Хулио Кортасар

превод: Любомир Духлински

1

Тези очи не са твои… откъде си ги взел?

Понякога си мислех, че всичко се изплъзва, върти, разтапя се, преминава от само себе си от едно в друго. Казвам “мислех”, но колкото и да е глупаво, надявам се, че това още се случва с мен. И така, въпреки че е срамно да се скиташ из града, когато имаш семейство и работа, понякога си повтарям, че може би е време да се върна в своя квартал и да забравя за борсата, където работя, и, с малко късмет, ще срещна Жозиана и ще остана при нея цалата нощ.

Господ знае, отдавна повтарям това, не ми е лесно, защото имаше време, когато всичко вървеше от само себе си и точно зад невидимия зад рамото ти ъгъл изведнъж се озоваваш в този свят. Отивате на разходка, както се разхождат жителите на града, които имат любими улици, и се озоваваш едва ли не всеки път в царството на покритите галерийки* - не е ли защото галерийките и алеите винаги са били моята тайна родина? Например галерия Гуемес, двойнствено място, където преди толкова години свалих детството от раменете си като стар шлифер. През двадесет и осма година това беше омагьосана пещера, където смътните проблясъци на порока просветваха през миризмата на мента, а вечерните вестници крещяха за убийства, горяха огньове на входа на мазето, в което се точеха на безкрайни ленти реалистите.

Жозианките от онези години ме гледаха подигравателно и майчински, а аз, с два гроша в джоба, се разхождах като възрастен, кривях си шапката, пъхал ръце в джобовете и пушех, защото вторият ми баща ми предрече, че ще умра от цигари. Най-добре от всичко си спомням миризмите и звуците, и очакването, и жаждата, и павилиона, в който се продаваха списания с голи жени и адреси на мними маникюристки. Още тогава имах пристрастие към гипсовото небе на галериите, към мръсните прозорци, към изкуствената нощ, без да знам, че е ден и слънцето глупаво грее наблизо. С престорена непринуденост надниквах през вратите, зад които се криеше тайната на тайните, а асансьорът отвеждаше хората до венеролози или по-високо, до самото небе, до жени, които вестниците наричат порочни. Там ликьорите - по-добре зелени - се пиеха в малки чаши, и лилави кимона, и миришеше като от магазин (според мен - много шик), искрящи в мрака галерии с непрекъсната редица витрини, където имаше кристални бутилки и розови лебеди, и тъмна пудра, и четки с прозрачни дръжки.

Дори сега не ми е лесно да вляза в галерия Гуемес, без да се трогна малко подигравателно, спомняйки си младите години, когато едва не умрях.

Очарованието на миналото не избледнява и аз обичах да се лутам безцелно, знаейки, че ми предстои да вляза в света на закритите галерии, където прашната аптека ме привличаше повече от прозорците на широките, нагли улици. Влизах в Галери Вивиен или Пасаж де Панорама, където има толкова много задънени места и пресечки, водещи към лавките на букинистите или туристическата агенция, която не е продала нито един билет; в малкия свят, избрал близкото небе, където прозорците са мръсни, а гипсовите статуи ви протягат гирлянди; в Галери Вивиен, на две крачки от всекидневието на улица Реомюр или борсата (работя в борсата). Влизах в моя свят - не го знаех, но беше мой, когато на ъгъла на Гуемес броях студентските грошове и се чудех дали да отида до бар машината или да си купя книга, или сладолед в прозрачна торбичка и пушех, мигайки от дима и докосвах в задната част на джоба си пакетче с невинен етикет, купено от аптека, където влизат само мъже, въпреки че не можех да се надявам да го пусна в действие, бях твърде беден и изглеждах твърде детински.

Моята годеница, Ирма, никак не разбираше защо бродя в тъмното по центъра и в южните квартали, а ако знаеше, че особено обичам Гуемес, тя щеше ужасно да се учуди. За нея, както и за майка ми няма по-добро място от дивана в гостната, и по-добро занимание от кафе, ликьор и това, което се нарича беседа. На Ирма - най-кротката измежду жените, аз никога не говорех за това как по-другояче ще живеем, отколкото живея сега, и защо, навярно, ще стана добър съпруг и добър баща, и чийто деца, между другото, ще украсяват старостта на майка ми. Вероятно, така нямаше и да опозная Жозиана, не само заради това, ние можеше да се срещнем и на булевард Поасониер или на улица Нотр Дам дьо Виктоар, но всъщност първо се спогледахме в самите дълбини на Галери Вивиен, под сянката на гипсовите статуи, трепкащи под светлината на газовата светлина (венците пърхаха в прашните пръсти на музите) и веднага разбрах, че това е нейното място и не е трудно да я срещнеш, ако си в кафене и познаваш кочияшите. Може би е случайно, но ние се срещнахме, когато от света на високото небе, в света без гирлянди, валеше дъжд, и аз го приех като знак и не мислех, че просто се натъквам на местно момиче. По-късно научих, че в онези дни тя не е напускала галерията, защото отново се носеха слухове за зверствата на Лоран и тя се страхуваше. Страхът й придаваше особен чар, тя се държеше почти плахо, но не скри, че много й харесвам.

