Хулио Кортасар

превод: Любомир Духлински

Имаше време, когато мислех много за аксолотлите*. Ходех в Аквариума на Ботаническата градина и ги гледах с часове, наблюдавайки неподвижността им, едва забележимите им движения. Сега аз самият съм аксолотъл.

Случайността ме доведе до тях една пролетна сутрин, когато Париж разгръщаше паунската си опашка след продължителната зима.

Спуснах се по булевард Порт-Роял, минах по булевардите „Сен Марсел” и „Л’Опитал”, видях зеленина сред сивите грамади и си помислих за лъвовете. Харесвах лъвовете и пантерите, но никога преди не бях влизал във влажното и тъмно помещение на Аквариума.

Оставих велосипеда си до оградата и отидох да разгледам лалетата. Лъвовете бяха грозни и тъжни, а моята пантера спеше. Реших да отида до Аквариума, хвърлих поглед към обичайните риби и изведнъж се натъкнах на аксолотлите. Стоях до тях цял час и излязох, неспособен да мисля за нищо друго.

В библиотеката на Света Женевиев направих справка с речника и научих, че аксолотлите са ларви на тигровата амблистома с хриле от рода Амблистома. Това, че са мексиканци, видях по самите тях, от малките им розови ацтекски лица и от табелката над аквариума. Прочетох, че в Африка са открити екземпляри, които могат да живеят на сушата през периоди на засушаване и че продължават живота си във водата през дъждовния сезон.

Намерих испанското им име, aholote, отнасящо се до факта, че са годни за ядене и че тяхното масло е използвано (очевидно вече не се използва) по същия начин като рибеното масло.

Не ми се искаше да изучавам специална литература, но на следващия ден се върнах в Ботаническата градина. Започнах да ходя там всяка сутрин, понякога следобед и вечер. Пазачът в аквариума се усмихваше недоумяващо, докато ми късаше билета. Облягах се на железния парапет, ограждащ стъклените стени, и започвах да ги разглеждам.

В това няма нищо странно, защото още в първия момент осъзнах, че сме свързани, че нещо безкрайно далечно и забравено продължава все още да ни обединява. Достатъчно ми беше тази първа сутрин само да спра пред стъклото, зад което се издигаше струйка мехурчета във водата.

Аксолотлите се скупчваха на гадния и тесен (само аз знам колко е тесен и гаден) под на аквариума, осеян с лигави камъни. Бяха девет и почти всички, с носове до стъклото, гледаха посетителите със златните си очи. Стоях смутен, почти засрамен; изглеждаше някак неприлично да стоя пред тези мълчаливи и неподвижни фигури, сгушени в дъното на аквариума.

Избирайки мислено един, разположен вдясно и малко встрани от останалите, внимателно го проучих. Видях розово и сякаш прозрачно телце (в същото време ми хрумна за китайските фигурки от млечно стъкло), подобно на малък петнадесет сантиметров гущер, с изненадващо крехка рибена опашка, най-чувствителната част от нашето тяло.

По гръбнака му минаваше прозрачна перка, която се сливаше с опашката, но особено ме поразиха краката, грациозни и нежни, които завършваха с малки пръстчета, миниатюрни човешки нокти. И тогава открих очите му, лицето му.

Лице без изражение, където изпъкваха само очите, две дупки, пълни изцяло с полупрозрачно злато, лишени от всякакъв живот, но все пак гледащи; погледът ми, прониквайки вътре, сякаш минаваше през златната точка и се губеше в призрачна мистериозна дълбочина.

Тъничък черен ореол обграждаше окото и го вписваше в розовата плът, в розовия камък на главата, може би триъгълен, но със заоблени неправилни ръбове, което му придаваше пълна прилика с разядена от времето статуетка. Устата се намираше на самата брадичка на триъгълното лице и само в профил се предполагаше колко е голяма; сред безжизнения камък едва се виждаше тънка цепнатина.

От двете страни на главата му, където трябваше да са ушите, имаше три червени клонки, подобни на корали - растителен израстък, очевидно хриле. И това беше единственото живо нещо в него: на всеки десет-петнадесет секунди клонките се изправяха неподвижно и отново падаха.

