Хелън Симпсън

превод: Любомир Духлински

- И така, сложили са жив човек в ковчега - казах аз, гледайки към него над очилата си. -Небрежност ли е това или не? Там е въпросът.

Доколкото разбрах, моята задача беше да му покажа, че ученето за адвокат е интересно, че тази професия си заслужава да бъде избрана. Надявайки се да го заинтригувам, открих това любопитно дело в старите съдебни архиви.

Изглеждаше старомодно, това момче на име Сам - слабо, русо, с пъпки по лицето и унили тъмносини очи. Очевидно му беше неудобно в лъскавото училищно якенце и изглеждаше намръщено, като подгонено зверче. Не очаквах голям успех, но трябваше да изпълня обещанието си към баща му.

- Всичко започнало с турист, който пътувал на стоп в Югославия - започнах аз. - В гората го застигнал дъжд.

- В Югославия ли? - учуди се той. - Това като в Сърбия ли е?

- Горе-долу… - отвърнах. - Сега част от този горски пущинак се пада в Хърватия, е, и в още няколко държави. Въпреки че тогава, през седемдесетте, всичко това беше една голяма социалистическа страна.

- През лятото пътувах до Белград - оживи се той. - На екскурзия.

- Чудесно.

В началото на лятото бащата на Сам ми помогна да се възстановя от сърдечен пристъп във фитнеса. Той ме наддума - а всеки ще ви каже, че това не е лесно - и ме изпрати в болницата, въпреки че се канех да ходя на планирана среща и по този начин ме спаси от по-лоши неприятности, отколкото от медицински фокус с балон. Може би дори от смъртта. Така че просто не можех да откажа на молбата му за сина. През август, все едно, има застой в делата: съдилищата излизат във ваканция. Днес думата “кардиохирург” не звучи толкова заплашително, както преди - сега е нещо като кръстоска между водопроводчик от висок клас и илюзионист. За да се отвори запушена артерия, днес мушват в нея малък балон и го надуват. И не е нужно да режете! Не мина и седмица, когато отново се върнах в кабинета си, при това без нито един белег.

Що се отнася до Сам, в последната си година в училище той трябваше да реши къде да отиде. И двамата му родители бяха лекари, но той не искаше да тръгне по техните стъпки и ме помолиха да го убедя, че дипломата по право е нещо много хубаво. Те също се надяваха, че ще му организирам малка практика за месец-два - това ще бъде сериозен плюс за мотивационното писмо, което се изпраща до университета и от което зависи много - но досега така и не схващах какво да му поръчам. Само да направи няколко фотокопия?

- Баща ти казва, че още не си решил каква специалност да избереш в университета? - попитах го.

- Да.

- Но не искаш да ги последваш в медицината.

- Кръв… - отвърна той и направи гримаса.

- Кой е любимият ти предмет в училище? От основните?

- Не знам - сви рамене той. - Историята преди всичко. Понякога.

- Да, да, история. Много полезно нещо за начинаещ юрист - защото благодарение на нея се научаваш да анализираш случващото се, да сортираш информацията и да правиш заключения въз основа на факти.

- Не знам коя работа би ми подхождала - каза той с неочакван порив. - И все още не искам да решавам.

- Разбираемо.

- Свобода! - възкликна той и в очите му проблесна налудничаво огънче.

- Свобода? - Значи, желанието за свобода надделява над практическите съображения. -Разбирам.

- Предпочитам да изчакам още една година.

- Хм… щях да се замисля добре на твое място - възразих. - Сега в добрите университети, където преподават право, това не им харесва - казват, че за една година всичко изветрява от главите на вчерашните ученици.

Той наведе глава.

- Но да се върнем на нашия турист - казах аз. - След известно време той успял да хване попътна кола. Шофьорът посочил с пръст назад. Момчето вместо в кабината се качило в откритата каросерия и не било много щастливо да види там ковчег, но дъждът се изливал като из ведро, а най-близкият град бил на няколко мили, така че то не се двоумило много и се настанило да сандъка. Досега всичко ясно ли е?

- Да.

Това момче просто не знаеше какво е отговорност. Нищо не можеш да направиш - дете!

Аби също, а Ева е само на три години. Провървя ми, че получих шанс да започна отначало и да избегна същите грешки, които направих първия път, с Хана и Марта.