Помня, че тя ме гледаше недоверчиво и пламенно и ми говореше безразлично, а аз не повярвах на себе си и се зарадвах, че живее точно там, горе, и я помолих да отида при нея, а не в хотела на ул. „Сантиер”, въпреки че там тя познаваше мнозина и щеше да й бъде по-спокойно. После тя ми повярва и ние се смяхме през нощта, че можех да се окажа Лоран. Таванът беше точно като в евтините книжки, а Жозиана - толкова очарователна и толкова се страхуваше от убиеца, който уплаши Париж, и се вкопчваше в мен, когато говорехме за неговите зверства.

Майка ми винаги знаеше, ако не съм спал в къщи и въпреки че нямаше да каже нищо (това би било глупаво), ме гледаше два дни или плахо, или обидено. Разбирам отлично, че няма да се изпусне пред Ирма, но все пак ми дотягаше надзорът на майка, вече е безполезен, и още по-досадно е, че накрая ще се появя с цвете или кутия сладкиши и от само себе си ще стане ясно, че кавгата е свършила и синът-ерген отново живее като хората. Жозиана се радваше, когато й описвах тези сцени и там, в нашето царство на галерийките, те ни станаха толкова близки, колкото и техният герой. Тя, Жозиана, много почиташе роднинските връзки, и близостта, и родството; не обичам да говоря за своите неща, но нещо трябваше да се говори и всичко, за което започваше тя, вече беше обсъдено, така че почти неизбежно се връщахме към моите ергенски трудности.

И това също беше в моя полза, Жозиана обичаше галерийките - дали защото живееше там, или защото там беше топло и сухо (запознахме се в началото на зимата, валеше ранен сняг, а в галерийките, при нас, беше весело и ние не го забелязвахме. Ходехме заедно, когато ни оставаше време, тоест когато един човек (тя не искаше да го назове) беше задоволен и я оставяше да се позабавлява и тя. Не говорехме много за него - попитах, разбира се, и тя, разбира се, излъга за някакви делови отношения и се разбираше от само себе си, че той е собственикът, достатъчно тактичен, за да не се натрапва. Тогава реших, че той се радва, когато излизам с Жозиана, защото в онези дни всички се страхуваха, убиецът отново беше натворил дела на Рю д’Абукир и тя, горката, не би посмяла да излезе от Галери Вивиен в тъмното.

Всъщност трябваше да благодаря и на Лоран, и на собственика, поради тези страхове се лутах с Жозиан из пасажите, разглеждах кафенетата и все повече и повече осъзнавах, че ставам приятел на момиче, с което, изглежда, нямам нищо общо. Говорехме глупости, мълчахме и малко по малко постепенно се убедихме в нежното си приятелство. Свикнах с чистичката малка стоичка, която се вписваше толкова добре в галерийките. Отначало не оставах дълго, нямах достатъчно пари за нощта, чакаше я друг, по-богат и нямах време да видя нищо, а по-късно, вкъщи, където списанията и сребърният чайник бяха единственият лукс, си припомнях, не, не помнех нищо, освен самата Жозиана и заспивах, сякаш тя все още беше в ръцете ми. Но с приятелството идват правата; или може би Жозиана убеди собственика и той й позволи да ме оставя за през нощта и стаята започна да се изпълва с паузи в нашите не винаги лесни разговори. Всички кукли, всички картини, всички дрънкулки се настаниха в паметта ми и ми помагаха да лъжа, когато се връщах у дома и разговарях с майка ми или Ирма за политика и болести.

След това се появи нещо друго, например - смътните очертания на онзи, когото тя нарече американеца, но отначало всичко беше доминирано от страх от този, който според вестниците се казваше Лоран Удушвача. Ако реша да си спомня за Жозиана, виждам как влизаме в кафенето на Рю-де-Женер, сядаме на малинов плюш, поздравяваме приятели и изведнъж изплува Лоран, всички говорят само за него, а аз бях уморен от всекидневната работа и защото на борсата по време на почивки колеги и клиенти също говореха за последното му злодейство, и сега се чудех дали ще свърши тази тежък сън, дали пак ще стане както, според мен, беше тук преди (въпреки че тогава аз не съм бил тук), или страховитото забавление няма край. И най-лошото - казвам на Жозиана, след като опитах грога, който е толкова нужен в снега - най-лошото е, че не го познаваме и го наричаме Лоран, защото една ясновидка видяла в нейната стъклена топка как убиецът написал с кървави пръсти собственото си име, а вестниците не искат да спорят с това, в което вярва народът. Жозиана не е глупава, но никой не можеше да я убеди, че злодеят се казва иначе и нямаше смисъл да се спори с нея, когато, примигвайки уплашено със сините си очи, гледаше сякаш случайно към млад мъж, висок и приведен, който влезе в кафенето и без да се поздрави с някого, се облегна на бара.

