Значението на П. П. Славейков в книгата „Ляво поколение” на Иван Мешеков

Панко Анчев

1.

Тази тема почти (за да не кажа никак) не се анализира. И то не само по отношение на Пенчо Славейков, но изобщо на българските писатели.

Писателите и техните творчества за обект единствено на литературоведски анализи, които търсят мястото им в българската литература, влиянието им върху други автори и поколения.

Ала какво е прякото и косвеното им въздействие върху обществените настроения и нагласи - особено на младите, не се говори и изследва.

Може би Иван Мешеков  единствен в своята книга „Ляво поколение” (1934) се е опитал да покаже как едно ново по дух, идеи, идеология и осъзнато преследване на цел е оказало силно и решаващо влияние върху предвоенното поколение и как същото това поколение по време на Първата световна война и след нейния край се е разочаровало от него, отказало се от идеите му и е поела политическа борба срещу него.

Оказва се обаче според изследванията на Иван Мешеков и от неговите лични спомени като част от поколението, за което пише в книгата си, че Пенчо Славейков и неговото творчество имат особено място и значение в българската история. И че това значение е чувствително по-голямо от това на много други наши писатели - негови съвременници.

Няма кой да изследва обаче това явление. Било е време, когато младите не просто са четели много, но и са размишлявали върху литературата и са намирали в нея отговорите на редица свои въпроси; вярвали са на писателите, споделяли са техните тревоги и изводи, били са заедно с тях в усилията им да променят общественото устройство и да помогнат на личността да намери своето достойно място в обществените дела.

Удивително е, че такова въздействие върху цяло едно поколение и то във време на радикални икономически и политически преобразования, когато социално-икономическата система преминава в ново състояние и рязко променя начина на мислене, поведението на хората, цялата нравствена система, оказва поет, проповядващ в общи линии презрение към скверната действителност и отказ от революции.

При това въздействието е пряко и категорично и е толкова силно, че издълбоко променя съзнанието му и отваря очите му за реалностите на живота.

Словото е семе, което попаднало на благодатна почва, е способно да извърши обрат в общественото съзнание и да накара младите хора да се замислят сериозно над това, което виждат с очите си и което преживяват, за да го преценят критично и поемат своята отговорност за съдбата на обществото и народа.

Пенчо Славейков  за разлика от баща си - Петко Р. Славейков не е политик, не е и оратор, нито дори публицист. Той трудно се движи и говори, боледува постоянно и избягва публичните изяви. Неговите критици твърдят, че и поетичното му слово било тромаво и трудно се четяло.

Това би трябвало да ограничи обсега на възприятието му, а още повече - на неговото въздействие върху широк кръг от читатели. Иван Мешеков обаче ни изправя пред един истински феномен.

Този, когато уж не четат, защото трудно се чете, е не просто популярен като писател, а предизвиква идеологическо въздействие върху социалното мислене на цяло едно поколение.

Не бива обаче да се дивим над този факт. По-добре е да го анализираме, изхождайки, разбира се, от свидетелствата на големия критик, за да разберем защо и как литературата в определени исторически моменти става реален субект в обществено-политическите процеси и дори в някаква степен направлява техния ход.

Колкото и „чисто” да е едно изкуство, то винаги резонира в обществото и оказва в една или друга степен влияние върху него - или поне върху част от него. Най-често това е поколението, което тепърва навлиза в живота.

Творчеството на Пенчо Славейков е духовна храна за такова поколение. То е родено след Освобождението и се формира в съвсем различна обстановка в сравнение с тази на родителите му.

2.

Епохата, в която живее и твори П. П. Славейков, е епоха на разпадаща се социална система. Разпада се не само представата за възраждането и национално-освободителните борби, но и самото възраждане.

Това освобождава огромна социална енергия, но и поражда драма, раздвоения, отчаяние.

Отива си не просто един свят, но и идва краят на един тип личност. „Типът личност” са все живи хора, които най-болезнено усещат своята безпомощност, а и своята непригодност и социална смърт. После придобиват и съзнанието за тази смърт, а това вече е дълбоко потресение.

Обречените хора се хващат като за сламка за всяка малка надежда, дошла от някъде и от някого.

Те се уповават на нея, защото тя подхранва илюзията им за избавление и спасение от неизбежния край.

А такъв край означава изгубване на всичко, което са придобили с честен труд или са наследели като скромно наследство от родителите си.

