Д. Б. Митов

Повече от двадесет години минават от публикуването на „Очерки по философия на биологията” до речта за Aнтон Страшимиров, а Aсен Златаров никак не се е променил.

Чудно нещо… Колко хора, за да оправдаят своите подлости или най-малко хитрувания в живота, наричат убежденията и ентусиазма на най-хубавите си години с еснафското название „младежки увлечения”.

Сякаш на младини да си бил последовател на идеите за свобода, за мир, за равенство, за социална правда е нещо тъй лекомислено, както е лекомислена всяка детска игра!

И колко лесно е за човек да захвърли онова, за което се е борил с всичкия пламък на своята чиста радост…

Затова хора, като Aсен Златаров често пъти са ругани от най-близките си другари на младини, изменили вече на всякакъв идеализъм и себеотрицание.

Но какво значение могат да имат дребните кариеристи, плувнали в блаженството на временното благополучие, пред влиянието на един истински служител на идеала за по-добро бъдеще, какъвто е Aсен Златаров?

И заедно с нашето учудване, че все пак в България има няколко души с чиста съвест и открито сърце, ние трябва да изкажем и възхищението си от примера и разностранната дейност на личности като Aсен Златаров, които все повече увличат честните и свободни хора из цяла България.

Когато Aсен Златаров се явява да защити едно мнение или да предаде една лекция, аудиторията е винаги завладяна.

В какво се състои обаянието на този блед и нежен физически човек, кoйто нa това отгоре носи и скучната титла професор?

Защо речите и сказките му винаги биват прекъсвани от бурни аплодисменти и изпращани с възторг? Защо слушателите си излизат с обогатени от знания умове и разведрени сърца?

Една нежна фигура се възправя на катедрата и всички слушат с увлечение и с такъв ентусиазъм, че скоро оратора се слива с тълпата слушатели от многобройната аудитория.

При това Асен Златаров никога не спекулира със своите теми. Често пъти неговите сказки са из най-скучната материя, често пъти той разправя само за експериментите на учените, обаче неговото слово оживява всичко.

Tой не е от ония професори, които, когато разправят дори и за Лермонтов, имат качеството да бъдат отегчителни.

Aсен Златаров може да говори или пише на съвсем обикновени теми като за домашната кухня, за соята или за бозата и все пак да го четете или слушате с интерес.

Така е, защото при всяка своя най-дребна работа той има предвид живия човек, на когото ще принесе полза със знанията си и когото ще увлече за по-добро и по-светло бъдеще.

Принципите „наука за науката” и „изкуство за изкуството”, отдавна отречени от всички учени и писатели, са най-омразните на Асен Златаров.

И ако има нещо, срещу което от толкова години той се бори най-много, то е отдалечаването на хората на науката и изкуствата от живота, бягството на интелигенцията от народа.

Наистина тази позиция особено в България е твърде неудобна, но Асен Златаров стои смело на нея и от нападките добива по-голям кураж и по-силна вяра в търже­ството на истината.

От десетина години познавам Асен Златаров и следя отблизо всяко проявление на неговата личност.

Обаче още първите му стъпки на литературното поле почнаха да ме вълнуват някъде в провинцията, където ние току-що изскочили от прогимназията млади гимназисти, с увлечение четяхме неговия предговор към „Взаимнопомощта” и водехме безкрайни спорове за проблемите разгледани в книгата му „Очерки по философия на биологията”. Чакахме с нетърпение всяка книжка от „Съвременна мисъл”.

Името беше ново, пред него стоеше страшната титла доктор, но все пак обичахме този човек заради ясната му мисъл, заради свободата да засяга опасни теми и най-много за любовта към човечеството, която се излъчваше от всяка негова работа.

По-късно в реда и на моята литературна работа влязох във връзка с Асен Златаров, но най-близко опознах този любимец на българските читатели и българското студентство през лятото на 1926 година в Париж.

***
Първи май. Работническият Париж празнува. Из улиците се движат само частните автомобили на разните борсови магнати. Седим вечерта около една маса пред прочутата за всички артистични кръгове в Париж бирария „Балзар”.

И ето към два часа след полунощ пред нас застава съвсем побледнял от умора новият гост на безсмъртния град, Асен Златаров.

Пристигнал в деня, когато цялото работничество празнува празника на труда, Асен Златаров весело почна да ни разправя как се принудил сам да мъкне тежките си куфари докато намери квартира.

И веднага подгонен от силната жажда, от мечтата на целия си живот, той тръгва из Париж да види, да погълне града.

Дълго го закачахме после за това негово младежко увлечение и поради бледото му лице тая вечер, почнахме да го наричаме „бледата фреска от кафе Балзар”.

От тоя ден почна нашето „рудокопство” из големия град, което е тъй добре дадено в лиричния роман на Асен Златаров „В града на любовта”.

Музеите, театрите, но най-вече тъй богатите със своята история парижки улици. Асен Златаров идваше за пръв път в Париж, но знаеше предварително и най-малката подробност от историята на града.

Възпитан в духа на френската литература, борец в България, като старите френски драйфусари, той се вълнуваше почти на всеки ъгъл или пред всяко кафене, защото те му напомняха или трагичната смърт на неговия най-голям учител Жан Жорес, или пък някое голямо събитие от френ­ската културна история.

И ние се спирахме да слушаме словата му за Клод Бернар, за Анатол Франс, за Емил Зола, за Дантон.

Един буен поток от знания се лееше и думите на Асен Златаров още повече оживяваха, защото беседвахме винаги или пред паметника на Клод Бернар, пред „Колежа де Франс”, или пред статуята на Дантон, или в кафе „Дю краусан”, дето падна убит Жан Жорес, или на улица Мосьо льо Пренс, дето тъй често е скитал Емил Зола и цялата група на натуралистите.