Понякога една от лапите се движеше незабележимо, виждах как малките пръстчета нежно потъваха в калта. Ние изобщо не обичаме да се движим много, а аквариумът е толкова тесен: щом започнете да се движите, се сблъсквате с нечия опашка или глава; това предизвиква недоволство, кавги и в резултат на това - умора. Когато сме неподвижни, времето минава неусетно.

Именно това спокойствие ме очарова, когато за първи път се наведох над аквариума. Стори ми се, че смътно проумявах тайното му желание да удави пространството и времето в тази безразлична неподвижност.

После разбрах: свиването на хрилете, леките докосвания на тънките крачка върху камъка, внезапното напредване (някои от тях могат да плуват само с вълнообразни движения на тялото) доказаха, че са успели да се събудят от мъртвото вцепенение, в който са прекарали часове. Очите им ме шокираха най-много.

До тях, в други аквариуми, блестяха с обикновената си глупост красивите очи на други риби, толкова подобни на нашите. Очите на аксолотъла ми говореха, че има някакъв друг живот, друг начин на виждане. Притискайки лице към стъклото (понякога стражът кашляше тревожно), се опитах да разгледам по-добре малките златни точки, този вход към безкрайно бавния и далечен свят на розовите същества.

Беше безполезно да почуквам по стъклото пред лицата им; никога не забелязах и най-малката реакция. Златните очи продължаваха да горят с нежната си и страшна светлина, продължаваха да ме гледат от неизмеримата дълбочина, от която ми се завиваше свят.

И все пак колко близо бяха те до нас! Разбрах за това още по-рано, още преди да стана аксолотъл. Разбрах за това в деня, когато за първи път се приближих към тях. Антропоморфните черти на маймуните, противно на общоприетото схващане, подчертават разстоянието, което ги отделя от нас.

Пълната липса на прилика между аксолотъла и човешкото същество потвърждаваше, че моята догадка е правилно, че не се основава само на прости аналогии. Само лапички-ръчички… Само че гущерът също има такива лапи, но не е като нас. Мисля, че работата е в главата на аксолотъла, триъгълната розова маска със златни очи. Той гледаше и знаеше. Той викаше. Той не беше животно.

Беше лесно, почти очевидно, да се обърнем към митологията. Започнах да възприемам аксолотлите като резултат от метаморфоза, която не бе успяла да унищожи мистериозното съзнание на тяхната човешка същност.

Представих си, че те са съзнателни същества, роби на телата си, завинаги осъдени на подводна тишина, на размисъл и отчаяние. Техният сляп поглед, малък златен диск, неизразяващ нищо и все пак плашещо интелигентен, проникна в душата ми като зов: „Спасете ни, спасете ни”.

Изведнъж забелязах, че шепна утешителни думи, опитвайки се да им вдъхна детски надежди. Те продължиха да ме гледат, без да помръднат; внезапно се издигнаха розовите клонки на хрилете.

В този момент ме прониза смътна болка: може би те са ме видели, уловили са усилията ми да разбера непостижимия им живот. Те не бяха човешки същества, но в никое друго животно не открих толкова дълбока връзка със себе си. Аксолотлите бяха като свидетели на нещо, а понякога и жестоки съдници.

Пред тях се чувствах виновен, такава ужасна чистота се виждаше в тези прозрачни очи. Те бяха ларви, но ларвата - маска - означава както маска, също така и призрак. Каква облик чакаше своя час зад тези ацтекски лица, неизразителни и в същото време безмилостно жестоки?

Страхувах се от тях. Мисля, че ако нямаше други посетители и пазач наблизо, нямаше да смея да остана насаме с тях. „Просто ги поглъщате с очи”, - каза ми пазачът, смеейки се, вероятно ме смяташе за малко чалнат.

Той не разбираше, че именно те, в златния си канибализъм, бавно ме поглъщаха с очите си. Далеч от аквариума си мислех само за тях, те сякаш ми въздействаха от разстояние. Започнах да ходя там всеки ден и през нощта си представях как те висят неподвижно в тъмното, как бавно протягат ръката си и изведнъж срещат ръката на друг.

