено спокойствие:

- Бях в Китай и имах възможност да разговарям с императора. Той ме помоли да ви поздравя!

———–

* консул - управител на голяма търговска компания.

** Алтинг - парламентът на Исландия.