Артър Милър

превод: Любомир Духлински

Когато мъжът се приближи, в езерцето, обикновено безмълвно като чаша вода, се разнесе плясък. Силен плясък, много по-силен от жаба или скачаща риба. После водата се успокои и отново стана гладка като огледало. Човекът почака, но беше тихо. Той тръгна по брега - не се ли виждаха някъде следи - постоя, ослуша се.

Един пън в далечния край на езерото привлече вниманието му. Отиде там и видя паднала топола с изгризан връх и прегризан пън. При него се бяха завъдили бобри. Чужденци бяха нахлули в неговото усамотение.

Обиколи с поглед брега и преброи шест дървета, повалени през нощта. Още един ден и склонът над езерото ще заприлича на сечище. Още два дни - и картината ще бъде сякаш тук е работил булдозер и е съборил красивата горичка, която от години огражда езерото.

Преди време той беше оглеждал с удивление унищожената гора на мястото на езерото Уитълси - тези пет хектара приличаха на Арагонския лес след артилерийски обстрел през Първата световна война. Той трябваше да защити горичката над езерото.

Обърна се пак към водата и видя на повърхността плоската глава на плуващия гризач. Замръзнал, гледаше как животното доплува до тесния край на езерото и се гмурна, мятайки кожената си опашка към небето и на раздяла плесна във водата преди да изчезне.

Дойде по-близо до брега и видя очертанията на колибка под отразяващата небето широка гладка повърхност. Невероятно. Построили я бяха за една нощ: предния ден той се къпа с Луиза и все още нямаше нищо.

Студени тръпки от изумление преминаха по гърба му - узурпатори! Спомни си, че беше чел някъде преди много време, че изпражненията от бобър са отровни. Сега няма да могат да плуват тук, както бяха плували в продължение на тридесет години, наслаждавайки се на чистотата на водата, филтрирана от пясъка и подходяща дори за пиене - това някога беше потвърдено от анализ.

Той бързо отиде до къщата, взе пушка и кутия с патрони и побърза да слезе към езерото. Заобиколи го и застана пред колибката. Слънцето беше ниско и той можа да го разгледа - стена, направена от тънки клонки, които бобърът беше отрязал от падналите дървета и запълнена с тиня от дъното.

Вероятно гризачът сега си почива на пейката вътре в къщата си. Мъжът се прицели и стреля във водата до колибката, изстрелът отекна с ехото, водата отвърна с фонтан от ярки пръски. Чакаше. След няколко минути се появи глава.

Предполагайки ответно действие, мъжът презареди оръжието си; не възнамеряваше да убива бобъра, а искаше да му внуши несигурност, за да си тръгне. Още веднъж стреля във водата. Плоската опашка се издигна над повърхността и изчезна.

Мъжът чакаше. Няколко минути по-късно главата се появи отново. Бобърът плуваше, може би разтревожен, но уверено и целенасочено, към четиринадесет инчова преливна тръба, която стоеше на пет или шест фута от отсрещния бряг.

Там, с предизвикателство - или просто не обръщайки внимание на човека - той прегриза орехов храст, който растеше на брега, взе го със зъби, доплува до тръбата и издигайки се над водата, пъхна целия храст в тръбата.

След това се гмурна, изплува с буца тиня и водорасли в лапите си и ги напъха в тръбата до върха на храста. Искаше да спре оттичането. Да повиши нивото на водата в езерото.

Наблюдавайки с недоумение напрегнатата работа от другия бряг, мъжът клекна и се замисли над тази загадка. Обикновено бобърът блокира потоците с бент, за да се образува езерце, където може да си построи колиба и да отгледа потомство в безопасност от враговете.

По време на това строителство той обезлесява голяма площ: клоните отиват към бента и дома му, кората и листата на падналите дървета - за храна. Но този работник вече имаше дълбоко езерце за колибката си. И дом си беше построил.