Може би очите им виждат и през нощта, така че денят за тях да продължи вечно. Очите на аксолотлите са лишени от клепачи.

Сега знам, че нямаше нищо странно в това, че трябваше да се случи. Всяка сутрин, докато се навеждах над аквариума, ги опознавах все повече и повече. Те страдаха - и с всяка клетка от тялото си усещах тихото им страдание, неподвижната им мъка в дълбоката вода.

Те сякаш търсеха нещо отдавна изгубено, господството, ерата на свободата, когато светът бе принадлежал на аксолотлите. Изглеждаше невероятно, че това ужасно изражение, което завладяваше насилствената неподвижност на каменните им лица, няма да означава скръбна новина, няма да послужи като доказателство за вечни мъки в този ужасен ад, където живееха.

Напразно се опитвах да се убедя, че собствената ми повишена чувствителност прожектира върху аксолотлите отсъстващия в тях разум. Те и аз знаехме. Следователно в случилото се нямаше нищо странно.

Лицето ми се притискаше към стъклото на аквариума, очите ми се опитваха да проникнат в тайната на тези златни очи без ириси и без зеници. Видях съвсем близо, зад стъклото, неподвижното лице на аксолотъл.

Без преход, без изненада, аз видях зад стъклото своето лице, вместо лицето на аксолотъл видях лицето си зад стъклото, видях го извън аквариума, от другата страна на стъклото. Тогава лицето ми се отдалечи и разбрах.

Само едно нещо беше странно: да продължа да мисля, както преди, да знам. Да разбереш означаваше за първи път да почувстваш смразяващия ужас на човек, който се събужда и вижда, че е заровен жив. Отвън лицето ми отново се приближи до стъклото, гледах устата си с устни, стиснати от усилието да разбера аксолотлите.

Бях аксолотъл и сега мигновено разбрах, че никакво разбиране не е възможно. Той беше извън аквариума, мисълта му беше мисъл извън аквариума. Знаейки това, бидейки той, сега бях аксолотъл и бях в собствения си свят.

Ужасът дойде - разбрах това изведнъж - от това, че се смятах за пленник в тялото на аксолотъл, преселил се в него с човешката си мисъл, погребан жив в аксолотъл, осъден да съществувам разумно сред неразумни твари.

Но това мина, когато нечия лапа докосна лицето ми, когато, едва отместил се малко встрани, видях аксолотъл до мен, който ме гледаше, и разбрах, че той също знае, знае също толкова ясно, въпреки че не беше в състояние да изрази това.

Или аз бях също в него, или всички мислим, като хора - неспособни на себеизразяване, когато всичко се свежда до златното сияние на очите ни, гледащи лицето на човек, притиснато до стъклото.

Той се връщаше много пъти, сега идва по-рядко. Понякога не се появява седмици наред. Вчера го видях, той дълго ме гледа, после рязко се обърна и си тръгна. Струваше ми се, че той вече не се интересува толкова от нас, че идва тук по навик. И тъй като единственото, което мога да направя, е да мисля, мисля за него много.

Хрумва ми, че в началото все още бяхме свързани и той се чувстваше по-свързан от всякога с една натрапчива тайна. Но мостовете между тях са разрушени, защото това, което беше неговата мания, сега се превърна в аксолотъл, чужд на човешкия живот.

Мисля, че в началото все пак можех да се превърна в него до известна степен - о, само донякъде - и да го накарам да иска да ни опознае по-добре. Сега окончателно се превърнах в аксолотъл и ако мисля като човек, то е само защото всички аксолотли в маскировката си от розов камък мислят като хората.

Струва ми се, че от всичко това успях да му предам нещо в първите дни, когато още бях той. И в тази последна самота - защото той вече няма да се върне - ме утешава мисълта, че може би ще напише за нас, вярвайки, че измисля, ще напише разказ за аксолотлите.

—————-

*асколотъл - вид воден саламандър