Да знаеш, че отново си нужен на някого, че си скъп за такава привлекателна млада жена като Лорън - беше просто прекрасно, особено след толкова години безсмислен живот в развод. Разбира се, децата някак си разведряваха този мрачен живот, но все пак! Добре, добре, Лорън би могла да ми бъде дъщеря, както неведнъж са отбелязвали Хана и Марта. Но поради това оценявам само щастливата възможност да преиграя всичко. Освен това се увеличава тежестта на моята отговорност: ако искам да видя Аби и Ева да завършат университет, трябва внимателно да следя здравето си. Пържолите и пържените картофи се отменят веднъж завинаги!

- Та така, нашият турист седял близо до ковчега - продължих аз, - и изведнъж капакът се повдига и той чува глас: „Дъждът спря ли?” Това толкова уплашило момчето, че то изпищяло, скочило на пълна скорост от камиона и си счупило крака.

- Дебил.

- Защо?

- Защото не е нужно да психясваш - обяснява Сам.

- Готови ли сте да поръчате, сър? - пита сервитьорът и вади бележника си.

- Още минутка, ако може - моля аз и отново се връщам към менюто.

Стриди, разбира се, няма; през август не е разрешено да се сервират. Пържена аншоа, пушена змиорка, скат с черно масло. Този рибен ресторант вече е на почтените сто години; избрах го отчасти, за да дам на Сам малко градско настроение, но най-вече защото се опитвам да бъда по-внимателен след сърдечните ми истории. Спрях се на скат, защото все пак е по-засищащ от останалите риби. Без черно масло, разбира се.

Той беше на седемнадесет, този малчуган, а аз на петдесет и шест. Той не разбираше, че забавянето на избора сега означава да се обрече на допълнителен упорит труд в бъдеще. Всъщност, въобще не споделях ентусиазма на родителите му към моята професия. В днешно време всички умни деца учат в тази сфера или ходят на курсове за преквалификация и в резултат на това има толкова много адвокати, че няма къде да плюнеш. Не ме помолиха обаче да му го обяснявам и затова продължих напред.

- Можеш да отидеш в историческия факултет и след това да се преквалифицираш за юрист - казах му аз. - Тогава ще има време да помислим отново.

Това правят сега децата на моите колеги, които са се обучавали като историци, антрополози или специалисти по староисландски език - те постъпват в курсове за преквалификация, за да получат юридическа диплома. Което, между другото, струва на родителите им кръгличка сума. Кой знае това, ако не аз, защото собствената ми дъщеря Хана също настоя за този път. Странно е как четиримата се събрахме отново през юни, на нейното дипломиране. От деня на последната ни среща Бев беше успяла да посивее. Не беше подстригала косата си - дете на природата - и изглеждаше, честно казано, като дивачка. Косата на Лорън е гладка като стъкло.

- Е, ако курсовете за преквалификация не те устройват, можеш да започнеш като служител в някоя адвокатска кантора - казах на Сам. - Не ти трябва диплома за това.

- Като да си санитарка в болница? -  попита той тревожно.

- Е, не съвсем - казах му.

Отрано знаех, че искам да стана адвокат. Не исках да съм учен, не исках и да преподавам - така че къде другаде? Освен това идеята да си изкарвам прехраната с дълги спорове ми се стори доста привлекателна. Бев казваше, че ако бъда посветен за рицар - макар че това беше изключително невероятно, добавяше тя - на герба ми ще се наложи да нарисувам магарешки крак.

Когато изпитателният ми срок приключи, жена адвокат все още беше рядкост, но когато се разведох, те бяха навсякъде. Разбира се, заради децата много дами често преминават на непълен работен ден, но хонорарите им все още са много прилични и успешно правят малки професионални услуги на клиентите. Но ето в какво е шегата: в нашия бизнес не можеш да правиш голяма сделка, без да жертваш всичко останало за нея, а Бев не искаше да разбере това. Понякога трябва да орете с всички сили няколко седмици подред и тогава не можете да стигнете до никъде - трябва да поставите, образно казано, личния си живот на пауза.

А Бев винаги е била прекалено емоционална.

- Какво е „уелски заек”? - пита Сам.

- Това е уелски тост с яйце-пашот.

- Какво е тост по уелски?

- Тост с разтопено сирене - отвърнах. - Какво, не те ли учат на нищо в училище?

Лицето му се заля с червенина - пред очите ми тя ставаше все по-гъста и по-гъста. Дори челото му стана червено.