Защо запушваше тръбата и повишаваше нивото на водата? Инженерният замисъл извикваше възхищение, но беше напълно безсмислен. Човекът с огорчение наблюдаваше работата на животното и се питаше дали не трябва да разчита на мъдростта на природата като източник на най-висшата логика и ред, безумно нарушаван от хората поради алчност и лекомислие. Но бобърът се държеше като идиот, въобразявайки си, че прави езерце, въпреки че езерцето вече съществуваше.

Мъжът се прицели към водата по-близо до бобъра - за да му напомни още веднъж, че неговата дейност е нежелателна, стреля, видя как опашката се вдигна, плесна по водата и се скри.

След около две минути идиотът изплува и се върна към прекъснатото занимание. Собственикът на езерото се почувства слаб пред лицето на тази упоритост, някаква налудничава мания, толкова различна от неговите безкрайни съмнения. Нужен беше съвет на знаещ човек така или иначе, но трябваше да се отърве от окупатора.

Такъв човек беше Карл Меленкамп, синът на аптекаря. Той познаваше Карл от ранна детска възраст, беше израснал пред очите му. Сега той беше едър мъж в началото на трийсетте, висок над шест фута, сигурно тежеше двеста фунта, с тежките юмруци на стрелец и твърдия поглед на зидар, който се мотаеше наоколо и през последните десет години, в сняг или жега, никога не сваляше сламената си шапка със загъната нагоре периферия, която носеше, накривена към лявото ухо.

Карл зидаше каменни стени, строеше веранди, проправяше градински пътеки и ловуваше с оръжие и лък. Когато пристигна в края на деня с белия си пикап „Додж”, собственикът на езерото с облекчение почувства, че тежестта на отговорността падна от плещите му и легна върху раменете на Карл.

Първото нещо, което направиха, беше да огледат тръбата. Карл носеше пушка. В чистата вода се виждаше, че бобърът е изградил конус от тиня около тръбата, стигащ до самия отвор.

- Да, решил е да я запечата с основание.

- Но за какъв дявол? Той си има езерце.

- Питайте го, когато го срещнете. Ще трябва да го убия. И жена му.

Стопанинът седеше на бента и клатеше глава.

- Не можеш ли по някакъв начин да го изплашиш, за да си тръгне? И не видях жена му.

- Тя е някъде тук - каза Карл. - Те са млади - може би са били изгонени от селото до езерото Уитълси. Те са на две-три години. Искат да създадат семейство тук. И нямат намерение да си тръгват. - Посочвайки далечния край на езерцето, където имаше борове, засадени от стопанина преди четиридесет години, той добави: - Можеш да ги целунеш за сбогом.

- Наистина не искам да го убивам - каза собственикът.

- И аз самият не искам - каза Карл. Той примижа към водата. После се изправи и каза: -Да опитаме да пикаем.

Слънцето беше почти залязло, дълги сенки лежаха върху водата, небето стана синьо. Карл тръгна покрай язовира към къщичката и уринира до нея на земята. После се върна при собственика и поклати глава:

- Едва ли ще помогне. Те са вложили твърде много в тази къща.

Чу се пляскане и от другата страна животното - той или тя - се изкачи на брега и премина близо до мястото, където Карл беше уринирал. Миризмата на човека изобщо не го смути.

- Е, всичко е ясно - прошепна Карл. - Ще го застрелям на сушата, става ли?

Собственикът кимна. Отвратителната, остра радост от убийството се раздвижи в душата му.

- Между другото - попита той с иронична усмивка, - не нарушаваме ли закона?

- Тази година окончателно решиха, че са вредители.

- Може би да ги хванеш?

- Нямам капани. И после какво да правя с тях? Никой не иска да ги задържи. Познавам човек, който ще вземе кожите. Сега те не са защитени.

- Е, тогава… - съгласи се собственикът.

- Стой неподвижно - каза Карл и коленичи, опря приклада на рамото си и се прицели в бобъра, изкачващ се по бента. Животното внезапно се обърна, хукна надолу по склона и се плъзна във водата. Карл стана.