- Може би… - прекъсва тя набързо измислената ми утеха, - но трябва да се кача сама. Ако вятърът духне свещта, когато съм на стълбите… Тъмно е, а аз сам сама…

- Рядко ходиш сама - смея се аз.

- Ето, смешно ти е, но се случва, особено в сняг или дъжд, вървиш под утрото …

Тя описва как той се е скрил на площадката или, не дай си Боже, в стаята (той отваря вратите с всемогъщ ключ). На съседната маса Кики потръпва и престореният й вик отеква в огледалата. Ние, мъжете, много се забавляваме от този кокетен страх и снизходително и важно охраняваме приятелките си. Хубаво е да се пуши лула в кафене, когато умората от деня се разтваря във вино и дим, а жените показват шапки, шалове и се смеят на дреболии; добре е да целуна Жозиана, въпреки че тя замислено гледа непознатия, почти момче, който стои с гръб към нас и пие абсент на малки глътки, облегнат на бара. Но все пак е невероятно: помисляш за Жозиана (винаги си я спомням в кафене, в снежна вечер, говорейки за убиец) и веднага се появява в паметта ми този, който тя наричаше американеца, и стои с гръб към нея и пие абсент. Аз също го наричам американец или аржентинец, тя ме убеди, че той е от там, казала й Червенокосата, тя е спала с него преди това, когато се скарали с Жозиана коя на кой ъгъл да застане или кога да застане и, напразно, сега те вече са добри приятелки. И така, Червенокосата казала, че самият той й е признал, иначе няма как да се досетите, той изобщо няма акцент. Той й казал, когато се събличал - май си е събувал обувките; все пак трябва да се говори за нещо.

- Виж го какъв е, съвсем момченце. Вярно, като ученик, само че висок. А ти трябваше да чуеш Червенокосата!..

Жозиана винаги сплиташе пръсти, когато разказваше страшна история, и ги разплиташе, и ги сплиташе отново.

Тя ми разказа за неговите изисквания (не особено странни обаче), за отказа на Червенокосата и колко навъсено си е тръгнал той. Попитах я дали е поканил и нея. Не, как може, нали всички знаят, че те с Червенокосата са приятелки. Той самият живее тук, чуваше всичко и докато тя говореше, аз го погледнах отново и видях как плати за абсента, хвърли монета върху оловна чинийка и (сякаш изчезнахме за безкраен миг) ни огледа с втренчен, празен поглед, сякаш потънал в сънищата и не му се иска да се събуди. Той беше млад и красив, но от такъв поглед волю-неволю се припомняхме ужасните слухове за убийствата. Веднага й казах за това.

- Кой е той? Ти си луд! Да, Лоран…

За съжаление никой нищо не знаеше, въпреки че и Кики, и Алберт ни помагаха да обсъдим различни версии за забавление. Подозрението ни беше разбито, когато собственикът, който беше чул всичките ни приказки, си спомни, че се знае нещо за Лоран: той може да те удуши с една ръка. А този нахалник… къде ти! И така или иначе е късно, време е да тръгваме, поне аз, защото Жозиана чака на тавана онзи другия, който по право притежава ключа, и я проследих с един бърз поглед, за да не се страхува ако свещта угасне и изведнъж се почувствах уморен, погледах я как върви и си помислих, че може би се радва, а мен ме излъга и тогава излязох на хлъзгавия тротоар, под снега, и тръгнах накъдето очите ми видят, и изведнъж излязох на пътя, и се качих в трамвая, където хората четяха вечерни вестници или гледаха през прозореца, сякаш можеш да видиш нещо в такъв мрак и в тези квартали.