- Шегувам се - казах аз, мислейки си, че човекът би могъл малко да се поразмрази, иначе няма да стигне далеч.

Срещнахме се в самия разгар на пънк-движението на парти в колежа, където всички неистово скачаха под средновековните арки, опитвайки се да се надминат един друг - смешно е да си спомня - и Бев, която учеше история, започна да се смее на мен и другите момчета от юридическия факултет, когато танцувахме на песента „Борих се срещу закона и законът спечели”. Къде отидоха тези пънкари? До ден днешен все още пазя лимоново-зелените и розовите винилови плочи: Sex Pistols, Siouxsie and the Banshees, The Clash.

Огледах се за сервитьора. Блестящата кремава боя, ламперията и металните кани със сос тартар правеха залата да изглежда като университетска столова. Това впечатление се подсилваше от акварелните карикатури на държавници от 19-ти век, както и окачените по стените в стъклени кутии бухалки и тениски за крикет с подписи на известни спортисти.

И двамата хванахме тази къса вълна, когато Оксбридж се отвори за плебеите. Баща ми работеше като управител на верига магазини за риба в Саутпорт, а нейният баща, стар негодник, беше училищен надзирател в Луисъм. Беше краят на седемдесетте, когато в страната царуваше депресия; за кратко тогава правителството въведе тридневна работна седмица, за да пестим електроенергия, а в гимназията уроците ни преминаваха на свещи. Тогава всичко изглеждаше мрачно и въздухът миришеше на апокалипсис, но скоро настъпиха осемдесетте и започна глобализацията.

На нашето поколение му провървя. Целият свят се отвори пред нас. През последните тридесет години куп хора, които в никакъв случай не бяха с блестящ интелект, постигнаха много впечатляващи успехи в различни области. Разбира се, за това те трябваше да се поизпотят, но дори и тези, които не се преработваха много и не се отличаваха с честолюбие, далеч изпревариха родителите си. Вярно е, че за това беше необходимо да живееш на юг, но какво от това? Много от нас хванаха краката си в ръце и тръгнаха на юг.

Бев недоумяваше защо да не се наемат два пъти повече адвокати на половин заплата: парите, казват, пак биха били добри, но хората ще имат време за нещо друго. Но тя просто не разбираше, че няма идеален баланс между работа и личен живот. Това е целият смисъл! Не можеш да бъдеш събран и безгрижен едновременно. Или приемаш правилата на играта и работиш по четиринадесет часа на ден, или не. Разбира се, адвокатите също имат някакъв живот извън работата. Но ако си мислиш, че никога няма да се наложи да жертваш вечери или почивни дни, много се лъжеш!

- Знаеш ли баснята за мравката и водното конче, Сам? - питам.

- Да - измърморва той. - Баща ми я е разказвал.

- Е, ето - казвам. - Виждаш ли? И така, да се върнем към нашия турист със счупен крак.

- Идиот.

Изглежда пак сме в безизходица, но не ми се искаше да обсъждам най-баналния правен въпрос - възможно ли е да се оправдае поведението на юношата.

Исках да обясня на младежа, че всичко е в отношението. Изисква се решителност и борбен дух, а може би дори смелост. Като ръгбист, който още на терена намества изкълченото си коляно и продължава играта.

- Какъв спорт харесваш? - попитах го.

- Никой.

То това си е видно, минава през главата ми.

За нашите родители беше по-просто: увереност в утрешния ден, безработицата почти на нула. Не си се напрягал много, а си получил достатъчно. Също и нормална пенсия в бъдеще! Е-ех, че беше временце… Но сега нещата са различни и исках Сам да разбере това, преди да напуснем ресторанта. Сега никой не работи безгрижно, дори и в държавния сектор.

Не бъди алчен, казваше Бев; ние сме родени в страна с безплатни училища и здравеопазване, а и после не беше лошо, така че нека напуснем Лондон и да живеем живота си. Тя искаше да напусна ситито и да работя в провинцията - да съставям кротко всякакви завещания и да изповядам сделки с недвижими имоти, само че тя не разбираше, че днес не можеш да се отпуснеш дори в малък офис. Всички са наясно, че няма да се върнем към предишната стабилност, но някога тя беше неизменен спътник на нашата професия.

Освен това в провинцията бързо щях да се отегча.