Още по-страшното е, че оставят децата си без бъдеще, защото бъдещето им не е можело да бъде различно от това, което те самите са очаквали за себе си.

Всичко е заради това, че дребното производство се руши.

Тези, които бяха прикрепени към него, са изместени от едрата буржоазия и изхвърлени от живота завинаги. „Едрата буржоазия рушеше дребното производство, а с него - еснафските идеи за семейство, честност, морал, патриотизъм и др.”, подчертава Иван Мешеков в самото начало на своята книга „Ляво поколение”.

Досега българската обществена история е била силно напрегната в постигането на високата цел за възстановяване и изграждане на националната държава.

Целият народ е включен в този свещен процес. И изведнъж една част от него, която Мешеков нарича „интелигентско поколение”, бива изхвърлено от активна дейност, а „улегналият живот” изведнъж приключва. Образува се ужасяващ исторически вакуум. Пътят се прекъсва от бездънна пропаст, а връщане назад не е възможно.

Поколението е изоставено само на себе си, никого не го е грижа за него. В скоби казвам, че нещо подобно се получи в края на ХХ век, когато рязката политическа и социално-икономическа промяна преобрази структурата на обществото и изправи немалка нейна част пред същата бездна и безизходица.

„Непосредствено до войните духовен представител на това поколение е вече Пенчо Славейков” - пише Иван Мешеков. И свидетел на всичко, което му стовари в новото време.

Трябва да можем да си представим как внезапно сякаш приключва едно време на духовен подем, довел до окончателното постигане на висшата историческа цел за българския свят.

А след това всичко губи смисъл, защото новите герои имат своите грижи, амбиции и страсти и нехаят за тези, които страдат и нямат бъдеще. На миналото вече се гледа с пренебрежение, понеже настоящето вече не иска да има нещо общо с него.

Точно го е формулирал Иван Мешеков: „На интелигенцията, смятаща се за традиционна героиня на националния подвиг, не й оставаше нищо друго, освен да идеализира „заветите на миналото”, отношенията и бита на изчезващото еснафско и земеделско производство, селото, природата и да се „надмогва” над съвременните икономически и политически „груби” материални интереси, да са отдаде на вътрешен „висш” духовен живот.”

Това означава, че тази интелигенция ще трябва да живее поне два живота едновременно и в два свята: на миналото и настоящето. В първия тя живее в спомен, а във втория в тежка драма, постоянно изостряна и от спомена за първия живот.

Тази колизия няма как да бъде изгладена. Но трябваше да бъде намерен начинът, за да бъде преодоляна. Или поне да не е толкова остра и драматична.

В края на XIX и началото на ХХ век интелигенцията е все още способна да преодолява „своето класово икономическо разрушение и политическо безсилие” и възпроизвежда в литературата състоянието си.

Тогава тя все още фактор в обществото и има на своя страна литературата и изкуствата, за да заявява своето присъствие и обществено служение.

Този път тя потърси и намери сили и вдъхновение в идеализма, в „Толстоевия нравствен анахронизъм”, в „свръхчовека” на Ницше и неговия отказ от морал. В Европа дребната буржоазия също е на път да се разруши и изчезне и пред нея стоят същите „битийни” проблеми, каквито изпитва и българската.

Наблюденията на Иван Мешеков тук са много точни, а изводите му - верни. Той умело анализира обществено-политическата и икономическата ситуация в онова време и мястото и ролята на интелигенцията и литературата в нея.

Тя се опитва да се окопити и трябва да се подчертае, че успява да го стори благодарение на литературата и изкуството, които я изразяват и й помагат да продължи да наблюдава и „съзерцава”.

Мешеков подчертава, че бягството й в „областта на духа и съзерцанието”, не я сломи и не я отказа да бъде в „традиционната си роля на вожд, на учител и обществен ръководител”.

Един век по-късно, в същата ситуация тя предпочете да се откаже от всичко, в това число и от тази си роля, за да заслужи милостинята на новата господстваща класа.

Иван Мешеков смята, че по времето на Славейков интелигенцията е безсилна да проумее причините за новото състояние на обществото и за своите тегоби. Това е така, но все пак тя усети, че настъпилите радикални промени силно са засегнали моралната основа на общество.