Такъв ентусиазъм ни обладаваше при тия скитания из града, че не усещахме никаква умора, вечер се прибирахме в квартирите си като пребити, за да тръгнем веднага на другия ден на нови екскурзии.

Това обогатяване, което дава непосредственото наблюдение, пречупено през едно чувствително сърце, не можа да бъде разбрано от българската критика, когато се появи лиричния роман „В града на любовта”.

В този роман Асен Златаров даде душата на един български интелигент, почувствувал се сам и все пак не самотен в големия град на целия свят, в столицата на всички крупни културни събития, които вълнуват човечеството от векове.

Пред стената на федерираните в гробищата „Пер Лашез” Асен Златаров разправяше с ентусиазъм за великия подвиг на парижката комуна и за трагичната съдба на комунарите, гробищата Монмартър бяха също така един отличен обект за него, защото там се приобщавахме с духа на Зола, на Хайне, на Дамата с камелиите.

И в Пантеона, и в музея Виктор Юго, и в музея Роден - навред Асен Златаров разправяше с най-малки подробности за великите синове на Франция и на цялото човечество.

Нашите разговори се въртяха само около човека и неговото дело в света. Не ни интересуваха нито мъртвите археологически находки, нито пък спомените за победоносни френски армии.

Почти всяка вечер, благодарение на страшния „терор”, който упражняваше над нас влюбеният в своето изкуство български артист Петко Атанасов, ние ходехме на театър.

От класичния „Комеди Франсез” до най-модерните сцени на Питоеви, Дюлен и Бати. На представление Асен Златаров винаги мълчеше. Театърът указваше върху него голямо въздействие, изглежда, много по-силно от поезията, защото след театъра винаги излизахме по-съсредоточени, по-вдълбочени в себе си и по-малко разговаряхме.

***
Във всички трудове - научни и поетични - на Асен Златаров личи влиянието на френската култура. Още като студент във френска Швейцария и в Гренобъл той изучава произведенията на френските писатели и трудовете на френските учени. Той е студент през едно време когато свободолюбивите идеи във

Франция току що бяха възтържествували над реакцията и над клерикалите и привържениците на злощастния капитан Драйфус излизаха победители от страшната борба.

Но ако в областта на науката, на критиката и на публицистиката се чувствуваше грамадното влияние на позитивизма, в поезията по това време най-модни бяха работите на френските символисти.

Под това двойно влияние се е развивал Асен Златаров и с него ние можем да си обясним него­вата творческа личност. И наистина за повърхностният наблюдател съществува противоречие между Асен Златаров учения и есеиста и Асен Златаров поета.

Това противоречие, което даде възможност на няколко недоучени кариеристи да хвърлят много обиди по негов адрес, е чисто външно и се отнася по-скоро до формата, отколкото до съдържанието.

Между поетичните и есеистични работи на Асен Златаров има всъщност една дълбока връзка, която може да се намери най-добре, като се направи сравнение между лиричния роман „В града на любовта” и „Очерки по философия на биологията”.

Веднага личи връзката между човека на науката, който дири начин да оживи сухите наблюдения и фактите, и поета, който иска да осмисли поетичните видения.

Лиричният възторг у Асен Златаров всъщност винаги е сподавян от интелектуалиста, който знае цената на всяко чувство и винаги слага спирачка на увлеченията. Без да е скептик като Монтен или Анатол Франс, Асен Златаров често изпада в техния тон в своите поетични работи.

Но все пак, въпреки всичката горчивина, с която са пропити те, от тях лъха оптимизмът на човек, познал тайните на живота и влюбен в човечеството. В идейно отношение между поетичните работи на Асен Златаров и всичката му останала дейност няма никакво противоречие.

Противоречието е само във външната форма, която в поетичните работи е под силното влияние на символистите, тази тъй могъща някога, но чужда за днешния момент школа.

Тук дори бихме могли колкото и странно да изглежда това за най-добрия ученик на Жан Жорес, да направим и един паралел между Асен Златаров и Реми де Гурмон.

В науката, в литературата, в обществените борби Асен Златаров върви по пътя на великите свои френски учители.

Верен на френската свобо­долюбива традиция, почнала още от Волтер, през френската революция до наши дни, той изповядва преди всичко идеите на най-преките си вдъхновители Жан Жорес и Емил Зола, знаменитото изречение на когото често обича да цитира: „Истината тръгна по своя път, нищо не може да я спре”.

В трудни моменти, когато свободата на мнението бе най-заплашена, както, например в надвечерието на нашата намеса в европейската война, Асен Златаров написа своята ценна брошура „Те трябва да победят” и в предговора каза:

„Казах в тази книга това, което мисля. Проблемата, която ме занимава, е по-скоро морална, отколкото политическа. Обаче, аз съм напълно убеден, че онова, което има цена от човешко гледище, не може да няма цена от гледището на държавата. Всичко останало носи само временен успех.”

И наистина по-късните нещастни за България времена доказаха правотата на неговата теза.

***
Много работи са се изменили в България, много съвести са се пречупили, много характери са се унищожавали. За щастие, Асен Златаров стои все на своя пост на будната съвест и с това свър­зва българската интелигенция от преди освобождението и нейната борба срещу насилието с днеш­ната честна младеж, която не търпи окови.

Наистина, повече от двадесет години са изминали от излизането на хубавата книга, „Очерки по философия на биологията” до речта за Страшимиров, но Асен Златаров е все още същия бодър страж на правдата и на свободата…

1932 г.

———

подготвил за печат: Кристиан Ковачев