„След някакво ниво, колкото повече печели човек, толкова по-малко го уважавам” - заявяваше Бев. Смешно! - Е, та що за ниво е това? - питах. „Удобна адекватност” - отвръщаше тя. Това беше нашата семейна шега: когато баба й от Кетфорд искаше да разбере дали имаме достатъчно пари за храна, питаше: адекватни ли са доходите ви за комфорт? По това време, когато още нямахме деца, често я посещавахме в неделя, идвахме на обяд или на чай.

Слава Богу, Лорън няма нищо общо със старите хипита. Тя вече има шапка и е в пълен порядък!

Бев беше решила да стовари на плещите си цялото бреме на икономическото неравенство, цялата вина за тоталната алчност. Сякаш не е било така от памтивека! Всяка нормална жена щеше да се гордее с постигнатото. При това без никакво наследство - не получихме нито една счупена стотинка от нашите близки. Но Лорън има здравословно чувство за самоуважение. Може би то е наследствено.

Разводът е неприятно нещо. Какво има в него? Дори е изненадващо: минават толкова години, а все още боли. Но животът продължава.

Сервитьорът донесе голяма месеста перка от скат за мен и малка препечена кифла със сирене за моя спътник.

- Сигурен ли си, че не искаш нищо друго? - попитах. - Фигурата ли си пазиш или какво?

Той отново се заля с пурпурна червенина.

- Не обичам риба - измърмори и хвърли поглед към чинията ми с отвращение.

- Напразно.

Трябваше да го нагостя със сандвич в мазето на Сейнт Мери ле Боу и това беше всичко. Тогава щях да му покажа как старите църкви се гушат между небостъргачите на Сити, как църквата на Рен сякаш люлее офис блок на извивката на лакътя си. Бих показал статуята на Правосъдието на покрива на Олд Бейли - същата с меч в дясната ръка и везни в лявата. Вероятно от това би имало повече полза, отколкото от такъв разговор.

- Е, добре - казвам му. - Да се върнем към нашия турист.

Той ме погледна обречено.

- Това, което се е случило там, разбира се, е било следното. Някой - да го наречем турист номер едно - се е качил пръв в камиона. За да се скрие от дъжда, той решил да се мушне в празния ковчег и да се покрие с капака. После чул колата да спира, за да вземе втория пътник - вече говорихме за него, да го наречем турист номер две - но той не излязъл от ковчега, защото навън все още валяло с все сила. После дъждът малко поутихнал, първият турист преместил капака и знаем какво се случило след това.

- Аха, другият си счупил крака.

- И какво мислиш за това?

- Турист номер две е глупак - каза Сам. - А турист номер едно е луд. Мушнал се в ковчег!

- Е, и какво? Той би казал, че това е просто умен ход. Ако не си достатъчно умен, за да се скриеш от дъжда…

- Ако наистина не е искал да се намокри, щеше да изчака покрит камион.

- А ето, че той не чакал… - отсякох аз.

Адвокатите като мен, тези, които израснаха със сериала „Кралския съд”, мечтаеха да се специализират в наказателното право. Ха! Сега си казваме един на друг, че искаме да защитаваме човешките права. Ха и отново ха! Разбира се, ние се разпространихме във всички посоки - в данъчното облагане, в разрешаването на спорове или търговските имоти.

Бев казваше, че адвокатите са като малки птички, които летят в зейналата уста на крокодил и вадят парченца гнило месо от зъбите му; с една дума - паразити. Добре, че кожата ми е доста дебела. На нашего брата друго не му и трябва. Както е при Шекспир: първо, нека убием всички адвокати! Струва ми се, че по популярност сме наравно с политиците - не случайно всеки втори от сегашните политици е или бивш адвокат, или ще стане по-късно.

- Сам - казах аз, - мисля, че тук е необходим по-фин и премерен подход. - Търпението ми бавно се изчерпва. - От гледна точка на английското право следва да се определи дали в нашия случай е имало правонарушение, наречено небрежност. Знаеш ли какво е правонарушение?

- Не.

- Това е престъпление, извършено при липса на договор, водещ след себе си гражданска юридическа отговорност.

Изглеждаше объркан и депресиран.

- Знаеш ли какво е договор?

- Като когато се споразумеят за нещо?

- Вярно - казах аз малко уморено. - Договорът е правно изпълнимо устно или писмено споразумение, имащо законна сила. И мисля, че и за двама ни е ясно, че нашият турист и шофьорът на камиона не са сключили никакъв договор. Докато всичко ясно ли е?