- Как ни почувства той? - изненада се собственикът.

- О, те чувстват - отвърна Карл със странната гордост на ловец, който уважава жертвата си заради нейната интелигентност. - Стойте тук и опитайте да не се движите.

Говореше тихо, като конспиратор.

- Не искам да го застрелям във водата - ще потъне и няма да го намерим.

Тръгна по бента към другия бряг, към къщата на бобрите, като стъпваше на цяло стъпало, за да не събори случайно камък и да уплаши животните. Носеше пушката в едната си ръка, за цевта.

Срещу къщата, отчасти във водата, растяха гъсти тръстики. Карл приклекна там внимателно, с пушка, опряна на бедрото. Собственикът стоеше на петдесет крачки в средата на бента и беше изненадан, че Карл знае къде трябва да изплува бобърът. Беше му приятно, че и Карл не иска да убива.

Минаха минути. Собственикът гледаше. И ето Карл бавно вдигна цевта сред тръстиката. Грохотът на изстрела проехтя над езерото. Карл пристъпи бързо в плитката вода, хвана бобъра за опашката и го изнесе от тръстиката.

Собственикът забърза към него - да види. Карл, държейки пушката в дясната си ръка, му подаде бобъра с лявата, след което изведнъж го пусна на тревата, обърна се към водата, вдигна пушката и стреля по отсрещния бряг.

- Това беше съпругата - каза той.

Даде пушката на собственика, а самият той бързо обиколи езерцето от другата страна, обърна се в средата на този бряг, наведе се към водата и вдигна съпругата на бобъра.

В задната част на пикапа лежаха две мъртви животни. Карл погали едното по козината.

- Моят приятел ще направи нещо с тях. Красавци.

- Не разбирам защо им трябваше. А ти?

Карл обичаше да стои подпрян на нещо и сега, като сложи крак на главината на задното колело, свали любимата си шапка и избърса потната си глава.

- Сигурно са имали идея. Като хората. Животните, те са такива. Имат въображение. Тези, навярно, също са замисляли нещо.

- Той вече имаше езерце. Какъв е смисълът да запушваш тръбата?

Карл, изглежда, този въпрос не го занимаваше много. И явно не смяташе, че може да даде обяснение.

Но собственикът не се успокояваше.

- А може би му е пречел звука на водата, изливаща се в тръбата?

- Ха. Може би - каза весело Карл. Но явно не го вярваше.

- С други думи - продължи собственикът, - той изобщо не е имал намерение да вдига нивото на водата, когато е запушил тръбата.

- Може би - вече сериозно отвърна Карл. - Освен това той вече си беше построил къщата. Това е странно.

- Може би шумът на водата ги е притеснявал. Не го харесват. Дразнел е ушите им.

- Прекрасно, ако е така. А ние мислим, че имат някаква цел. - Тази мисъл хареса на Карл.

- Всъщност те нямат цел - каза развълнувано собственикът. - Звукът спира, обръщат се и виждат, че водата се покачва. Но едното не е свързано с другото. Виждат само, че водата се е повишила и тогава им идва идеята да си построят къща.

- Или започват да запушват тръбата, защото няма какво да правят.

- Ами да.

И двамата се засмяха.

- Направят едно и след това преминават към друго.

- Да.

- Прилича на истина - каза Карл, отвори вратата и натовари масивното си тяло в кабината на пикапа. Той погледна собственика през страничното стъкло: - Историята на моя живот - каза той и се засмя. - Знаеш ли, аз започнах като учител.

- Помня.

- Тогава се влюбих в цимента. Не успях и да се огледам назад - и вече местех камъни из целия квартал.

Собственикът се засмя. Карл се отдалечи и махна с ръка през задния прозорец. В каросерията на пикапа подскачаха две пухкави тела.

Мъжът се върна при езерото. То отново беше негово, необезпокоявано от никого. Лунната светлина се разстила по безмълвната повърхност като белезникав мехлем. Утре ще трябва да извади боклука от тръбата и да извика някой с багер да извади къщичката от жилавата тиня.

