Хулио Кортасар

превод: Любомир Духлински

В осем часа дойде Хосе Мария и почти без подготовка ми съобщи, че Селина току-що е починала. Помня, че за миг задържах мисълта си върху това „току-що”, то звучеше така, сякаш самата Селина беше определила минутата на смъртта си. Беше почти тъмно, устните на Хосе Мария трепереха.

- Мауро е в такава скръб, съвсем е обезумял. Хайде да отидем там.

Трябваше да довърша някои бележки, а освен това бях обещал на една приятелка да я придружа на вечеря. Няколко телефонни обаждания и ние с Хосе Мария излязохме да си хванем такси. Мауро и Селина живееха на ъгъла на „Канинг” и „Санта Фе”, така че стигнахме там за десет минути. Приближавайки къщата, видяхме хора, които с виновен и озадачен вид се тълпяха във фоайето; по пътя разбрах, че когато в шест часа от гърлото на Селина потекла кръв, Мауро изтичал за лекар и че майка му е била с тях. Докторът едва бил седнал да напише дълга рецепта, когато Селина отворила очи, закашляла се - кашлицата била по-скоро като свиркане - и издъхнала.

- На доктора се наложи да бяга през вратата, Мауро искаше да се втурне след него с юмруци, едва го удържах. Знаете какъв е, когато не е на себе си.

Мислех си за Селина, за последния й образ, който ни очакваше в къщата. До мен почти

не стигаха воплите на старите жени и суматохата във вътрешния двор, но затова пък си спомням, че таксито струваше два и седемдесет и шофьорът имаше лъскав каскет. Двама-трима приятели на Мауро, стоящи на прага, четяха вестник „La Rason”; момиче в синя рокля държеше рижаво-бяла котка в ръцете си и внимателно подрязваше мустаците й. По-нататък, зад тях, започваха стоновете и миришеше на застоял въздух.

- Иди при Мауро - казах на Хосе Мария. - Трябва хубавичко да го раздрусаш, нали знаеш.

В кухнята вече варяха чай. От само себе си около покойната се беше оформило бдение; в горещия въздух на стаята проблясваха лица, подноси с напитки. Просто не е за вярване как съседи от всички краища на улицата изоставят обичайните си дела и разговори, втурвайки се към мястото на събитието. Водата вече бълбукаше, когато минах покрай кухнята и надникнах в стаята на покойната. Мисия Мартита и друга жена ме погледнаха от тъмната дълбочина, където леглото сякаш се носеше в желе от дюли. По малко надменния им вид разбрах, че са измили и облекли Селина - леко миришеше на оцет.

- Измъчи се, горката - каза Мисия Мартита. - Влезте, докторе, вижте я. Като че ли спи.

Сдържайки желанието си да я пратя по дяволите, аз се потопих в топлата супа на стаята. Ето, че вече няколко минути гледах към Селина и не я виждах. Сега се приближих до нея, до черната гладка коса на ниското чело, блестяща като седеф на китара, до равната синьо-бяла чиния на навеки замръзналото й лице. Разбрах, че тук няма какво да правя, че тази стая сега е за жените, за оплаквачките, които идват през нощта. Дори Мауро не можеше да поседи спокойно близо до Селина, пък и тя не го чакаше, този черно-бял обект беше се оттеглил в царството на оплаквачките, насърчавайки ги с неподвижната си, повтаряща се тема. Не, по-добре да отида при Мауро, той все още е на грешната земя.

В тъмния коридор, водещ към трапезарията, пушеха глухите пазачи. Пеня, Басан глупака, двамата по-малки братя на Мауро и някакъв нелеп старец ме поздравиха почтително.

- Благодаря, че дойдохте, докторе - каза един от тях. - Вие винаги сте бил толкова приятелски настроен към бедния Мауро.

- Приятелите се познават в беда - измърмори старикът, подавайки ми ръка, която ми се стори като жива сардина.

Но аз вече не бях тук. Танцувах отново със Селина и Мауро в Луна Парк, на карнавала през четиридесет и втора. Селина със синя рокля, която никак не подхождаше на мургавото  й скулесто лице. Мауро в лек летен костюм и аз, пиян като скункс след шест чаши уиски. Харесваше ми да се разхождам с Мауро и Селина, да се докосвам до тяхното силно, пламенно щастие. Колкото повече ме упрекваха за това познанство, толкова повече се сближавах с Мауро и Селина, прекарвах дните, часовете си с тях, споделяйки живота им, за който самите те не знаеха нищо.

Откъснах се от танца - от стаята, пробивайки преградата на вратата, се чу стон.

- Майката трябва да е - каза глупакът Басан с доволен вид.

„Завършената логика на прост човек - помислих си. - Селина е мъртва, значи идва майката, и майката плаче.” За мен беше отвратително да мисля така, отново да подреждам в ума си всичко, което другите чувстват достатъчно ясно. Мауро и Селина не бяха моите опитни зайчета. Обичах ги и все още ги обичам. Просто така и не можах да открия тяхното простодушие, бях принуден да събирам трохите на техните страсти; аз, д-р Ардой, адвокат, когото дори в Буенос Айрес не удовлетворяваха светът на правосъдието, на музиката или конните състезания - хвърлям въдиците си само там, където може. Знам, че зад това се крие любопитство, че пощенската ми кутия бавно се пълни с картички с бележки. Но не любопитството ме привлече към Селина и Мауро, не.