Той кимна.

- Небрежността тук е правонарушение, тъй като страните нито устно, нито писмено не са се договорили за нищо; не са сключили сделка и не предполагат взаимни задължения. Нали така?

Той отново кимна, макар и без капка ентусиазъм.

- И в съда най-вероятно биха повдигнали следния въпрос: има ли достатъчно основания да се смята, че или шофьорът на камиона, или турист номер едно са поели отговорността да се погрижат за турист номер две?

Той забоде поглед в чинията си и започна да откъсва малки парченца от храната си.

- Следваш ли разсъжденията ми? - попитах.

- Горе-долу - промърморва той.

Горе-долу! - помислих си. - Не, така не става.

- Добре, ще се опитам да се изразя по-ясно. Трябва да разберем дали участниците в нашия инцидент са влезли в такива взаимоотношения, които предполагат задължение да проявят грижа един за друг.

- Задължение да проявят грижа - какво е това?

- Какво е според теб?

- Мислех, че си поел задължение, когато се ожениш.

- Какво?

- Или когато имаш деца. Трябва да се грижиш за тях. Това е твоя отговорност.

- Не. Какво общо има пък това? - въздъхнах аз. - Виж, ето ти един пример. Ако предложа на някого да го возя с колата си, това означава, че поемам отговорността да се грижа за него. Разбираш ли?

Кимване.

- Отговорен съм за това, че колата ми е в добро състояние и че мога да я карам, без да нарушавам правилата. Затова поемам задължението да се грижа за своя пътник. Ясно?

- Да.

- Е, мислиш ли, че е отговорност на шофьора на камион да се грижи за тези, които качва по пътя си?

- Не, освен ако не ги покани да седнат. Те сами са го помолили.

- Добре, добре. Значи такава е твоята позиция? Ако човек сам помоли да го возят, тогава той действа на свой собствен страх и риск, каквото и да се случи след това?

- Да.

- В такъв случай се позовавате на принципа на Volenti non fit injuria!

- Какво?

Той ме гледаше изумено с широко отворените си сини очи.

- Съгласието на жертвата премахва противоправността на вредата.

- Да - каза той. - Тоест не.

Преломният момент дойде, когато стигнахме до четиридесет и три. Класическа криза на средната възраст, предполагам. Две деца, заеми за плащане и плащане, а тя упорито отказваше да се отнася сериозно към кариерата ми. „Сега не е военно време! - казваше тя. - Не е нужно да живеем така”. Нарече ме отсъстващ собственик. Аз, моля ви се, се прибирам само за зареждане, това не е къща за мен, а гараж! Иска ми се да я задържа с децата при мен, но и да живея сам; изхитрявам се да седна на два стола едновременно. Тя ме критикува неуморно и ми лази по нервите - не жена, а просто някаква пета колона.

Разбира се, тя не направи никакви разумни предложения. Какво трябваше да направя - да стана учител? Или таксиметров шофьор? Глупости. Тя самата администрираше нещо си там в културната част; веднъж, в разгара на спор, нарекох работата й „развлечение” и това, разбира се, силно я засегна. „Давам своя принос! Осигурявам се сама!” Но какво беше това, ако не развлечение? Тя печелеше толкова малко, че щеше да бъде много по-лесно за всички, ако спокойно се заеме с домакинските задължения и грижите за децата и не иска нищо друго, щеше да спре всичките тези лицемерни разсъждения за един впряг и вечната суматоха, това постоянно хленчене. В сравнение с моите хонорари тя носеше у дома само стотинки. Но тя отказа да захвърли работата си - това беше като да се продаде в армията за дреболии и ако го направи, щеше да загуби правото си на глас.

Лорън също не седи постоянно вкъщи; тя е специалист по човешки ресурси и дори на непълно работно време взема значително повече за седмица отколкото Бев. Но тя няма навика без умора да дълбае в главата ми - тя знае коя работа е по-важна. Този, който получава повече. Очевидно е!

Докато Сам и аз разговаряхме, не забравях да свалям ивици бяло месо от костта на ската. Не беше много прясна, тази риба, но огладнях и ометох почти цялата порция. В крайна сметка обаче дори на мен ми беше трудно да не забележа миризмата на амоняк. Аз ли не знам тази миризма - все пак последните ми две дъщери още не са излезли от пелените! Обадих се на сервитьора.

