Дьорд Шаркьози

превод: Елена Алекова

НЯКОЙ МЕ ЗОВЕ

Някой ме зове, зове ме някой;
виждам как в далечината плахо
бледата й, тръпнеща ръка ми маха.

Някой ме зове, зове ме някой;
чувствам на очите й магнита
как привлича властно през мъглите.

Някой ме зове, зове ме някой;
с диви аромати ме застига,
но това е малко и не стига.

Някой ме зове, зове ме някой;
флейта е гласът й… Но със нея
никога не мога да се слея.

НЕ МОЖЕМ ДА СЕ РАЗДЕЛИМ!

Напразно искам да се отърва от теб,
обвързва ме лико на предопределеност;
ти благородна клонка си, към корен див
от градинаря на душите присадена.

Напразно искам да се разделим, уви,
така дълбоко си се вкоренила в мене,
че няма как да те изтръгне от плътта
дори и бурята на хиляди съмнения.

Това, че ти живееш тук, на този свят,
че те познавам, че за тебе мисля само,
подряза на мечтите дивите крилца
и на фантазията огъня измамен.

Във вечно битие и вечна смърт сме с теб:
в очите ти, в душата ти аз се оглеждам,
а в мен се оглеждаш ти… Не увяхвай, не,
о, скъпо мое цвете, трепкаща надежда!