Продрум Димов

Струва ми се, че подобен напрегнат емоционален въздух дишат стиховете на Валентина Атанасова в най-новата й поетична творба „Сянката на сърцето”, която ни предложи в края на миналата година великотърновското издателство „Фабер”.

Тази талантлива наша авторка навлезе шеметно в родното ни литературно-творческо пространство в началото на бурните 90 години на миналия век.

Макар че още твърде млада е заставала пред белия лист, то дебютната й стихосбирка „Неотменима среща” се появява на бял свят чак през 1991 година.

И първата й среща с читателите впечатлява силно литературните ни среди. Това отприщва завихрената й творческа енергия, която намира своя енергичен израз в скорошното издаване и на следващите й успешни заглавия: „Натежали тайни” /1992/ „Мълчанието на тревите” /1993/, „Знамение” /1997/, „Проклятието на музите” /1998/.

Още с първите си поетични рожби Валентина Атанасова напомни за солидния си творчески потенциал, заявявайки интересния и заинтригуващ облик на творец в сферата на изящната ни словесност.

В стиховете авторката ни въвежда с подчертан изповеден език и откровение в дълбоките си вътрешни безпокойства, породени от болезнените психологически сътресения, връхлетели нашия съвременник, с необузданото вероломно нахлуване на така наречените демократични промени в обществото ни.

Внезапно объркване,което ни застави всеки да търси спасение в себе си и в наложения ни кръстопът. И Валентина Атанасова, натрупала известен житейски опит и неузряла творческа нагласа, притежаваща завидна чувствителност, запази самообладание, впрегна надареното си перо и се зае да излива истинските въжделения, болките, опасенията и тревогите, разтърсващи из основи социално-психологическата и икономическата ни действителност.

На фона на нестихващата всеобща нравствена деградация и безогледна комерсиализация на изпадналото ни в унизително битуване съвремие, търсейки себе си, тя отразяваше добросъвестно своите чисти преживелици, без да щади безцеремонната уродливост и арогантност.

В стиховете й се докосваме до динамиката не само на нелицеприятните егоистични социални процеси, но и до личните преживелици на авторката, а последните съвсем естествено са съпътствани от неизбежни колебания, съмнения и надежди за неугасването на доброто,на красивото в сериозно погазената ни душевност.

Такъв характер носи и новата й стихосбирка „Сянката на сърцето”. В нея стиховете й ни потапят с подчертано вдъхновение и удивителна чистосърдечност в напрегнатата атмосфера на личните преживявания, като съзнателно не ни занимава с безконечните, трудно поносими негативни явления на днешния ни несигурен ден.

И вглеждайки се още в първите й стихове, заживявам с усещането, че поетесата сякаш търси отдушник, повеждайки ни из неспокойните лабиринти на своя интимен свят, който не е лишен от несигурност, раздвоение и оценен само като кратко състояние на духа:

„Сега съм само твоя, но навън
чуй вятър как безмилостно прокобва,
че всичко е един вълшебен сън,
че любовта е само кратък спомен.”

За отбелязване е, че подобен минорен нюанс звучи, натежал от тъга и в стихотворенията „Без теб”, „Бродове”, „Безсънна нощ”, „Броеница от спомени” и др.

Неотразимо и всепоглъщащо, обаче, се преживяват всяка дума, жест, поглед и докосване. И за да изрази как високоградусно и незабравимо протичат тези мигове, авторката показва тяхната интензивност със своеобразен рефрен:

„Още пари между пръстите ми
дъхът на твоята силна длан.
Още бият в гърдите ми
барабаните на непостигнатата нежност.
Още препускат и цвилят по кръвта ми
бесните жребци на мъжкото ти желание.”
/„Будна съм”/

Изобщо интимната тема преобладава - къде по-силно изразена, къде - по-деликатно подсказана, в цялото й произведение.Но така или иначе, никога не напуска страдните селения на измъчената й душа и тя ни убеждава, че

„По беглия си път
към страсти мимолетни
без болка твоят поглед
пред мене ще просветне.”
/„В името на любовта”/

Немислим е, обаче, поетическият свят на всеки творец без обичайното тягостно присъствие на самотата, която неизбежно потиска, сгорещява дълбините, но и често огнената си лава в парливи лирични изригвания върху белия лист.

Нейният угнетяващ образ витае безпрепятствено, изсипвайки немалко напрежение в много от стиховете й. А нейното натрапчиво гостуване никога не подбира време. Тя пристига непоканена и нежелана, понякога още с падането на поредната самотна вечер:

„В такава вечер влиза самотата
и в стаята на пръсти мълком ходи.
Сподавен шепот - глъхнат в тишината
на този ден последните акорди.”
/„В такава вечер”/

Оставам, обаче, с непоклатимото усещане, че осамотяването изолира и вледенява, опустошава. Ето защо и авторката не може да приеме нейното пакостно поведение, защото:

„В такава вечер тегне самотата,
във въздуха дихание се рее,
самотен шепот нейде в тишината -
задавено ридание - немее.”
/„В такава вечер”/

Тези редове ни пренасят и със словесния си реквизит асоциативно в горестната, мрачна поетическа атмосфера на Димчо Дебелянов, чиито изискани стихове са еталон в генезиса на българския 20-ти век.