- Рибата е свежа, сър - каза той. - Донесоха я тази сутрин, пред очите ми.

Поканих го да подуши остатъците в чинията ми и той го направи.

- Това няма да ви навреди - изтръгна се от него.

Последва пауза.

- Искате ли да повикам управителя? - предложи неуверено сервитьорът.

Погледнах към Сам, който седеше с такъв вид, сякаш ей сега ще повърне и реших да се въздържа от скандал. В крайна сметка жегата ставаше сериозна, а морето беше далеч от нас. Не си струва, казах аз; имам достатъчно риба, но моля, донесете малко кифлички. И десертното меню.

Развръзката дойде, когато ми предложиха партньорство в една от фирмите на Magic Circle*. Всяка друга жена би била във възторг, но Бев заяви, че ако това означава, че трябва да прекарвам повече време на работа, тогава трябва да откажа. Това, виждате ли, би било нерационално. Чухте ли? Кой от нас беше нерационален?

Ако поне два пъти седмично да се прибираш в осем, за да можем да вечеряме заедно, каза тя; ако обещаеш, ще се съглася и ще си влача хомота както преди. И така, кой от нас спори нерационално? Ако сте поканен в Магическия кръг, просто не можете да давате такива обещания. Какви ти два пъти - не можех да гарантирам дори една вечер!

- Чувал ли си за Магическия кръг? - попитах Сам, който разглеждаше десертното меню. За мое учудване той се оживи щастливо.

- Да!

- И какво знаеш за него?

- Това е най-добрата организация в света!

- Е, на прав път си - казах доволно аз, облягайки се на стола си. Може би не е толкова безнадежден, колкото изглежда. - Родителите ли ти разказаха за него? Или в професионално училище?

- Не - каза той озадачен. - Бях на техния ден на отворените врати с приятели.

- На ден на отворените врати ли?

- Да. Беше чудесно. Когато станем на осемнадесет, и ние ще се присъединим.

- Не съм сигурен, че е толкова лесно - казах аз, макар че в съзнанието ми вече започна да се формира предчувствие. - И така, в какъв ден се случва това?

- Те редовно имат дни на отворените врати. В главната сграда в Юстън.

- У кого - у тях?

- Да, във Вълшебния кръг!

- Почакай малко - казах аз. - Какво имаше на този ден на отворените врати?

- Там направиха невероятни трикове с карти - каза той ентусиазирано, - но дори тези с монети бяха невероятни.

Въздъхнах.

Опита се да изобрази някакво чудо с мръсния маншет на ризата си и монета от половин паунд.

- Добре, добре - казах припряно. - Няма нужда.

Накратко, аз все пак влязох в Магическия кръг и жена ми избяга от кораба. Не очаквах да има смелост, но тя изчезна. Естествено, приемайки предложението, очаквах, че с времето тя ще се вразуми. „Вероятно за някого парите са всичко - каза тя. - Но за тези, които имат душа, този начин на живот е противопоказен.” Смятах, че тя скоро ще се върне, че всичките тези ридания и упреци посред нощ ще свършат. Просто не можех да си позволя да приема тези изтощителни сцени присърце. Но тя наистина си отиде, като взе децата със себе си. „Каква е разликата - каза тя. - И без това никога не си там”.

Разводът е толкова скъпо нещо, че е страшно да си го помислиш дори, това исках да кажа на момчето. То трябваше да вземе поне един полезен съвет от нашата вечеря. Понякога се дразня: Бев можеше да напусне глупавата си работа и да направи нещо по-полезно! Например, можеше да купи недвижими имоти и да ги дава под наем, като правят някои умни дами - да речем, майката на Лорън. Тогава нямаше да се налага толкова да сека времето си, че дори голф игрището винаги си оставаше като някакъв далечен мираж в пустинята.

Сега тя и партньорът й, който си връзва косата на опашка, организират някакъв фестивал в Норич. Йога, поезия, нещо такова. Тя винаги е обичала да говори за равновесие и сега може да стои на един крак със затворени очи за пет минути. Добра работа. Тя също така преподава в курсове по умствена практика. Вдишай, издишай. Да откачиш - за какво се изхитряват да вземат пари днес!