Седна на дървената пейка, която самият той беше сковал преди много години пред пясъчния плаж, където винаги се къпеха. Чуваше как водата бълбука в тръбата и се просмуква през натъпканите там боклуци.

Какво беше в ума на животното? Този въпрос беше досаден като забелен живец на пръста. Животното има ли ум? Или просто звукът го притесняваше? И ако има ум, бобърът трябваше да е предвидил бъдещето. Може би бе имал приятно усещане, че е постигнал нещо, запушвайки тръбата, и представа за това, че в резултат на работата му водата ще се е повишила.

Но каква глупава, безполезна работа! И изглеждаше в противоречие с икономията на Природата, която не допуска глупости, както, да речем, свещеник, равин, или президент, или папа.

Споменатите не прекъсват работата си, за да танцуват степ или да свирят. Природата е сериозна, помисли си той, природата не се шегува, не иронизира. В крайна сметка вече имаше езерце и то достатъчно дълбоко.

Наистина ли зверчето разбра това? И защо самия него това го притеснява толкова много? Дали защото напомня за безполезността на човешките усилия? Колкото повече мислеше за това, толкова повече беше склонен да приеме, че животното има емоции, индивидуалност, дори идеи, а не само слепи, неустоими инстинкти, които подтикват към действия, лишени от всякакъв смисъл.

Или в тези действия имаше някаква скрита логика, която той поради бедността на въображението си не можеше да улови? Може би бобърът изобщо не се е стремял да повиши нивото на водата, а е преследвал някаква друга цел? Но каква? Каква друга би могла да бъде целта?

Или беше просто мускулна радост, удоволствието да си млад и лесно да се справяш със задача, на която го бяха научили милиони години опит? Известно е, че бобрите са общителни животни.

Той беше запушил тръбата и може би е искал да се върне при жена си, която спеше в къщата им и да съобщи, че е уредил водата да се вдигне. Тя можеше да изрази своята благодарност.

Винаги е искала това, да бъде по-сигурна. И не й хрумна, също както на него, че езерцето така или иначе е достатъчно дълбоко. Самата идея беше важна. Може би любов. Животните обичат. Може би е запушил тръбата от любов. В крайна сметка истинската любов няма друга цел освен самата себе си.

Или беше много по-просто: той се събужда една сутрин, плува, наслаждавайки се на чиста вода, след това чува шума в тръбата, доплува и е обзет от желание да завладее този звук, защото повече от всичко на света той обожаваше водата и искаше някак си да се слее с нея, макар и само като улови нейния шум?

И след това - неочаквана смърт. Той не вярваше в собствената си смърт. Изстрелите във водата не го прогониха, а само го принудиха да се гмурне и две минути по-късно да изплува. Беше млад и се чувстваше безсмъртен.

Уморен от безплодни разсъждения върху загадката, мъжът все още стоеше до водата. Успокоен от факта, че гората му ще остане непокътната и водата няма да бъде отровена от бобърски изпражнения, той не съжаляваше за убийството, въпреки че смъртта на тези сложни и донякъде красиви животни го натъжи.

Щеше да му бъде по-леко на душата, ако можеше да види ясна цел в запушването на тръбата. Но нищо от това не изглеждаше възможно сега - бобрите бяха взели тайната си със себе си, а да мисли за това беше тъжно.

Представи си колко по-приятно би било всичко, ако тук още няма езерце, а само стария тесен, криволичещ поток и звярът разумно го беше преградил с бент, за да построи къщата си в новото езерце.

Тогава практичността на начинанието щеше да стане очевидна и неизбежното унищожаване на дърветата можеше да се наблюдава с повече или по-малко спокойна душа и дори да се наложи да бъдат убити, тъгата щеше да бъде много по-прозрачна.

Нямаше ли тогава в цялото това усещане нещо завършено, съвсем разбираемо - нещо, което по-лесно се забравя?