Неизвестен унгарски поет
от първата половина на ХVIII век

превод: Димитър Милов

Отечество, потеглям надалече -
жалей за моята раздяла,
че няма да се видим вече.

Слуга ти бях с най-верни чувства -
нима не би осиротяло,
че твойто чедо те напуска?

Нима приемаш този жребий,
не е ли той обида страшна,
не съм ли чужденец за тебе?

Не се отделя и кърмаче
от майчината гръд кипяща,
тъй птица за гнездото плаче.

Къде ли - клетникът във нужда -
къде да тръгна, питам, в мрака,
дали в земи далечни, чужди?

Но чужда е и тук земята
и милост днес напразно чакам,
с жестокост всички ме замятат.

Къде ли аз ще оцелея?
Дали във скитане неспирно,
че тесния ми дом додея?

Къде ли ще полегна нощем?
На звяр в корема ще загина.
Отечество, ти чуй ме още:

Тъй както бездна във морето,
тъй както мъка над бедняка,
в чужбина тъй опасност свети.

Така - защо да се залъгвам,
врагът безмилостен ни чака.
Далеч от теб, къде да тръгна?

Дано сълзите ми обаче,
Отечество, не са напразни -
отивам си, дано заплачеш!