Успехът ми в службата беше по-малък от планирания, защото в един момент малко прекалявах с… мисля, че това сега наричат самолечение. Слава Богу, спрях навреме - с помощта на Лорън. Тя работеше в нашия отдел „Човешки ресурси”, забеляза какво се случва и ме спаси. Тя се превърна, може да се каже, в мой човешки ресурс! Благодарение на нейната любов се измъкнах от една много дълбока яма и съм й много благодарен за това.

- Какъв е този „Пъстър Дик”? - попита Сам, вдигайки поглед от менюто. И дори се усмихна леко.

- Пудинг от касис - казах кисело. - Нарязва се на филийки и се сервира с крем.  Всъщност не е толкова гадно, колкото подсказва името, но това ястие напусна менюто ми завинаги. Ягоди, и то без сметана, и това ми стига.

Тогава, във фитнеса, изведнъж се почувствах зле. Стегни се, парцал, казах си аз и увеличих наклона на бягащата пътека. Секунда преди да падна и да припадна, в главата ми мина мисъл: о-о, успях ли да се регистрирам в службата днес, иначе няма да ми платят за деня? И падайки - това е невероятно - си спомних, че успях.

Лорън вижда бъдещето ни като активно и изпълнено със събития - тя иска четиримата да направим ваканционни пътувания веднага щом момичетата пораснат. Кабинков лифт в джунглите на Амазонка, горили в кратерите на вулкани и други подобни. Галапагоските острови - това също беше споменато. Все се чудя, защо в очакване на смъртта ми тя иска да натрупа още снимки за семейните албуми. Тя е много предвидлива жена.

Е, трябва да осъзная своята отговорност. Трябва да се грижа за себе си. Диета и физически упражнения! Сърцето е като парче дъвка, казва моят физиотерапевт; трябва постоянно да се дъвче и разтяга, в противен случай се превръща в твърд, нееластичен камък.

- Значи може ли нараняването да се счита за обосновано предсказуемо? - попитах аз, връщайки се с усилие към нашия пример. - Как мислиш, Сам?

Основното нещо в нашия бизнес е придирчивостта. Ако иска да стане адвокат, нека свикне веднага.

- Що се отнася до шофьора на камиона, не - продължих аз. - Шофьорът си седи в сухата топла кабина и не може с достатъчно основание да предположи, че каченият от него турист ще легне в ковчега. Съгласен ли си?

- Аха - казва Сам.

В наши дни адвокатите обикновено се женят за хора от собствения си кръг и двете страни знаят в какво се забъркват. Бев не знаеше в какво се забърква, не знаеше условията на сделката и беше моя грешка, предполагам, че се опитах да я накарам да живее живот, за който не се е подписала.

- И така, Сам, има ли основателна причина турист номер едно да предвиди, че турист номер две може да бъде ранен? - подканих го. - Тази позиция може да бъде защитена с голяма вероятност за успех. Да станеш от гроба и да попиташ дали е спрял дъждът - да, повечето хора биха си помислили, че с подобна постъпка те могат да предизвикат у другите страх, пълен с възможности за тъжни последици.

- Да - каза внезапно момчето. - Ако някой е виновен, това е първият турист. Тъй като… не е мислил. Не се е поставил на мястото на друг.

- А-а, липса на въображение. Но това не се наказва от закона - казах аз. - Въпреки че някои вероятно биха се радвали да въведат такъв параграф.

- Той е мислел само за себе си.

- Това не е престъпление.

- Но той се е държал като идиот!

- И това също.

Сега въобще не мога да намаля оборотите. Хана също иска да стане адвокат и отива на курсове за преквалификация, Марта отива в магистърска програма по психология, а плащането за всичко това няма да е от никой друг, освен от вашия покорен слуга. Да не говорим за онези солидни вноски, които рано или късно ще поискат от мен за обзавеждане на собствено жилище. Естествено, Лорън съвсем правилно вярва, че няма да лиша Аби и Ева в сравнение със сестрите им, така че в обозримо бъдеще няма как да се надявам на почивка.

За съжаление, напредването в кариерата не гарантира намаляване на натоварването. Наскоро ясно ми дадоха да разбера, че не мога да разчитам на запазване на стабилна заплата. Ще се запази обаче, ако… Ах, това „ако”! Ако посветя следващите няколко години на стартирането на клона ни в Дубай. А също така се носят слухове, че всички ще преминем от изравняване с отчитане на стажа към плащания по заслуги - т. нар. принцип „както чукнеш, така и ще пукнеш”. На настоящия етап това не предвещава нищо добро за мен и затова трябва бързичко да се съглася с направеното предложение, докато то все още е в сила.