Не винаги ми се удаваше да дойда до галерията или да заваря Жозина свободна. Тогава просто бродех по уличките, скитах разочарован, постепенно убеждавайки се, че нощта е моята любимка. В часа, когато светваха газовите фенери, нашето кралство оживяваше, кафенето се превръщаше в борса за размяна на отдих и радост, а хората алчно пиеха опияняващата смес от залез, вестници, политика, прусаци и ужасния Лоран. Обичах да пийвам по малко тук и там, като спокойно чаках да се появи познатият силует на ъгъла на галерията или близо до витрината. Ако не беше сама, тя ме уведомяваше (имахме знак) кога ще бъде свободна; понякога тя само се усмихваше, а аз отивах да се разхождам из галериите. В такива часове изследвах и опознах и най-отдалечените ъгли на Галери Сен Фуа, например, и недрата на Пасаж дю Кайро, но въпреки, че ми харесваха повече от претъпканите улици (а имаше и такива - Пасаж де Принс, Пасаж Верде), въпреки че ми харесаха повече, аз самият, не знам как по някакъв начин, попаднах в Галери Вивиен не само заради Жозиана, но и заради надеждните решетки, порутените фигури и тъмните кътчета на галерията Пасаж де Пти Пер, заради целия този свят, където не е нужно да мисля за Ирма и да разпределям времето си, и можете да плавате по волята на случайността и съдбата. Няма за какво да се вкопча в паметта си и няма да кажа точно кога отново започнахме да говорим за американеца. Веднъж го видях на ъгъла на Рю-сен-Мар. Носеше черно наметало, модерно преди пет години (тогава се носеха с висока широкопола шапка) и ми се прииска да го попитам откъде идва. Представих си, обаче, колко студено и злобно би приел такъв въпрос и не се приближих.

Жозиана каза, че това е била напразно - вероятно той й беше интересен и като цяло тя страдаше от любопитство. Спомни си, че преди две вечери сякаш го е виждала в Галери Вивиен, въпреки че той рядко ходел там.

- Не ми харесва как гледа. - каза тя. - Преди не обръщах внимание, но когато ти каза за Лоран…

- Но аз само се шегувах! Седяхме с Кики и Албърт, а той е шпионин, нали знаеш. Той определено би съобщил. За главата на Лоран ще платят добре.

- Очите му са лоши, - настояваше тя. - Поглежда встрани и вижда всичко такова, каквото е. Ако дойде при мен - ще избягам. Честен кръст.

- Момчетата са уплашиха! А може би си мислите, че ние, аржентинците, сме като маймуни?

Всеки знае как завършват подобни разговори. Пихме грог на Рю де Женер и разхождайки се из галериите, гледайки театрите по булеварда, се качихме при нея и там се смяхме до припадък. Имаше седмици (не е лесно да измериш времето, когато си щастлив), когато се смеехме през цялото време и дори заплахата от война ни разсмиваше. Просто е глупаво, че такова гадно нещо като Лоран може да ни отнеме забавлението - но беше. Той уби друга жена на Рю Борегар, съвсем наблизо, и ние бяхме унили в кафенето, а Марта, която беше дотичала да ни изкрещи новините, изпадна в истерия и ние някак си преглътнахме задавящото гърлото ни кълбо. Същата вечер полицията претърси квартала, всички кафенета, всички хотели, Жозиана тръгна след собственика, а аз я пуснах, защото тук беше необходима най-висша помощ. Всъщност всичко това много ме разстрои - галерийките не бяха за това, въобще не бяха за това - и пих с Кики, а после и с Червенокосата, която искаше да се помири с Жозиана чрез мен. Пихме много и в горещия облак, в изпаренията на виното, в рева на гласовете ми се стори, че точно в полунощ американецът седна в ъгъла и си поръча абсент - както винаги елегантно, разсеяно и странно. Пресякох откровенията на Червенокосата и казах, че аз самият знам всичко, вкусът му не е лош, няма за какво да се караме; тя замахна на шега, и ние още се смеехме, когато Кики се сниши и ни каза, че е била при него. Докато Червенокосата все още не беше впила ноктите си във въпроса, аз попитах как живее, каква стая има. “Голяма работа - стаята!” - хвърли Червенокосата; но Кики се гмурна обратно в тавана на улица Нотр Дам дьо Виктоар и като лош фокусник изрови от паметта си сива котка, купчини изписана хартия, голям роял и отново хартии, и отново котка, която, така трябваше да бъде, беше останала най-добрия й спомен.

Не й пречех, и гледах в онзи ъгъл, и си мислех, че всъщност е много лесно да се приближиш и да кажеш нещо на испански. Тогава почти станах (и все пак, както мнозина други, не знам защо не посмях), но останах с момичетата, запалих нова лула и поисках още вино. Не помня какво чувствах, когато преодолях желанието си - имаше някаква забрана, струваше ми се, че ще вляза в опасна зона. И все пак толкова съжалявам, че не отидох, сякаш това можеше да ме спаси. Спаси от какво, наистина? От това: тогава нямаше да мисля през цялото време, без почивка, защо не станах, и щях да знам друг отговор, освен непрестанното пушене, дима и ненужната, смътна надежда, която върви с мен през улиците като келяво куче.

2

Къде се дянахте, газови фенери?

Какво стана с тях, търговките с любов?

Малко по малко се убедих, че времената вървят зле и докато Лоран и прусаците толкова много ни безпокоят, галериите няма да са същите, каквито бяха.

