Артър Милър

превод: Любомир Духлински

Той купи този буик от 1928 г. на безценица от фалирала фабрика за трикотажни изделия. Колата беше на малко повече от две години. От предната седалка му се струваше, че вишневата повърхност на предния капак сякаш се простираше на почти една миля. Хромираният радиатор приличаше на огънат лък. Тя вървеше величествено и плавно, а когато той бавно натискаше газта, колата отговаряше с глух тътен, като лодка. Цяла сутрин я лъскаше на алеята близо до къщата си и бузите му блестяха от пот. Тогава бях на четиринадесет, той на двадесет и пет. Разбира се, аз се отнасях към него с голямо уважение.

Когато се разрази кризата, почти всички жители на нашия квартал изпаднаха в дупка: някои загубиха работата си, някои започнаха да получават по-малко; единствен Макс Сионс тръгна нагоре - направиха го президент на компанията или нещо подобно и щеше да се жени за братовчедка ми Вирджиния.

Точно към нея пътувахме този ден, първо до края на нашата улица, след това ляв завой на авеню М., след това десен завой към Четвърта източна и вече там, в средата на квартала, Макс се прилепи до бордюра и натисна клаксона. Това беше цялото ни пътуване, но за щастие на мен ми беше достатъчно само да седна в колата.

В колата имаше радио с антена на калника, кожени седалки, дървен волан и отопление, което, разбира се, никой не включваше в средата на юли. А от високите странични крила, като две очи на грациозни крака блестяха две огледалца в хромирана рамка.

Вирджиния ни извика от прозореца на втория етаж и ние я зачакахме. Макс Сионс не се отличаваше с бъбривост. В нашия квартал той беше нещо като знаменитост и то не толкова заради късмета си в бизнеса, което тогава се смяташе за прекрасно покровителство на благосклонната съдба, а заради рядката му красота.

Жените и мъжете не можеха да откъснат очи от него. Това, което леко му липсваше, беше височината, макар че едва ли някой би го нарекъл нисък. Беше около метър и шестдесет и пет, както и Наполеон или, да речем, като Карузо, но, така или иначе, пет сантиметра все още не достигаха за пълно съвършенство. И все пак имаше хубава фигура, а за лицето му нямаше какво да се каже.

Въгленово-черна коса, гъста и права, разделена от лявата страна, рязко очертани вежди, бледа, но гладка като полиран мрамор кожа и сиви очи, които синееха, когато поглеждаше към небето. Обличаше се безупречно и особено добре, без нито една бръчка на гърба, му седяха двуредните якета.

Предпочиташе черни обувки, връзваше вратовръзките си - не можеше да го вините, а освен това имаше няколко чифта копчета за ръкавели и няколко палта, които удобно падаха от раменете му. А с шапка, леко дръпната надолу над очите, той като цяло изглеждаше така, сякаш е слязъл от рекламна снимка. Шапките му бяха предимно сиви, с тесни периферии, едната от тях беше украсена със сребърна панделка.

Докато си слагаше шапката, той повдигаше вежди. Зъбите му бяха равни, носът му прав, с разширени ноздри като тези на Руди Валентино, а безупречните очертания на голямата уста с дълбока вдлъбнатина на горната устна и изсечена трапчинка на брадичката му придаваха израз на спокойна решителност.

Поздравявайки, Макс винаги се усмихваше и накланяше глава леко надясно - единственият признак на смущение, ако, разбира се, това беше смущение. Знаеше, че е красив и накланянето на главата най-вероятно беше знак за най-високо снизхождение, на което той, разбира се, имаше право.

Един ден седяхме и си говорехме на верандата им и забелязах, че дребничката му майка Ева го гледа като дар Божи и изтрива сълзите си. Имайки такъв син, тя очевидно по-лесно се примиряваше с неуспешния си брак: никой не наричаше съпруга й Сол по друг начин освен „мистър Сионс” - не искаха да признаят близко познанство с него.

Той наистина беше простак над простаците. Лесно можеше да вдигне кола за бронята, да похарчи парите от семейния бюджет на залагания и, въпреки че отдавна беше минал над петдесетте, безсрамно и някак глупаво открито се увърташе около най-дебелите жени в областта.