Литературата не случайно проповядва неприязън към грозната действителност заради нейната аморалност, бездушие и посредственост. Трябва да се търси друга действителност, в която възвишеността е все още жива и изпълва душите на хората и поетите я възпяват.

Интелигенцията заживя с тази действителност и призова литературата да я покаже в нейното величие и привлекателност.

На този повик откликнаха П. П. Славейков и писателите от кръга „Мисъл”.

Всяко изследване на историята схематизира явленията и процесите, опростява ги и ги освобождава от множеството им подробности и особености, за да бъдат по-лесно разбрани.

Схемата, която Иван Мешеков чертае, не нарушава целостта на явленията и процесите от края на XIX и началото на ХХ век. Напротив, подчертава ги и ги представя достатъчно отчетливо и правдиво.

Изследователят извежда на преден план причините, които са ги породили и последствията, които са донесли за тогавашното време, но и за последващата история.

Без тази схема е трудно да разберем самото явление „Пенчо Славейков”, камо ли да го тълкуваме както в литературен, така и в социално-исторически смисъл.

Призивите за „нравствено-естетическо и индивидуалистическо изкуство”, поезия на изчезващия първобитен живот на село, какъвто е отразен и изразен в народната песен, за изкуство, възпяващо „общочовешкото” и „прометеевското” не идват от нищото; те не са каприз на един само човек, та бил той Пенчо Славейков, а идеи, които обществото и част от неговата интелигенция носят в себе си и ги заявяват открито, за да станат новите правила на културата и литературата.

Те са родени от конкретни причини, а причините произлизат от особеностите на действителността и нейните потребности. Разбира се, тук има и външно влияние, школуване в чужди университети и литератури, но те са само ускорители на възприемането им от българската интелигенция.

Иван Мешеков точно отбелязва: „Това духовно „подемане” на младата българска интелигенция към „свой” индивидуален живот, откъснат от обществената действителност, в социално-исторически смисъл беше едно отдалечаване  от обществената активност на възрожденските дейци”.

Интелигенцията дири идеологическа опора, поради което използва всяка възможност да произведе и формулира някакви идеи, близки от живота и обществената реалност и отварящи възможност за съпротива срещу тези, които не се съобразяват с никаква съпротива.

Търси се упорито някакъв идеал, който да бъде равностоен на възрожденския по сила и привлекателност, за да бъде и утеха за младите, упование и тяхно спасение.

И той е намерен в абстракциите на живота, в отрицанието на грубостта и жестокостта, а не в тяхното отстраняване и унищожаване. Волята за промяна се изразява в думи и представи, а не в реални и ефективни действия.

Това е важна особеност на времето. Но очевидно възраждането е погълнало много от енергията на идващите след него поколения, които трудно съобразяват какво се случва и как трябва да му се противопоставят.

За тях чувствата, емоциите, настроенията, въздишките, бляновете и жаждата за сила и красота са достатъчни. „Младежът от нашето поколение, пише Иван Мешеков, стигна до краен сантиментализъм, песимизъм, чудачество. Но песимизъм не идеологичен, а органически - в материалните и обществените условия! - без философско клеветничество към живота, песимизъм в обич, мъка и жажда за жизнерадостния живот на здравия, хармонично развития и обществено деятелен човек. Тоя „песимизъм” ще бъде утрешната жизнерадост, велик възторг и готовност да страда за доброто, когато дойде очакваният идеал, смисъл, дълг. И който ще дойде като „откровение”! Но откровението не идеше.”

„Откровението не идеше”, а то беше съдбовно необходимо и някак трябваше да бъде заменено с нещо, което да изпълни неговата роля.

Пенчо П. Славейков даде на младите това упование и засити донякъде техния глад за възвишени идеи, морал, нравствени ценности.

3.

Пенчо Славейков увери младите, че все пак изход има - че дори и средства за съпротива и промяна. В тази поезия, пише Иван Мешеков, „младежта смогна до известна степен да оздрави своя дух.

Тя бързо си въдвори един вътрешен порядък, една морална укрепналост, необходими й - всред преживения от нея духовен хаос - за едно що-годе нормално, жизнерадостно, успешно съществувание”. В нея бе намерена „идеята на времето”.

Според тази идея човек трябва да се бори със самия себе си, за да победи „звяра”, т. е. злото, което не е „вън от човека, а вътре в него”.

Славейков се отнася с презрение към социалните учения, проповядващи революционни преобразования в обществото, за да се промени нравствено личността.