Майката ми, вероятно, разбра, че съм много отпаднал, и ме посъветва да вземам хапчета, а родителите на Ирма (те имаха къща на острова) ме поканиха да си почина при тях и да живея здравословен живот. Измолих от работата половин месец и с неохота отидох при тях, ядосан предварително на слънцето и комарите. Още първата събота под някакъв предлог се втурнах в града и тръгнах, като по вълни, по омекналия асфалт. Поне един хубав спомен остана от тази глупава разходка: когато влязох в галерия Гуемес, бях обгърнат от мирис на кафе, силен, почти забравен - в галериите пиеха слабо, затоплено. Зарадвах се и изпих две чаши без захар, вкусно, парещо и ухаещо.

После, до вечерта, всичко миришеше различно; във влажния въздух, като вода в кладенец, имаше миризми, (прибирах се, обещах на майка ми да вечерям с нея), и с всеки кладенец миризмата беше по-остра, миришеше на сапун, тютюн, кафе, печатница, мате, миришеше зверски, и слънцето от небето също стана по-ядосано и по-сухо. Не без досада забравих за галериите за няколко часа и когато се връщах към Гуемес (в тези две седмици наистина ли беше? сигурно съм объркал две пътувания, но всъщност няма значение), напразно чаках радостен аромат на кафе да удари лицето ми.

Миризмата стана обичайната, заменена от сладникавата миризма на дървени стърготини и остаряла бира, миризмата, струяща се от местните барове - може би защото исках да се срещна отново с Жозиана и дори се надявах, че страхът и снеговалежът най-накрая са свършили. Изглежда, че в онези дни поне малко разбрах, че всичко върви по различен начин, само желание е малко, и предишният ритъм няма да ме отведе до Галери Вивиен, или може би просто се върнах на острова, за да не разстроя Ирма, защо й е да знае, че единствената ми ваканция изобщо не е с нея? После пак не издържах, отидох до града, ходих до изтощение, ризата залепна по тялото ми, пих бира и все чаках нещо. Излизайки от последния бар, видях, че завивайки зад ъгъла, ще стигна там, до себе си, и бях възхитен, и уморен, и смътно усещах, че това е лошо, защото страхът все още царува тук, съдейки по лицата, по гласа на Жозиана, стояща на ъгъла си, когато тя тъжно ми се похвали, че самият собственик е обещал да я пази. Спомням си, че между две целувки го зърнах в задната част на галерията, в дълъг дъждобран, който предпазваше от мокър сняг.

Жозиана не беше от тези, които те обвиняват, че си отсъствал толкова дълго и понякога се чудех дали тя забелязва времето. Върнахме се под ръка в Галери Вивиен и се качихме горе, но по-късно разбрахме, че не ни е толкова добре, както преди, и решихме, че трябва да е заради местните тревоги; войната беше неизбежна, мъжете отиваха в армията (тя говореше за това важно, с официални думи, с уважението и ентусиазма на невежа), хората се страхуваха, ядосваха се и полицията не можеше да хване Лоран. За да се утешат, тя екзекутираше други, като отровителя, за когото говореха в кафенето на Рю де Женер, когато процесът още не беше приключил; но страхът обикаляше галериите, нищо не се беше променило с нашата среща, дори валеше сняг, както тогава.

За да се поразвлечем, излязохме на разходка, не ни беше страх от студа, тя трябваше да покаже новото си палто на всички ъгли, където нейни приятелки чакаха клиенти, духаха на пръстите си и топлеха ръцете си в маншони. Не се разхождахме често така по булевардите и аз си помислих, че е някак по-спокойно сред витрините. Когато се гмурнахме в пресечките (все пак трябва да покажете палтото и на Франсин, и на Лили), стана по-страшно, но накрая всички видяха новата и премяна и аз предложих да отидем в кафене и побягнахме по Рю де Круасон, върнахме се обратно и се скрихме на топло, сред приятелите. За щастие войната беше забравена в този час, никой не пееше мръсни куплети за прусаците, беше толкова хубаво да седим с пълна чаша, недалеч от печката, и случайните гости си тръгнаха, само ние, стопаните, останахме тук, а Червенокосата помоли Жозиана за прошка и те се целунаха, и плакаха, и дори си подариха по нещо.

Бяхме като вплетени във венец (по-късно разбрах, че има и траурни гирлянди), валеше сняг пред прозореца, Лоран се луташе, седяхме в кафенето до късно и в полунощ разбрахме, че собственикът е престоял на бара точно петдесет години. Това трябваше да се празнува; цветята се преплитаха с цветя, бутилките се умножаваха, слагаше ги собственикът, ние почетохме неговото приятелство и усърдие и към три часа пияната Кики пееше оперетни арии, а Жозиана и Червенокосата, прегърнати, хлипаха от щастие и абсент, и, без да им обръща внимание, Алберт вплете ново цвете, предлагайки да отидем до затвора Рокет, където точно в шест сутринта беше екзекутиран отровителят, а собственикът беше трогнат, че половин век безупречна служба се увековечава толкова значимо, и ни прегръщаше и разказваше, че жена му е починала в Лангедок и обеща да наеме файтони.

