ПРЕКЪРШЕНА СЕВДА
Кой не иска да има севда? Ама не каква да е севда, а бендисана (1) първом в най-свидната ти пазва. Севда, лумнала додето очите още не са сколасали да се нагалят както трябва, а сърцето вече е казало тежката си дума…
На това викам аз севда. Севда родена в сърце! Не от тежки момари (2). Вярно е, че и след сватовниците младите също се загалват, дори да не са се познавали преди туй, ама къде-къде по-хубаво е изпървом севда, сетне момари. По хваща място.
И как няма да хваща място, когато ти е тъй леко на душата, че ти иде да се вдигнеш редом с птиците, макар да знаеш, че крилата ти не са баш като техните…
Не вярвам да има свестен челяк в царщината, дето не ще такава севда. Ако пък случайно се намери, хич не го питай нищо, а веднага го води на лекар…
За една родена и отгледана в две сърца севда ще ти разкажа тоя път (3).
Павел и Карамфила се познаваха от училището на даскал Ванчо, но щом погледите им се срещнаха на седянката в Метряковица, бяха дотолкоз омаяни един от друг, та им се стори, че никога не са се виждали…
Което си бе и самата истина, защото тази вечер те се гледаха за първи път с други очи. С най-хубавите очи. Очите на галеници…
Макар момъкът да свири на гайда, а пък момата предеше вълна на стопаните, цяла вечер не обърнаха поглед към другиго, все едно в стаята нямаше никой. А какво си рекоха накрая в онази приказна нощ, когато той я съпроводи до тях, само те си знаят…
След тая небивала омая се виждаха винаги щом можеха. Не минаваше хоро в селото без тях двамата. И въпреки че бяха на различни места, тъй се изпиваха с очи, все едно мегдана бе празен…
Всеки петък пък се виждаха горе на черковната вода, сборището на всички галеници от Метряковската махала. Един сахат преди да дойде икиндия, Филка - както галено я наричаше Павел - макар да живееше в долната махала, нарамваше кобилицата и се качваше на чешмата. Там първом му даде закичената на ухото си китка, а скоро подир това и да й напие водата…
Види се, че и терзията Тодор бе харесал нейния избраник, щото го пускаше под прозореца й. Вярно е, че Павел и да искаше, не можеше да наближи либето си, тъй като помежду им бе градината на сайбията, но и двамата бяха блажени, понеже никой не им пречеше и можеха да си кажат приказката.
Виждаха се и на църковни празници и въпреки че не смееха да се погледнат, им беше хубаво, че са наедно.
Карамфила бе дотолкоз гиздава и стройна, че в Павелско нямаше момък, който да не въздиша по нея. В очите й - два дълбоки сини кладенеца, можеха да се удавят не само тукашните ергени, но и на всички села от Ропката… Колкото бе издокарана отвънка, два пъти повече бе отвътре, та не си и помисляше да погледне друг, откакто сърцето й направи своя избор.
Не по-малко напет бе и нейният избраник, който даваше мило и драго за нея. Макар и овчар, всеки път слизаше от кошарата си на Гора натъкмен и спретнат. Как намираше колая да прави измет на триста брава, той си знаеше.
Където и да идеше с овцете, на рамото му висеше кожена торба с пискюли - окичена цялата с пъстри маниста. Когато се изкачеше на някое огледно място и извадеше гайдата, всичко наоколо замираше. Най обичаше ей тая:
Горице, ситна, зелена,
я си та тебе верувах,
пък ти излезе неверна.
В тебе ма, горо, хванаха,
назад ми ръки вързаха,
напреж ми пътен казаха.
Павел се научи да свири на гайда от дядо си. От него наследи и бюлюка, щото беше на година, когато баща му си отиде млад и зелен…
За разлика от своя стопанин, който правеше път и на мравката, трите каракачанки, дето пазеха стадото му, бяха бетер зверове и никой не можеше да припари до овцете, затуй когато трябваше да преспи в селото, Павел никак не се кахъреше, че ще се случи нещо.
Като отмахнем агаларите, дето бяха по-урсуз, по това време нямаше други айдуци, които посягат на чуждото. Как да има, когато веднъж някакъв турчин се опита да му направи беля, че като рипнаха кучетата му, за малко да го затрият, ако не беше ги спрял. И той - какъвто си е добряк - не само го качи на мулето си и го откара до Павелско да го закърпят, ами му хариза и ярето, дето онзи се канеше да му краде…
Ей такъв бе Павел. Челяк и половина! Затуй и Карамфила го залюби онази вечер на седянката.
Двамата галеници дотолкова се галеха един-друг, че всички в селото виждаха, че вървят към венчило, но не щеш ли, всичко се обърка…
Дали някой ги прокле или чародей се намеси, но стана тъй, че не мина и година, откакто се загалиха, и на лявата гръд на Карамфила все едно змия се сви.
„Лоша работа” - рече си станимашкият хеким подир прегледа, но за да ги поуспокои малко, им даде някакви илачи.
Да, ама - както и очакваше - не помогнаха. И от ден на ден момата взе да вехне, а болката й ставаше все по-силна. Тогава родителите се видяха в чудо и взеха да я водят по какви ли не врачки и знахари, един от които им даде някакво „парило”, което уж щяло да изгори болежката й. Ама изгоря тя, горката…
И на другия ден шест нейни дружки - потънали целите в скръб - понесоха ковчега й към Великденица. Даже турците дойдоха да изпратят Карамфила, толкоз народ се стече. И всички до един се питаха къде ли е Павел…
А завалията нямаше как да дойде, че откакто му пуснаха хабер какво е станало, краката му изтръпнаха и не можеше да ги помръдне, а наоколо нямаше никой, та да се обади…
Добре че надвечер след погребението Господ се смили над него, та нозете му се поотпуснаха малко…
Криво-ляво се качи на мулето и около полунощ бе на гроба на Карамфила, сетне едвам-едвам слезе от добичето. Още не бе подвил нозе и сълзите му се юрнаха…
Колко време я оплаква, единствен Господ знае, ала когато пропяха първи петли, извади гайдата и наду, сетне запя жаловито:
Край Дунава росна трява расте,
на тревана има жълта пеперуда
на крилца й жално-милно пише,
че ще Филка млада да си иде.
В петък се Филка разболя,
в събота е Филка прилежала,
в неделя е Филка Богу душа дала…
Филкината милна стара майка,
тя на Филка тихо говори.
- Стани, Филке, стани, дъще свидна,
че ей дошло е твойто първо либе,
да те води, Филке, на расотка,
на расотка, Филке, на венчило…
Подир тая песен Павел сви гайдата и си тръгна съкрушен…
Сабахлен го намериха в кошарата издъхнал в съня си, а на лицето му грееше усмивка. Затуй всички си рекоха, че горе са се сбрали с изгората си…
———————
(1) бендисвам (тур.) - харесвам
(2) момари - сватовници
(3) По Христо Калинов, краевед.
(4) бюлюк (тур.) - стадо