Продължителното общуване със стиховете на Валентина Атанасова наистина създава впечатление, че в тях преобладава емоционалната минорна обагреност, но тя не е в състояние да замъгли и да придаде господстващ оттенък на всеобщото преживяване.

Има и творби, които ни внушават, че все пак има здрави нравствени устои, които крепят вярата и надеждата в доброто и светлото, незалязващи на душевния небосклон:

„Надеждата крилата в мен възкръсна,
стопиха се съмненията прежни.
Дори и във съня ми тя разпръсна
тъгата и донесе ми надежда.”
/„Бялата лястовица”/

Едва ли би я ободрила незалязващата надежда, ако не я стопляше сладостното предчувствие, че отново ще усети ласката на жадуваната нежност.

Усещането за незагаснала и прииждаща обич извиква на живот креещото в душата й плахо зарево, оживялата пред погледа й ведра усмивка на природата, загадъчния й полъх, който подгонва като полудял вихъра на унинието, загнездило се в гърдите:

„И заблестяват под лъчите на луната
безмълвно венчелистчетата на цветята.
Възторжено следи ги цялата вселена
от любовта им чудна удивена.”
/„Вечерните цветя”/

В стихосбирката непрестанно съжителстват като потребна симбиоза мрачното и проблясващото светло настроение, които разкриват сложния психологически портрет на лиричната героиня. И може би това редуване превръща произведението в една примамлива емоционално-тематична мозайка.

В случая наблюдаваме едно интересно преливане в сюжетно-емоционален аспект на творбите, но то не може да бъде окачествено със знака на хаотичното подреждане на стиховете.

Това е просто едно отражение на богатството на преживяванията, присъщо, разбира се, на дълбоко мислещия автор. Затова и често сме съпричастни на интересна творческа сроденост на светлите и тъжните емоции.

Авторката умее да ни пренася в един много сполучлив унисон на човешките преживявания с поведението на природата.

А това вече говори за невероятния й афинитет и потребност да наблюдава и общува с природните явления през различните сезони. Такава я виждаме и в стихотворенията й „Есенни прелюдии”, „Есенна въртележка”, „Жажда” и мн. др.

Предполагам, че постоянните й живителни контакти по време на пребиваването й в балкана са обогатили дарованието й, което ни предлага изящни словесно-художествени платна.

Общуването й с гората, зеления полски безкрай, простора и синевата, вятъра и дъжда, морето, птиците я зарежда с творческо вдъхновение, дава криле на талантливото й перо. Инак как да си обясним тяхното градивно присъствие при изграждането на цялостната образна система на произведението й.

От там идва и Вазовото преклонение пред красотата и обаянието на българската природа. И макар че при нея отсъства вазовия патриотичен възторг, пейзажът обикновено е в синхрон с конкретни човешки преживявания.

Анализирайки съдържанието на творбата, не може да не отбележим, че гамата на емоционалния й свят не е лишена от разнообразие. Стихът, макар и плахо осезаемо, е удостоен тук и там с естествените за една поетеса романтични изблици.

Този емоционален заряд ни завладява в стихотворенията „Майски спомен”, „На птицата с крилете”, „Най-хубавото нещо”, „Началото на края” и др. Ще ми се да отбележа, че този толкова потребен в наше време романтизъм, я прави оптимист, не погубва застрашената й вяра.

Мисля, че в „Сянката на сърцето” Валентина Атанасова съзнателно и целенасочено е сложила ударението върху психологическия облик на личните си преживявания, които, разбира се, в никакъв случай нямат личен характер, а имат една обобщаваща характеристика.

Този подход присъства в творческото поведение на преобладаваща част от съвременния поетичен свят. Дълбоко съм убеден, че личният й живот и занапред ще се радва на гостоприемен уют в творческото й битие.

Погледната в художествено-естетически план, Валентина Атанасова принадлежи към утвърдените представители на класическата ни поезия.

Стихът й е професионално изискан, респектира с прекрасната си ритмика, като същевременно ни грабва със съвременната си модерна рима и мелодика.

Стихосбирката й се отличава и с разумно, компетентно поднесената дозировка на абстрактния похват при изграждането на художествените образи и картини, като не се залита в ненужна и показна самоцелна енигматичност.

И в „Сянката на сърцето” Валентина Атанасова наистина показва ръст в творческото си израстване, усъвършенствайки непрестанно своя художествено-естетически арсенал.

И с тази си успешна изява авторката утвърждава престижните си позиции в родните ни литературни среди.

18 април 2022 г.