Работеше като месар, а месарските магазини винаги са пълни с жени. Вярно е, че мистър Сионс покрадваше и затова не се задържаше дълго време на едно място. Той без умора стържеше бузите си до синьо, пудреше ги с талк, пръскаше ги с одеколон, но човекът пак не струваше нищо. Така, във всички случаи, мислеха всички.

Той също не беше висок, но беше по-здрав от сина си и ходеше като борец - малко разкрачен, вратът му беше изпъкнал, ръцете напред, в очите - тъпа съсредоточеност върху мъжките му добродетели.

В онези дни работех при хлебаря, от четири до седем сутринта разнасях хляб и два пъти видях как на разсъмване се измъква от чуждите къщи. Забелязвайки ме, той намигна изпод пухкавите си вежди и се заклати към къщи. Той говореше с акцента, с който говорят руските евреи, като произнасяше „гоза” вместо „роза”.

Заради нещастния си брак Ева сигурно беше придобила навика да излиза вечер на верандата при хубаво време и да чака до парапета, докато Макс се върне от Сити. Тя не разговаряше с мистър Сионс в продължение на месеци, освен да му се кара, когато той довеждаше безработни момчета в къщата, даваше им да пият бира в мазето и ги возеше с колата си.

Работата е там, че дебелите дами понякога го отегчаваха, така че той искаше да се възползва от приятелките на тези момчета. Ева, разбира се, знаеше за неговите трикове: кварталът - малък като селце, също, особено в трудни времена, когато хората си седят вкъщи и от нямане какво да правят клюкарстват.

Стигна се дотам, че тя въобще спря да го храни и на обяд той стоеше настрана, а по-късно правеше набези към хладилника. Така че Макс и майка му обядваха сами, а тя го чакаше в края на деня на верандата, загледана в пътя и когато той се появяваше зад ъгъла, тя се изправяше, въздъхваше и лицето й бавно се озаряваше от усмивка.

Вирджиния слезе и аз излязох от буика. На среща тя винаги блестеше от удоволствие, искрено се радваше, дори ако се бяхте видели само преди няколко часа. По характер тя беше като баща си, човек нежен, неуниващ.

След инфаркта му беше трудно да се разхожда по улицата, че дори и в къщата, но въпреки това се усмихваше весело и не губеше добротата си. Такива бяха и трите й сестри и майка им. Погледнеш сутринта в малката им къщичка, а те вече правят нещо: връзват си косите с шалове, търкат нещо си там, лъскат го, пак търкат и дори се смеят и чуруликат като птичките.

Теодор, така се казваше баща им, имаше гъста сива коса като покойния президент Хардинг и винаги, когато минаваше край домашните си, нечия ръка веднага щеше да приглади косата му, или да оправи вратовръзката му, или да натъпче измъкналата се от панталоните риза. Винаги си благодаряха за нещо и преправяха рокли на поли, най-вече за майка си Бела, която следеше външния си вид много повече от дъщерите.

От време на време тя махаше някакви невидими прашинки от гърдите си - стар навик от деня, когато се ужаси да види пърхот по синята си кадифена рокля. Момичетата също несъзнателно, сякаш небрежно, прокарваха ръце по раменете и гърба й - просто така, за подкрепа.

Сред своите четирима братя и три сестри Бела се открояваше с някаква придирчива чистоплътност, а се започна с това, че след като получи в младостта си първите си обувки на висок ток, тя отиде с тях да изнесе нощното гърне от апартамента в Ийст Сайд, където тогава се бяха подслонили, изтъркаля се презглава надолу по стълбите и изпоцапа изтънчената си особа от глава до пети. В семейството четяха малко, нямаше как да слушат радио безкрайно, така че вместо почивка, те се занимаваха с почистване, пране или шиене.

Интересът на Макс към Вирджиния им се стори чудо и ги докара до възторг. Разбира се, те бяха много привързани едни към други и при мисълта за нейното преместване - дори и само на две пресечки - гърлата на момичетата се свиваха и очите на Бела се навлажняваха.

Но те бяха искрено щастливи за нея, особено след като Вирджиния куцаше леко - наистина, само когато беше много уморена и дори на плажа беше едва забележимо… Тя, разбира се, беше притеснена, но тези момичешки страдания само добавиха дълбочина в очите й и мило състрадание към всички по света.

