СЛОВО И РИТЪМ
Не знам кое от двете по-важно, предно е, може би трябва заглавието да гласи „Ритъм и слово”. Прочетох „Клепалото бие”, подзаглавено „Антология на българската християнска поезия”, том първи, съставител свещ. Лъчезар Лазаров, авторско издание, 2021 г., 450 стр.
Начевайки с Константин Преславски, сборникът обхваща 118 имена, сред тях най-челни. Внушителен труд, единствен по рода си в нашата книжовност, особено като вземем пред вид, че предстои да излезе и втори том.
Отец Лазаров е извършил действително впечатляваща издирваческа работа и сред нейните достойнства ще упомена само едно: опровергава твърдението злохулно, че българинът е безбожник. Ако не сме християни, защо, как ще пишем тия искрени, съкровени, обилни стихове? От тях ще извлека единствено случаи, онагледяващи гъвкавостта на словото ни с оглед ритмиката.
„но, Боже, де от себе да се скрия? („В самота”, Димитър Бояджиев). Нормативната граматика изисква себе си, но виждаме изключение, възможно благодарение предимството на ритмиката.
„Велика Твоя е славата („Бог”, Елена Мутева). Според обичайността следва да бъде Велика е Твоята слава.
„От бисер капки тегнат мойте клепки („Молитва”, Емануил поп Димитров). Обикновеният изказ повелява от бисерни капки.
„Мигом на жените пчелни ромон затихва” („Задушница”, Емануил поп Димитров). В проза същото ще го изкажем с пчелният ромон.
„Камбанен звън оглася заснежений шир („Триптих”, Стилиян Чилингиров). Заснежения би добавил една сричка, тук излишна с оглед дължината на стиха. Впрочем разполагаме с три сгоди: заснежения, заснежений, заснежени.
„отрупал ме със хиляди премежди
не ми отне Ти хиляди надежди” („Аз вярвам”, Христо Борина). Заради римата е скъсено премеждия.
„и страшно тегнеят присъдните думи” („Надвечер в родината,”, Хр. Цанков-Дерижан). Обликът тегнеят изглежда еднояйчен близнак с тежнеят, но поне аз го срещам за пръв път.
„Пуст е равний, полски път” („По Генисаретското езеро”, Хр. Цанков - Дерижан). Слух изтънчен за езика нам насущний долавя, че не звучат еднакво равний и равни, първото е с ей тонинко по-длъжко, а и по-меко, ако щем дори по-нежно, спрямо твърдоватото равни.
Горните случаи не изчерпват всичко, заслужаващо внимание в книгата от гледище на езиковите ни гъвкавост, ритмичност, благозвучност, извадих едва няколко потвърждения за тия ни хубави похвати.
Отбелязвам ги, понеже смятам, че освен на мен, ще доставят удоволствие още някому. Впрочем, ограничаваме се да казваме, че тия способи са присъщи у стихотворци, наличието им не ни учудва.
Да, там ги срещаме, но първозаслугата е не у творци, а се дължи на изключително приспособимата ни словесност, лесно податлива на подробнизирания, дело на люде безименни и знайни, тям дължим голяма благодарност за стореното добро, припомнящо всеизвестната мъдрост Бог е в подробностите.