След това пихме още, спомняхме си за майките и детството, ядохме лучена супа, сварена за славата на Червенокосата и Жозиана, докато Алберт и аз прегръщахме собственика, кълняхме се във вечно приятелство и заплашвахме прусаците. Навярно супата и сиренето ни охладиха - някак си притихнахме и ни беше неспокойно, когато заключиха кафенето, тракаха железа, и студът на цялата земя ни чакаше във файтоните. Щеше да е по-добре да тръгнем и шестимата, може би щяхме да се стоплим, но собственикът жалеше конете си и сложи Червенокосата и Алберт в първия файтон, а на мен повери Кики и Жозиана, които, като той каза, бяха като негови дъщери. Посмяхме се на това с кочияшите и повървяхме малко, докато файтонът се отправи към Попенкур, а кочияшът усърдно се преструваше, че кара в галоп, подтиква конете и дори ги бие с камшик.

По някаква неясна причина домакинът настоя да спрем по-настрани и хванати за ръце, за да не се подхлъзнем, тръгнахме нагоре по Рю де ла Рокет, слабо осветена от редки фенери, сред сенките, които се превръщаха в цилиндри и в ивици от светлина, или файтон, или хора в наметала, и се сливаха в дълечината на улицата с голямата и черна сянка на затвора. Скритият нощен свят се блъскаше, споделяше вино, смееше се, пищеше, шегуваше се и настъпваше тишина, или проблясваше като прахан, изтръгвайки лица от мрака, и ние си проправяхме път, опитвайки се да се държим заедно, сякаш знаехме, че само по този начин щяхме да изкупим нашето идване. Гилотината стоеше на пет каменни подпори и служителите на правосъдието чакаха неподвижно между нея и карето войници, държащи оръжия с надянат щик. Жозиана впи ноктите си в ръката ми и така се тресеше, че исках да я заведа в кафене, но тук нямаше, а тя никога нямаше да се съгласи да си тръгне. Държейки Алберт и мен под ръка, тя подскочи, за да разгледа машината, и отново се впи в ръкава ми и накрая, като ме хвана за врата, наведе главата ми и ме целуна, ухапа ме в истерия, мърморейки това, което рядко чувах от нея, и аз за миг се възгордях, сякаш получих власт над нея. Истински ценител беше само Алберт; той пушеше пура и, за да убие времето, наблюдаваше церемонията, измисляйки какво ще направи престъпникът в последния момент и какво се случва в затвора (той го знаеше отнякъде).

Отначало с нетърпение слушах, изучавах всички детайли на ритуала, но постепенно, бавно, оттук, където го няма нито него, нито Жозиана, нито празник, нещо се надигаше над мен и все повече усещах, че съм сам, че не всичко е така. че моят свят от галерии е застрашен, не, по-лошо - цялото ми местно щастие е само измама, пролог към нещо, капан сред цветята, сякаш гипсова статуя ми даде мъртъв венец (още вечерта си помислих, че всичко е преплетено), дава ми венец и малко по малко се плъзгам от невинното опиянение на галериите и тавана в ужас, в снега, заплахата от война, до там, където собственикът празнува юбилей и мразовитите в зората файтони и Жозиана, цялата свита, крие лицето си на гърдите ми, за да не вижда екзекуцията.

Стори ми се (решетките потрепереха и офицерът даде команда), че това всъщност е краят, сам не знам на какво, защото аз ще живея, ще ходя на борсата и ще се виждам със Жозиана, Алберт и Кики. Тогава Кики започна да ме блъска по рамото, като се обърна към леко отворените решетки и трябваше и аз да погледна натам, накъдето гледаше тя и удивено, и насмешливо, и видях почти до собственика прегърбена фигура в дъждобран и познах американеца, и помислих, че това също е вплетено във венеца, сякаш някой бърза да го изплете преди зори. А повече и не мислех - Жозиана се вкопчи в мен със стон и там, в голяма сянка, която не можеха да разсеят двете ивици светлина, падащи от газовите фенери, се бялна риза между два черни силуета. Бялото петно плуваше, изчезваше, издигаше се и от време на време друг силует се навеждаше над него и го прегръщаше, или се караше, или му говореше тихо, или му даваше нещо да целуне, а след това се отдалечаваше и петното се приближаваше към нас в рамката от черни цилиндри и изведнъж започнаха да правят нещо ловко, като в цирк и, отделяйки се от колата, някакви двама го сграбчиха и го издърпаха, сякаш бяха свалили ненужно палто от раменете му, и го бутнаха напред, а някой приглушено извика - дали Жозиана в гърдите ми, или самото петно, плъзгащо се надолу в черна кола, където нещо се движеше и тракаше.

