Мария Галишка-Владимирова

В живота си всеки човек търси нещо, стреми се към нещо - понякога дори без точно да го формулира, без да съзнава, че всъщност си е поставил ясна цел.

Но при писателя Георги Георгиев това е професионален стремеж, цел и тази негова цел аз я наричам и човекоиманярство.

Той е завладян от иманярството - но не на предметни съкровища, а да търси, да открива и да подарява на читателя образите на личности, които биха го вдъхновили за добри дела - като тези на неговите герои.

Стефан Цвайг - в очерка си за големия френски писател Ромен Ролан разказва, че в годините след войната, завръщайки се от Италия във Франция Ромен Ролан, с ужас “открива у цялата младеж едно особено чувство на потиснатост” като плод на претърпяното във войната поражение.

Тогава именно той възприел за свое убеждението, “че от всяка нация трябва да се изтъкват пред света или да кажем, пред Бога, нейните върхови постижения, а не случайната еманация на политиката в момента”.

“ШИПЧЕНСКИ МОТИВИ” И НЕЙНИЯТ АВТОР

Препрочитам отново тази неголяма по обем книга на Г. Георгиев. Първото, което този път привлича вниманието ми, са думите с оценъчен смисъл още в заглавията на неговите очерци:

- Един от ОРЛИТЕ, бранили София. - Този орел, един от многото, е…

- ПОЧЕТЕН И ПОЧИТАН от всички; - РИЦАР на ДОБРОТАТА; ВЪЗРОЖДЕНСКИЯТ ДУХ Е ЖИВ; Портрет на СЪРЦЕТО; НЕЗАРАСНАЛА РАНА; НЕЗАЛИЧИМА ПАМЕТ; Археология на ДУХА в СТИХОВЕ.

Мисля си, че героите на неговите очерци са били дотолкова почтени и почитани, носители са на високи морални ценности и дотолкова са рицари на добротата, че околните свикват с тях, че даже не им отдават дължимото.

Но ми се иска да вярвам също така, че тези хора са пръскали около себе си от своята почтеност, доброта, от своя горд дух, от вроденото си достойнство, че този дух е жив у всеки, който се е докосвал до тях - пряко, а сега вече и чрез разказаното от писателя за тях.

Но разбирам също така, че те са съзнавали своята стойност, не са страдали от липса на самочувствие.

Кой би могъл така дръзко да заяви за себе си, както в стих го е направил шипченецът Симеон Чирпанлиев: “До гордото небе на мойта мисъл: нищожен дух не ще се добере.”

Очерците на Георги Георгиев за живота на тези на пръв поглед обикновени хора вдъхват кураж и желание за живот и съзидание.

ГЕОРГИЕВ ОБАЧЕ НЕ СИ ПРИПИСВА ГОЛЕМИ И НЕ СИ ПРИСВОЯВА ЧУЖДИ ЗАСЛУГИ - ТОЙ ИЗТЪКВА ПРИНОСА КАКТО НА ХРИСТО МИЛЕВ, ТАКА И НА БОЯН ЧОМАКОВ, ЛЕТОПИСЕЦА НА ШИПЧЕНСКИЯ ФОЛКЛОР.

Още в началото на бележката за автора на “Орешков и Патрев” Г. Георгиев пише: “Заслугата за събиране и съхраняване на автентичността на шипченския фолклор дължим на летописеца на селището - Боян Чомаков.”

Затваряйки обаче книгата, читателят същевременно ще си каже, че Георги Георгиев изпитва огромна обич и уважение към забележителните шипченци, той се слива с тях, черпи от тях вдъхновение за своите очерци, мисля, че даже за живота си черпи от техния пример, от тяхното мъжество.

Иначе - без тази любов и вдъхновение не биха се родили цялата негова поредица от книги (авторски и възродени от него за живот творби на други шипченци) за Шипка и нейните герои, за нейните личности, с които не само градчето, но и България може да се гордее.

В тези думи сякаш се съдържа и оценката за стореното от писателя Георги ГЕОРГИЕВ - той изравя тези “съкровища на духа”, тези “редки човешки екземпляри” от малкото градче Шипка, за да ги остави като пътни знаци за следващите поколения и то не само за шипченци, той ги поднася на всички нас, на съвременниците си - дарява ги и на следващите поколения - за пример, за светлина, за надежда, че не е безсмислен животът, който човек подарява в служба на другите.

Вдъхновяваща е тази книга с портрети на забележителни шипченци, с разкази за техните дела. “Творческата личност винаги претворява собствените си замисли” - казва писателят, когато разсъждава върху стореното за доброто и историята на Шипка от Христо Тъпанов, за неговата страст да създава топографски карти.

Като всяко сериозно дело, това нелеко занятие също иска човекът да е подготвен. Но по-важно в случая е друго, че човекът го прави без поръчка, безкористно. Възхитително е, че Христо по своя инициатива е направил описание на местностите в Шипченското землище.

“Наименованията звучат толкова напевно и изразително, сякаш са поетични творби” - казва писателят и добавя още едно достойнство на героя си, признато от друг шипченец. “Дори по търсенето на източници на вода с медни проводници няма кой да се мери в Шипка с Христо.”

Нестандартни личности са героите на тази книга, такъв е архитектурният техник Христо Тъпанов - той рисува, той е и читалищен деец, гримьор и озвучител в театрални постановки, че и изпълнител на главни роли…

“Най-хубавото се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.” - Екзюпери.

Ако е вярно, че човек е толкова голям, колкото е благодарността му, може би също така ще е вярно и другото, че един писател е толкова голям хуманист, колкото са човечни и възвисени неговите герои.

Всички герои на Георги Георгиев не само от книгите му - като се започне от “Шипченци”, “Личности и тревоги” и “Шипченски мотиви”, “Сред светци и ангели”, но и героите на очерците му са все талантливи или нестандартни личности, чиято нестандартност се изразява в техния висок дух, хуманност, благородство, отдаденост на творчеството за добро на другите хора.

Защото когато човек живее дълги години сред едни хора, колкото и талантливи да са те, той свиква с тях и сякаш не забелязва тяхната необикновеност, извисеност над битието и над обикновената човешка грижа за хляба.

Но Георги Георгиев е надарен с око да вижда, да открива и да обрисува талантливите личности и даже да ги открива сред земляците си в Шипка.

Той е ИСТИНСКИ ИМАНЯР НА РЕДКИ ЕКЗЕМПЛЯРИ ЧОВЕЦИ.

Тези хора, герои на неговите очерци, са щастливи, защото той е забелязал техния ръст и го е показал на другите - на съгражданите, но оставя словесните им портрети и за следващите поколения като стимул доброто да се множи.