Стоях до колата и ги гледах. Това не беше първият път, когато Вирджиния виждаше буика, но той беше толкова красив, че тя и Макс се забавляваха просто да седят в него и да си говорят тихо. Макс се държеше сдържано като мъж, ръката му лежеше на облегалката на седалката зад главата й, а тя, обърнала лице към него, казваше нещо, обгръщайки го с тихи звуци, докато се къпеше в неговата увереност и сила.

Преструвайки се, че все още не е решил дали да я покани някъде или не, Макс се обърна с насмешлива усмивка и попита:

- Искаш ли да отидем до Овчия залив?

- Разбира се! - засмя се Вирджиния, стисна силно лакътя му и се втурна към остъклената веранда. Но преди да успее да стигне до вратата, сестрите се изсипаха, бързайки да чуят новината.

- Отиваме в Овчия залив - извика тя и докато сестрите й, леко гъгниво и в хор й пожелаваха късмет в това кратко пътуване, Вирджиния отново се оказа в колата.

Буикът потегли плавно, разпращайки слънчеви лъчи из целия квартал, и, ръмжейки като кораб, изчезна зад ъгъла, а ние - сестрите на верандата и аз на тротоара - гледахме дълго и възхитено след тях.

Седем години по-късно, след като вече успях да поскитам по света и да постъпя в колеж, се отбих за няколко дни при моите роднини. Отново беше гореща юлска неделя. Хем се радвах на пристигането, хем се страхувах от него - уплаши ме скуката от безкрайните прегръдки с целия квартал и невъзможността да живея собствения си живот.

Улицата изобщо не се беше променила: пак се гледаха един друг два реда обшити с дъски къщи, всяка от които струваше седем хиляди в началото на тридесетте. Беше задънена, нашата Трета улица, и в единия си край се опираше на телената ограда на спортната площадка в училището на квакерите. А отвъд бейзболното игрище, игрището за крикет и неравните тенис кортове имаше гробище, но то беше почти изоставено.

На алеята към къщата на Сионс, най-широката в блока, стоеше буикът от 1928 година, но сега видимо бездействаше, боята беше потъмняла, по капака и избледнелия хром на радиатора се виждаха петна ръжда, задното стъкло беше покрито с пурпурна мъгла, беше напукано и жълтият лак по дървените игли се беше отлепил - бяха сиви като щипки за пране.

От другата страна на пътеката живееха Уейдъл, единствените неевреи в целия квартал. Бяха бездетна двойка - двамата по на около 60 години, и двамата гостоприемни и приветливо кимащи с побелелите си глави при среща.

Съпругът работел в банка и когато вечер се прибирал от работа, якето му отстрани било издуто от пистолет. Сега, гледайки от верандата ни надолу по пустата неделна улица, видях, или по-скоро чух мистър Уейдъл да трака в металния си гараж, застанал под колата в изкопания лично от него канал и да смазва мотора.

Той имаше „Тюдор”, модел А, 1927 г. Малко повече от година по-късно, когато г-н Уейдъл почина, километражът на колата показваше по-малко от хиляда мили и тя все още изглеждаше като нова.

От къщата от другата страна излезе Макс и аз пресякох улицата, за да го поздравя. Имаха висока веранда - мистър Сионс я беше построил сам някога от стари тухли - и Макс застина на нея с отсъстващ вид, сякаш не знаеше накъде да тръгне.

Вирджиния се появи зад мрежестата врата, но когато ме видя, веднага се скри. Беше ясно, че са нещастни. Макс поздрави разсеяно и малко предизвикателно - той явно разбра, че забелязах как Вирджиния се скри. Беше по бански и панталон, в ръцете му имаше кожено калъфче, от който стърчеше ключът за колата.

- Как си, добре ли си? - попита той, опитвайки се да говори вежливо.

- Всичко е наред - отвърнах аз, но не посмях да му задам въпрос.

- Ами… Добре…

Искаше да продължи разговора, но не можа и усмихнат (забравих колко бели и равни са зъбите му) каза, че отива на Кони Айлънд да поплува. Разбира се, не ми и хрумна, че ще ме покани със себе си, но все пак той се обърна твърде рязко и се отправи към гаража, където имаше чисто нов зелен кадилак кабриолет.