Помислих си, че на Жозиана й е зле, тя се плъзгаше надолу от мен, сякаш още едно тяло падаше в небитието, и аз я подкрепих, и топка гласове се разпадна с последните акорди на месата, органът гърмеше в небето (цвилеше кон, усетил миризмата на кръв), а тълпата ни понесе напред сред викове и команди. Жозиана се разплака от съжаление и аз видях над шапката й разстроения собственик, гордия Алберт, и профила на американеца, който напразно се опитваше да разгледа машината - гърбовете на войниците и ревностните служители я скриваха, виждаха се само петна, отблясъци, ивици, сенки в трептенето на дъждобраните и ръце, всички бързаха, всички искаха да пият, да се стоплят, да спят, и ние искахме същото, когато пътувахме в тесния файтон към нашия квартал и разказвахме кой какво е видял, и успяхме да сравним всичко между Рю де Рокет и борсата, и поспорихме, и се учудвахме защо при всеки от нас е различно и се похвалихме, че и двамата сме видели всичко и сме се държали по-добре и се възхищавахме на последната минута, а не като нашите плахи приятелки.

Не е изненадващо, че майка ми се тревожеше от здравето ми и открито се оплакваше от безразличието ми към горката Ирма, което според нея можеше да ме скара с влиятелни приятели на покойния ми баща. Не отговарях нищо и след ден-два донесох цвете или обезценена кошничка за вълна. Ирма беше по-мека - сигурно е вярвала, че след брака аз отново ще живея като хората; и аз самият не бях далеч от тези мисли, макар че не можех да се разделя с надеждата, че там, в царството на галериите, страхът ще утихне и няма да търся закрила в къщи и да разбера, че няма защита, щом моята майка въздъхва печално, а Ирма ще ми поднесе кафе, усмихвайки се с лукавата усмивка на годеница. В онези дни у нас цареше една от безбройните военни диктатури, но всички се вълнуваха от голямата заплаха от световна война и всеки ден тълпи се събираха в центъра, за да отбелязват напредването на съюзниците и освобождението на европейските столици. Полицията стреляше по студенти и жени, търговците спускаха железните ролетки, а аз, заседнал в тълпата пред вестникарските щандовете, си мислех кога ще ме довършат многозначителната усмивка на Ирма и борсовата жега, от която ризата се намокря. Сега усетих, че светът на галерийките не е целта и венецът на желанията. По-рано излизах и изведнъж на всеки ъгъл всичко можеше да се завърти почти незабележимо и да се озовеш без усилие на Плас де Виктоар, откъдето е толкова приятно да се гмурнеш в пресечките, в прашните магазини, и ако имаш късмет, да се озовеш в Галери Вивиен и да отидеш при Жозиана, въпреки, че за да се поизмъча, обичах да се разхождам първо по Пасаж де Панорама и Пасаж де Принсес и след като заобиколя борсата, да вляза в нов кръг. А сега в галерия Гуемес дори не миришеше на кафе за моя утеха (миришеше на дървени стърготини и луга) и смътно усещах, че светът на галериите не е пристанище, но все пак вярвах още, че мога да се освободя от Ирма и от службата и без затруднение да открия ъгъла, където стои Жозиана. Винаги съм искал да се върна - и пред витрините на вестниците, и сред приятели, и у дома, в градината, и най-вече вечер, когато на улицата светваха газовите фенери. Но нещо ме държеше близо до майка ми и Ирма - може би знаех, че вече не ме чакат по галериите, страхът победи. Като автомат влизах в банки и офиси, търпеливо купувах акции и продавах, слушах как тракат копитата и полицаите, стрелящи по тълпата, възхваляваща съюзниците, и имах толкова малко вяра в освобождението, че попадайки в света на галериите, даже се уплаших. Преди това не чувствах себе си толкова непознат, че да отсроча времето, гмурвах се в мръсния вход и, гледайки минувачите, за първи път свиквах отново с това, което ми се струваше преди: с улиците, файтоните, ръкавици, рокли, сняг по дворчетата и глъчката по магазините. Накрая отново стана светло и аз намерих Жозиана в галерия Колбърт, и тя ме целуваше, и подскачаше и казваше, че Лоран вече го няма, и че всяка вечер в квартала празнуват това и всички питат къде съм изчезнал, как не съм чул, и отново подскачаше, и ме целуваше.

