Продрум Димов

Първо по рода си библиографско събрание за Константин Величков вече е факт. Негов съставител е доц. д-р Ангел Тонов от ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”.

Той проучва още от студентските си години големия българин от Пазарджик и завършва Алма Матер със сериозно и задълбочено проучване в дипломната си работа, посветена на автора на „В тъмница”.

В продължение на десетилетия изследва всичко, свързано с Величков, ровейки се из архиви и библиотеки, публикации в печата и родното книгоиздаване.

Така през 1973 г. излиза в нашата периодика с научен анализ върху Величковите „Писма от Рим”.

През същата година Ангел Тонов публикува в сп. „Литературна мисъл” друго приносно изследване - „В темница” на К. Величков в развитието на българската мемоаристика”.

През 1974 г. помества в кн. 20 на списание „Пламък” своите впечатления от „Цариградски сонети” на К. Величков. По същото време участва в авторитетен славистичен сборник със статията „Цариградски сонети” на К. Величков и „Кримски” на А. Мицкевич.

През 1978 г. в сп. „Език и литература” публикува изследването „Творческата дружба между К. Величков и Ив. Вазов”.

Интересът му към пламенния възрожденец и родолюбец не стихва. Силно впечатляваща е работата му по темата за напрегнатите взаимоотношения на Величков със Захари Стоянов.

Вниманието ни привлича статията му „Захари Стоянов писал ли е във в. „Народний глас” с редактор К. Величков?”, публикувана през май 2020 г.

Не по-малко значима е и публикацията му „Захари Стоянов. Константин Величков”, която откриваме в бр. 129 на в. „Литературен свят” от юни 2020 г.

Във фокуса на неговите дългогодишни дирения из Величковия свят се откроява блестящата му творба „Константин Величков”, издадена през 2015 г.

Това е първият най-обхватен портрет на вдъхновения творец и неуморим строител на духовните основи на младата следосвобожденска България.

Разбира се, не по-малко стойностни са несъбраните и непубликуваните в отделен сборник страстни речи и статии на Величков. Интересни за читатели и изследователи са и са изнесените наскоро сложни взаимоотношения на нашия съгражданин с автора на „Записките”.

Ангел Тонов едва ли би се утвърдил и завоювал позиции на водещ величковед, ако в течение на много години в творческото му полезрение не беше попаднало за анализ всичко, което е намерило убежище в родната книжнина - плод на благородните усилия на десетки родолюбиви наши изследователи на крупното Величково дело.

Още в студентската си младост му светва пред очите, когато вижда името на литературния си кумир.

Разлиствайки страниците на сп. „Съвременен преглед” от първата му годишнина, се натъква на статията на Божин Ангелов за стойността на Величковите „Цариградски сонети”. Искрата е пламнала и нищо не може да я угаси.

Същото рядко удовлетворение е изпитал и при намирането на статията „Константин Величков” от Михаил Арнаудов в сп. „Българска мисъл” от 1927 г., посветена на 20-годишнината от кончината му.

Със същия пиетет Ангел Тонов продължава да изравя ценни сведения от смълчаните пластове на миналото и открива стойностни изследвания от началото на 20-и век. Като публикациите на Никола Атанасов „Песни на тъгата” (сп. „Знание”, кн. 1, 1908 г.) и „Силуети на българските писатели. Константин Величков” (1914 г.).

И така сме поведени в един внушителен списък от имена, писали за Величков и делото му. Като Георги Бакалов, Иван Богданов, Спас Ганев, Цани Гинчев, Вичо Иванов и много други.

Сред тях е и името на патриарха на родната литература Иван Вазов. Изследователят е посочил някои негови рецензии - „Отечество”. Рецензия” (сп. „Наука”, бр. 3 от 1881 г.), „Из големите поети” (1910), „Възпоминателни бележки за Константин Величков” (Съчинения в 22 тома) и др.

Сред това множество от ревностни радетели с право стои и името на Стефан Попвасилев, който цял живот бродеше и дишаше ненаситно благодатния въздух на своя кумир от Пазарджик.

Неговите отзиви ни завладяват с възрожденската си емоционалност. Достатъчно е да споменем само „Строители на родната ни реч” (1954), „Неиздадени писма на К. Величков” (Из архива на д-р Кръстев), „К. Величков - общественик и културен деятел (сп. „Септември”, кн. 4, 1968 г.) и др.

В тази библиография е невъзможно да се спрем на всички имена, допринесли за увековечаване на приноса и светлата памет на Величков. Но няма как да пропуснем имената на Симеон Радев, Михаил Маджаров, Пенчо Славейков, Николай Райнов, Беню Цонев, Кирил Христов, Георги Константинов, Иван Д. Шишманов, Георги Цанев, Данаил Юруков… Всички те заслужено нареждат Величков сред най-високите върхове на духовна България.

Ангел Тонов не е пропуснал да отбележи и преклонението на някои наши съвременници към Константин Величков, част от тях вече покойници. Като загиналия в катастрофа Илия Тодоров, който бе изключително сроден и пристрастен към Величковата тема. И неслучайно в първия том от съчиненията на доблестния син на Величко Петков от Пазарджик е неговият предговор.

Останах обаче неприятно изненадан, че сред този внушителен низ от имена не открих това на Иван Сестримски. На него дължим множество публикации за Величков, които в миналото се радваха и на гостоприемството на вестник „Знаме”. Което, разбира се, съвсем не омаловажава значимостта на положения труд от съставителя на тази първа библиография на Константин Величков.

Трябва да благодарим горещо на доц. Ангел Тонов за работата му. С това съставителство той утвърждава името си на водещ творец в съвременното ни величковедение.