Това според него е невъзможно да стане, ако личността сама не започне да се прочиства от „звяра в себе си”.

Промяната в България е възможна с нравственото прераждане на човека, и „опитомяване на дивака, всаждане в съзнанието му човещина”.

„Не социална революция е нужна, „за която се изискват и друго време, и по-други сили”, а проповед - за нравствено прераждане”.

Една станала сантиментална душа лесно възприема тези думи и се съгласява с тях.

Щом е достатъчно да се стремиш към някаква възвишеност и да очистваш душата си от злото, защо да не го направиш. Така ще помогнеш и на други хора да бъдат щастливи.

Това очистване се извършва в страданието, а страданието е постоянно състояние за младия човек и той няма нужда да го търси извън себе си.

Иван Мешеков си спомня, че „за нас, младежите, страдащи в двойна криза - икономическо опропастяване на дребно стопанските ни семейства и пубертетна криза, преживявана от нас в затъпяващото ни училище и в оня момент до войните, когато „и хората, и дните бяха дребни”, тая поезия и философия ни донесе светлина в ума, радост и бодрост в сърцето, едно жизнено чувство - идея за велико човешко призвание и дълг в живота”.

Времето обаче е твърде сложно и вече са започнали ожесточените идеологически и политически борби. Класовите разслоения се поддържат с идеологически учения за общественото устройство.

Проповядваните от Пенчо П. Славейков идеи за нравственото преображение на човека като фактор за победа над злото и утвърждаване на доброто и в обществото не са оригинални. Но те са като откровение и надежда.

Интелигенцията, а и младото поколение все още не са се радикализирали, понеже са убедени, че нравственото усъвършенстване на личността е достатъчно за хармонията в обществото и за тържеството на справедливостта.

Много скоро обаче ще стане ясно, че тези идеи в крайна сметка са прикритие, макар не осъзнато, на силите, които развалиха хармонията, преобърнаха живота на народа и въздигнаха печалбарството като най-висш морален закон в българския свят.

Тези сили присъединиха България към общите за цяла Европа тенденции, водещи света до войни, насилия, разрушения и физически страдания.

В ХХ век подобни идеологически по същество учения не могат дълго да просъществуват. Те са християнски по дух и същност, но са лишени от християнския смисъл на понятията добро и зло.

Това ги прави наистина идеологически понятия, чийто значения се определят от характера на идеите и политически цели, които тази идеология съдържа и стимулира да бъдат постигнати в едно бъдещо обществено устройство. В него хармонията между хората и обществото ще бъде устойчива, а конфликтите ще се притъпят.

Силата на словото и авторитетът на литературата и Славейков породиха илюзията, че всичко това е възможно и няма да е далеч денят, в който доброто ще надделее, защото човекът е победил звяра в себе си.

Вече стана дума за големия авторитет и влияние върху обществото, които притежава в края на XIX и началото на ХХ век българската литература. Писателите са почитани фигури; на тях им доверяват, уважават ги и слушат съветите и препоръките им.

Написаното на книга е истинско и не подлежи на съмнение и оспорване. Времето е все още духовно. Българският свят навлиза в тежка криза, войните са неизбежни, а народът очаква писателите, а не държавниците да му кажат какво да прави и как да живее.

Народът се вслушва в думите на своите духовни водачи и им се доверява, защото е убеден, че творецът не може да лъже.

Единствено в духовните времена е възможно хората да повярват, че злото е в човека и човек най-напред себе си трябва да освободи от него, за да заживее в мир с останалите.

Нравственият идеал в подобни обстановки става норма и правило на живота и обществото. И то защото този идеал е формулиран и проповядван от писателя.

Но и такива времена, колкото и щастливи да са за литературата, приключват.

Приключват и се вижда колко наивни и неприложими са за модерната епоха идеите и идеолозите, които са ги изпълвали с надежди и вдъхновение.

Идолите биват свалени от високия им пиедестал и дори и най-верните им последователи и поклонници разбират, че най-добре ще е да се сбогуват с наивността и идеализма си и видят истината със собствените си очи.

Войните в началото на ХХ век показаха на българската интелигенция и на младите в нея, че е необходимо по друг начин да се мисли политически. Те върху гърба си изпитват лъжите и заблудите, с които са били обвързани.

И мнозина от тях скъсват с илюзиите.