Никога не съм я желаел толкова силно и никога не ни е било по-добре под покрив, до който мога да стигна от леглото си. Шегувахме се, целувахме се, бъбрихме весело, а на тавана ставаше все по-тъмно. Лоран? Такъв един къдрокос, от Марсилия, той е страхливец, заключи се на тавана, където уби друга жена и жално молеше за милост, докато полицията разбиваше вратата. Казваше се Пол, негодникът, не, представете си - още и страхливец, уби деветата жена и когато го завлякоха със затворническата карета, цялата местна полиция го пазеше (макар и без много желание), иначе тълпата щеше да го убие. Жозиана вече беше свикнала, погребала го беше в спомените си, без да пази подробности, но на мен и това ми беше достатъчно, аз просто не повярвах и само нейната радост най-накрая ме убеди, че Лоран го няма и можем да вървим покрай пресечките без страх от входовете. Това трябваше да се отбележи и тъй като все още нямаше сняг, Жозиан ме заведе на танците в Пале Роял, където не ходехме по времето на Лоран. Когато, пеейки си песнички, вървяхме по Рю де Пти Шампс, аз й обещах да я заведа по-късно до булевардите, до кабарето и след това до нашето кафене, където ще изкупя отсъствието си с чаша вино.

За няколко кратки часа пих от пълната чаша на местното, щастливо време, като се уверих, че страхът е изчезнал, и съм се върнал под моето небе, при гирляндите и статуите. Танцувайки в кръглата зала на Пале Роял, аз отхвърлих от плещите си последния товар на междувремието и се върнах в по-добрия живот, където няма нито гостната на Ирма, нито градинката, нито жалкото утешение на Гуемес. И по-късно, дрънкайки си с Кики, Жозиана и домакина и слушах как е загинал американецът, и после не знаех, че това беше отсрочка, последна милост. Говореха за него подигравателно и небрежно, сякаш беше местен куриоз, мимолетна тема, и за смъртта му в хотела беше споменато мимоходом, и Кики гърмеше за бъдещи балове и не можах веднага да я разпитам по-подробно, аз сам не разбирах - защо. Все пак научих нещичко, например - името му, най-френското, което веднага забравих; разбрах как се е спуснал по една от улиците на Монмартър, където при Кики живеел друг; разбрах, че е бил сам, и че е горяла свещ между книги и хартии и приятелят му отнесъл котката, а собственикът на хотела бил ядосан, защото чакал тъста и тъщата си, и че той лежи в общ гроб, и никой не го помни, и скоро ще има балове в Монмартър, и още - арестували Пол Марсилеца, а прусаците са се самозабравили, време е да им дадем урок.

Аз се откъснах, като цвете от венец, от двете смърти, толкова симетрични според мен - смъртта на американеца и смъртта на Лоран - единият умря в хотел, другият се разтвори в марсилците, а смъртите им се сляха в една и бяха изтрити завинаги от паметта на местното небе. И през нощта все си мислех, че всичко ще върви както преди, до страха, и обладавах Жозиана в малката мансарда, и си обещахме да се разхождаме заедно през лятото и да ходим по кафенета. Но там, долу, беше студено и заплахата от война ме отведе до борсата, на работа, в девет сутринта. Пречупих се (тогава си помислих, че това е необходимо) и спрях да мисля за новооткритото небе и, след като работих цял ден до изнемога, вечерях с майка ми и се радвах, че е доволна от състоянието ми. Цяла седмица се борех на борсата, бягах в къщи да си сменя ризата и отново се втурвах навън. Бомбата падна върху Хирошима, клиентите бяха напълно бесни, борех се като лъв, за да спася обезценените акции и да намеря поне един правилен курс в света, където всеки ден приближаваше края на войната, а ние все още се опитвахме да поправим непоправимото. Когато войната свърши и тълпите се изляха по улиците в Буенос Айрес, си помислих дали да не си взема почивка, но възникнаха нови проблеми и точно тогава се ожених за Ирма (майка й получи припадък и семейството, не съвсем напразно, обвиняваше мен за това). Мислех си отново и отново защо, ако вече няма страх в галериите, не идва времето аз и Жозиана да се срещнем отново и да поскитаме под нашето гипсово небе. Вероятно и семейството, и работата ми пречеха и само понякога ходех в галерия Гуемес за утеха, гледах нагоре и пиех кафе, и мислех все по-несигурно за вечерите, когато изведнъж, без да гледам, попадах в моя свят и намирах Жозиана в здрача, на ъгъла. Все още не исках да си призная, че венецът е сплетен и няма да я срещна нито по алеите, нито по булевардите. Няколко дни си мисля за американеца и неохотно си спомням за него, утешавайки се малко, сякаш беше убил и нас с Лоран, когато самият той умря. Разумно възразявам сам на себе си - не всичко е така, объркан съм, пак ще се върна в галериите, а Жозиана ще се изненада, че отдавна не съм бил там. Междувременно пия мате, слушам Ирма (тя ще ражда през декември) и си мисля доста вяло дали да гласувам за Перон, или за Тамборини, или да пусна празна бюлетина, или да си стоя в къщи, да пия мате и да гледам Ирма или цветята в градинката.

—————-

* в пресечките в близост до големите кабарета са били разположени редица миниатюрни стаички, където проститутките са водели клиентите си, наричали са ги „галерийки”. По-големите публични домове са наричани „галерии” - б.м.