Трябва да призная, че не мина без колебание. Когато отлетях до Дубай, за да съветвам нашия представител там, Ръсел Маккай, останах със силното впечатление, че е малко смахнат. Там той печели за образованието на децата - самият той е израснал на социална издръжка, а синовете си е устроил в Итън. Той дрънкаше непрекъснато, не ми позволи да вмъкна и думичка. Сам с мислите си, а всичко останало под лампата - така ми се стори.

Летището в Дубай е огромно, хората се рояха там, въпреки че пристигнах в три сутринта. И тези широки магистрали и гигантски естакади! Подпорите на надлезите са фантастични, украсени. И всичко е ново. Като някакво ненастояще - така и не свикнах с него.

Но аз съм стрелян врабец. Ако трябва, значи трябва. Най-отговорните правни решения във всяка часова зона - ето нашето мото и Дубай очевидно е ключът към тази стратегия. В крайна сметка именно тук, на границата си, Близкият изток е решил да прави бизнес със Запада.

Разбира се, скайп помага отчасти. Можете всяка вечер да звъните на дечицата и да им четете от екрана приказка за лягане, каза ми Ръсел - и това е нещо. Лорън иска да остане в Пътни, по-близо до майка си и да не загуби работата си. И по време на отпуската и по празниците ще ме посещават - само, разбира се, не от май до октомври, когато там е четиридесет и пет или петдесет на сянка и дори морето е толкова горещо, че не можеш да се къпеш.

През уикендите изучавам законите на шериата, мурабаха и всички други трикове, позволяващи да се избягва откровеното рушветчийство. Е, момчетата знаят как да ядат риба и да не се задавят с кост!

Освен това не трябва да плащам данъци, така че две години там са като четири в къщи. Разбира се, в случай, че не ме лишат от стабилна заплата.

От една страна искам жена ми и децата ми да се преместят с мен в Дубай, но едва ли ще успея да убедя Лорън - тя ми е такава. Ако вече е решила нещо, не можете да я разубедите.

Онзи ден тя отбеляза, че там мога да чета в свободното си време, да се преборя с всички онези страхотни романи, за които нямам време тук, освен „Война и мир” или „Моби Дик”. И ако сърцето ми не ми извърти още някой номер, ще успея да се върна много преди шестдесетия си рожден ден, ще се подготвя правилно за него и тогава ще извъртим такъв пир!

- Е, до какво стигнахме? - попитах, докато почиствах останалите ягоди. - Каква е присъдата ти, Сам?

- Виновен - каза Сам, дъвчейки рулото със сладко.

- Виновен е дума, често използвана в наказателното право - казах аз. - Е, добре. Мисля, че успяхме да установим, че е имало безспорен акт на небрежност от страна на турист номер едно, нали?

- Определено. - Той срещна погледа ми и се усмихна, очаквайки края на изпитанието. - Благодаря за почерпката - добави.

- За нищо - отвърнах аз, като извиках с жест сервитьора.

И на мен вече не ми се седеше на мястото. В три и половина в кръчмата „Крачт фрайър” имах уговорка с един наш клиент, адвокат от българска водна компания, и ако исках да успея, трябваше да побързам.

- Ами - казах на улицата, като стиснах ръката му, - пожелавам ти късмет във всичко.

- Същото за вас! - отвърна той с поредната широка усмивка. Забелязах следи от конфитюр по вратовръзката му.

Докато се оглеждах за такси, отново видях Сам да се отдалечава по окъпания от слънцето тротоар и не разбрах веднага защо е вдигнал ръце към брадичката си. Но тогава той скъса вратовръзката си и я прибра в джоба. Помислих си, че не завиждам на родителите му. Той вдигна рамене, леко се изкриви - като коза или агне - и хукна да бяга. Не знам накъде се носеше: той се насочваше съвсем не натам, откъдето дойде. Въпреки това бях изненадан от скоростта му: той наистина летеше по Чийпсайд**. Никога не бих предположил, че има толкова много енергия. Тогава смартфонът ми забръмча и когато отново вдигнах поглед, момчето вече го нямаше, очевидно завивайки към Брад стрийт.

—————–

*Magic circle (Магическият кръг) - неформално общо название на пет водещи юридически форми с главни офиси в Лондон.

**Cheapside - една от централните търговски улици в Лондон.

2016 г.