Някак изведнъж осъзнах, че той вече се е разделил - поне в мислите си - както с жена си, така и с целия ни квартал, включително, разбира се, и с мен. Докато се връщах към къщата, той изкара колата, махна ми небрежно с ръка и натисна газта.

Когато кадилакът се отдалечи, Вирджиния излезе на тухлената веранда, а няколко секунди по-късно и дребничката му майка Ева - и двете някак тихи, бледи, отнесени. Те постояха до парапета, гледайки към улицата, после изчезнаха в къщата.

Вратата зад тях се затръшна много решително - в края на краищата неделя е, а той има две деца, жена и ето ти - отиде на плаж сам. Дали не беше последвал стъпките на баща си и си беше намерил друга жена?

Или може би е станал толкова богат, че сега му се иска друг живот - не толкова скучен и размерен? И Вирджиния беше станала лоша за него. Вярно, тя куца все повече и повече, да, ясно е, че всичко му е станало скучно - и тя, и тази тиха задънена улица, в която никога нищо не се случва.

Трябваше да се върна в колежа през есента и се чудех дали Макс ще продаде своя буик на разумна цена, ако, разбира се, се осмеля да започна разговор с него - защото това е ясен намек, че е време да се отърве от нещо.

Писъкът се разнесе, когато започна да се стъмва. Той се блъсна по улицата като ранена, кървава птица. Ева и Вирджиния, застанали до парапета на верандата с вдигнати ръце, сякаш се защитаваха от нещо, викаха, крещяха, гледайки към непознатата кола и към човека, който се опитваше да им каже нещо.

Събитията се развиха по следния начин: вечерта Ева излезе на верандата, за да посрещне Макс от Кони Айлънд и остана там повече от половин час. Небето малко потъмня, дневната жега бързо отминаваше. Тревожеше я, че Макс закъснява - до плажа имаше само две мили, двадесет минути с кола.

Движението по нашата улица беше малко, а в неделя вечер никакво, така че когато непозната кола зави зад ъгъла и бавно потегли по улицата, сякаш шофьорът се опитваше да види номерата на къщите, тя застана нащрек.

Когато той спря до алеята им, Ева гръмко, с ужас в гласа повика Вирджиния. Тя излезе и със страх се загледа как колата спира пред верандата им. Когато двигателят спря, някой се размърда вътре, вратата се отвори и оттам излезе дребен мъж с голяма, стърчаща като дъга гърбица.

Беше по бански костюм, висящ от костеливите му бедра, и обувки с разхлабени връзки. Лицето му беше слабо, изтощено, по русата му коса и вежди имаше морска сол. Гърбавият се приближи, гледайки към жените отдолу нагоре, от  което главата му потъна в раменете, в ръката си той държеше отворен портфейл, сякаш усещаше, че може да има нужда от някакво доказателство.

- Сионс тук ли живеят? - попита той с фалцет.

Те не му отговориха, не можеха, не искаха да го познават, дори видът на този човек им беше противен. А той, преглъщайки страха си, заговори отново:

- Аз съм лекар, казвам се Имануел Леви. Не беше възможно да го спасим. Стоях във водата, наблизо, и видях как той изведнъж падна.

Жените го гледаха с отворени уста, опитвайки се да се съсредоточат, все още не желаещи да признаят съществуването му.

- Съжалявам - продължи гърбавият. - Той се открояваше толкова много от тази тълпа. Трудно е да не забележиш такъв човек. И изведнъж гледам, той пада…

Те стояха над него с широко отворени очи, като тези на слепите, неспособни дори с кимване да признаят, че чуват думите му. Той изчака и добави извинително, като махна с ръка по посока на колата:

- Докарах го.

Тогава жените изпищяха, след което се втурнаха надолу по стълбите. Той им отвори задната врата и те надникнаха към седалката. Ева се отдръпна от ужасната гледка, започна да се изтръгва от ръцете на Вирджиния, която искаше да я задържи, и за момент изглеждаше като че ли двете се бият.

От къщите наизскачаха хора, събраха се към петдесет души. И аз пресякох улицата. Небето беше пурпурно, само във висините светеха златни ивици, които постепенно избледняваха. Гърбавият се качи в колата - вероятно за да извади Макс - но Ева разблъска хората настрани и, крещейки нещо от ужас и омраза, грабна банския му и го дърпа, докато не го свали.

Вирджиния, стиснала лицето си в ръце и накуцвайки тежко, се луташе изгубена сред тълпата, а хората я влачеха ту насам, ту натам, опитвайки се да я успокоят. Изведнъж се появи мистър Сионс, елегантно облечен в раиран сив костюм с вратовръзка, и лесно, практически без чужда помощ, извади Макс от колата и го занесе в къщи, дори сламената шапка на главата му не помръдна.

Влязох в къщата и почувствах почти пълна безпомощност сред виещите и оплакващи жени, сред съседите, които се щураха из стаите в истерия, крещяха, блъскаха се и се питаха, вярвайки, че Макс се е удавил:

- Защо е бил сам?

- Защо се е къпал в тъмното?

- Къде са гледали спасителите?

Междувременно д-р Леви беше изгонен на верандата, Ева му крещеше особено яростно, сякаш Макс беше по-безнадеждно мъртъв заради него.

- Нека й направя инжекция. Имам всичко необходимо със себе си - извика той през вратата и протегна черната си чанта.

Но Ева крещеше толкова пронизително, че съседските жени го отблъснаха от входа. След като изчака няколко минути, той реши да влезе отново - лицето му се кривеше страдалчески, чантата беше отворена, нещо лежеше на протегнатата му длан. Но жените отново се нахвърлиха върху него, този път дори Вирджиния закрещя. Излязох на верандата и му казах, че е извикан друг лекар.

- Не се обиждайте. Те са в шок - опитах се да смекча несправедливостта.

- Разбирам, но мога да им помогна. Вие все пак ги попитайте.

Отново влязох в къщата с намерение да говоря с Вирджиния, но тя не чуваше нищо, застинала на колене до дивана и галеше и галеше косата на Макс. Ева лежеше на пода, мистър Сионс й ветрееше със сламената си шапка.

- Сега ще дойде доктор Фишър, сега ще дойде доктор Фишър - мърмореше той.

Отново излязох на верандата и Имануел Леви веднага разбра, че нищо не се е получило. И двамата седнахме на дивана. Той се наведе, за да завърже най-накрая връзките на обувките си, а гърбицата му стана толкова огромна, че леко ми се догади.

И когато се изправи, голямата му глава отново потъна в раменете. Уличните лампи светнаха и линиите по хлътналите бузи на доктора станаха по-резки. Изпъкналите челюсти и конските зъби правеха главата му да прилича на череп, само кроткото изражение на очите смекчаваше това впечатление.

Зениците му бяха големи, разширени и изведнъж осъзнах, че и той е в шок - лесно ли е двадесет минути да носиш сам трупа на човек, когото никога по-рано не си виждал. Между другото, дори не ми хрумна, че ще му е било по-лесно да извика линейка, но той сам заговори за това:

- Вероятно не трябваше да го докарвам, но си помислих, че ако се обадят на полицията, ще им бъде още по-трудно.

- Да, разбира се. Разбирам.

- Борих се с него на плажа около час.

- Разбирам.

- Просто не можех да повярвам на очите си. Стоя във вода до глезените, а той е малко по-назад, на път да влезе в морето… Сложил ръце на бедрата си… е, такава обичайна поза…

- Да, знам.

- Любувах му се. Тълпата беше ужасна - поне милион - и изведнъж той сред тях… зашеметяващо красив. - Докторът заплака. - Изумително красив млад мъж… Бил ли сте в Италия?

- Аз? Не, не съм бил.

- Видях там скулптура на Микеланджело… Давид… И изведнъж ме порази колко си приличат. Вероятно защото когато се обърнах, той просто пристъпваше от крак на крак. Дейвид стои, облегнат на единия крак, а другият е леко свит… Така стоеше и той. И изведнъж, гледам, пада.

- Боже!

Гърбавият седеше и поклащаше глава.

- Да. Падна точно пред очите ми. Отначало нищо не разбрах. И тогава трябваше да си проправя път към него през тълпата. Така, точно както сега.

Пристигна д-р Фишер и докато мина с бърза крачка покрай нас, ясно забеляза неразбираемото присъствие на д-р Леви тук.

- Това е д-р Фишър - казах аз. - Сега, изглежда, можете да се появите там.

Отворих му вратата и той влезе, макар и предпазливо. Все пак не му достигаше смелост. Д-р Фишър, със стетоскоп в ръка, слушаше гърдите на починалия, оглеждайки подозрително банския костюм и лекарската чанта на Леви.

- Аз съм д-р Леви - представи се той.

Фишър, прошарен мъж в края на седемдесетте, също беше донесъл на жена си много грижи - на два пъти през последните десет години беше бягал в Ню Орлиънс, за да пише романи. Той познаваше Макс от детството и въпреки голямата разлика във възрастта, тях ги свързваха много общи неща.

Фишър нави стетоскопа си, прибра го и отиде в ъгъла, за да поговори тихо с д-р Леви, който стърчеше зад гърба му и му лазеше по нервите. Но видях, че той слушаше невнимателно разказа на Леви и тревожно гледаше към Ева и Вирджиния.

Внезапно той заряза Леви и приклекна до Ева. Мистър Сионс бършеше лицето й с кърпа за чинии, опитвайки се да я притисне до себе си, а тя го отблъскваше безпомощно.

Д-р Леви започна тихо да се изнизва от стаята и аз го последвах.

- Ще искат да ви благодарят - казах му на верандата. - Имате ли визитни картички у себе си?

Мълчаливо, неспособен дори да говори, той погледна надолу към колата. После слезе по стъпалата, закуцука по тротоара, покатери се на седалката и с обърната към стъклото глава бавно се обърна и потегли.

В гробището Вирджиния и Ева бяха подкрепяни за лактите и докато свещеникът пееше молитвата за мъртвите, жените сякаш дремеха. Устните на Вирджиния леко се разтегнаха от изненадваща усмивка, а главата й се поклащаше през цялото време.

Когато се отдалечиха от гроба, Ева заспа докато вървеше и мъжете трябваше да я носят на ръце няколко метра, но тя бързо дойде на себе си, отскубна се и стъпи на земята. По време на това затъмнение тя видя д-р Леви.

Той нарочно беше избрал място на пътеката, водеща обратно към паркинга -  искаше да попадне пред очите й. Като видя лицето му, тя спря. В тъмносин костюм и перлено сива шапка докторът изглеждаше съвсем различно, а гърбицата му беше  почти незабележима.

Той осъзна, че тя е спряла заради него, и със сълзи на очи посегна да й стисне ръката, може би дори да я прегърне. Но, наежвайки се, Ева се облегна на един от мъжете и издаде такъв вик, сякаш се канеше да се втурне в атаката. Придружителите бързо я обградиха и я поведоха нататък, а д-р Леви, за да им даде път, трябваше да се върне назад и да стъпи върху някой стар гроб.

Шествието - в него преобладаваха бизнес познати на Макс - отново тръгна към колите, без дори да се поинтересува кой е той. Бяха се събрали много хора и тълпата мълчаливо се повлече към железните порти на гробищата.

Шествието завършваше мистър Сионс, на когото, както обикновено, никой не обръщаше внимание. Д-р Леви размени с него тъжно кимване и двамата тръгнаха заедно, единият прав, с широки гърди, другият прегърбен, пристъпвайки тежко, сякаш газеха до кръста във вода.

Когато се огледах назад, бях поразен от очевидната им прилика, близостта им; над тишината на гробището, над риданията на жените, над шляпането на подметките прозвуча звучен фалцет:

- Той стоеше до самата вода… Не можех да повярвам на собствените си очи … Той пристъпи от крак на крак и падна…

Господин Сионс слушаше внимателно и лицето на д-р Леви сияеше от благодарност. Сионс също беше поласкан, че един лекар, учен човек, го спасяваше от самотата и говори с него толкова сериозно. С ръце, стиснати зад гърба като професор, той навеждаше глава пред малкия гърбушко и кимаше учтиво.

Тръгнах си през есента, без да смея да говоря с Вирджиния за буика. Започването на този разговор с нея беше още по-трудно, защото всяка вечер Ева излизаше на тухлената веранда и гледаше към гробището, което се намираше зад спортната площадка.

Тя гледаше натам непрестанно, до мрак, и, което беше най-странното, с напълно сухи очи, въпреки че приживе на Макс не можеше да гледа сина си без сълзи.

И още много години, ако вечер някоя кола завиваше на нашата улица, особено с ниска скорост, тя мълчаливо наблюдаваше как се приближава, след което й обръщаше гръб и влизаше в къщата.