- Кой би си помислил - чух Пеня да казва. - Това е, ако не…

- Знаеш ли, белите й дробове са били зле от дълго време.

- Да, но все пак…

Те така се спасяваха от отворената земя. Много зле с белите дробове, но все пак… Селина сигурно, би трябвало, също не е очаквала смърт, за нея и Мауро туберкулозата е била “слабост”. Отново я видях да се върти с наслада в прегръдките на Мауро, оркестърът на Канаро горе, миризмата на евтина пудра… После тя танцуваше с мен матчиш, на прашната площадка беше истинско стълпотворение. „Колко добре танцувате, Марсело” - изглеждаше изненадана, че адвокат е способен да улови ритъма на матчиша. Нито тя, нито Мауро се обръщаха към мен на „ти”, аз казвах „ти, Мауро”, а на Селина и нейното „ви” отвръщах по същия начин. Селина неохотно се раздели с думата “доктор”, сигурно се е гордеела, наричайки ме така пред непознати - моят приятел доктор. Помолих Мауро да й каже просто да ме нарича Марсело.

Така те малко се доближиха до мен, но аз, както и по-рано, бях далече от тях. Далече, въпреки че ходехме заедно на танци, на бокс, дори на футбол (Мауро играеше в „Расинг” преди няколко години) или оставахме до късно в кухнята, посръбвайки мате. Когато делото приключи и Мауро получи пет хиляди песо благодарение на мен, Селина първа ме помоли да не забравя да отида при тях. Тя още тогава беше нездрава, винаги дрезгавият й глас отслабваше все повече и повече. През нощта тя кашляше, Мауро й купуваше неврофосфат „Eskay” - някаква глупост - а също и от цинково-желзния препарат на фирмата „Бислери” - патентовани лекарства, за които хората четат в списанията и започват да вярват в тях.

Ходехме заедно на танци и гледах живота им.

- Да бяхме поговорили с Мауро - каза Хосе Мария, гласът му сякаш излизаше изпод земята. - Ще му стане по-леко.

Отидох, но все си мислех за Селина. Признавам си - макар това да е грозно - събрах и подредих картичките си за Селина, ненаписани, а подготвени на ум. Мауро плачеше, без да крие лицето си, без най-малък срам, като всяко здраво животно, напълно извън този свят. Той хвана ръцете ми, дланите му бяха потни, горкият беше в треска. Когато Хосе Мария го принуди да пие джин, между две ридания със странен звук той събори чашата. Измърмори някаква глупост, в която обаче беше целият му живот, смътното съзнание за непоправимостта на случилото се със Селина, но за което той се ядосваше само не нея. Страхотната му самовлюбеност, най-накрая пусната на свобода в целия й блясък! Отвратих се от Мауро, но още повече от себе си и започнах да пия евтин коняк - той изгаряше устата ми без капка удоволствие. Бдението продължи както обикновено, с изключение на Мауро, всички бяха на висота, дори нощта помагаше, душна и тиха - в такава нощ е добре да седнете във вътрешния двор под открито небе и в очакване на зората да измиете костите на покойната.

Беше понеделник, после трябваше да отида в Росарио за конгрес на адвокатите, където единственото нещо, което трябваше да правя, беше да си ръкопляскаме един на друг и да се напиваме до безсъзнание, и се върнах чак в петък. Във влака имаше две танцьорки от „Мулен Руж”, познах по-младата, но тя се престори, че не се познаваме. Цялата тази сутрин мислих за Селина, не бях толкова потресен от смъртта й, по-скоро се нарушаваше някакъв порядък, прекъсваше необходима привичка. Когато видях момичетата, си представих как Мауро отвежда Селина от милонгата* на гръка Касидис, надявайки се, че девицата от кабарето ще стане добра съпруга - за това трябваше смелост. Тогава и се запознах с Мауро, той дойде да ме помоли за съвет относно делото на своята старица за участъци земя в Санагаста. Вторият път той дойде заедно със Селина, тя все още беше гримирана като певачка от кафе-шантаните и вървеше с широка крачка, подпряна здраво на ръката му. Не ми беше трудно да ги сравня, да оценя напористата грубоватост на Мауро, начина, по който той се стараеше, несъзнавайки навярно и пред себе си, да спечели най-накрая Селина. В началото на нашето запознанство ми се струваше, че успява поне външно в ежедневието. После оцених нещата по-точно: капризите на Селина, страстта й към народните танци, дългите мечтания край радиото с кърпене или плетиво в ръце - всичко това беше пътят, по който тя неусетно се изплъзваше от Мауро.

Една вечер, когато „Небиоло” победи „Расинг” с четири на един, Селина започна да пее и аз разбрах, че тя все още е с Касидис, далеч от семейното огнище и от Мауро, кланичния работник. За да опозная по-добре Селина, откликнах на евтините й желания и тримата посетихме много увеселителни заведения, където гърмяха високоговорители, цвърчеше пица, а подът беше осеян с мазни хартии. Само че Мауро предпочиташе вътрешния двор, часовете бърборене със съседите и посръбването на мате. В някои неща се съгласи и й отстъпи, но не се отказа от позициите си. Тогава Селина се престори, че е добре да излиза по-малко и да върши повече домакинска работа - може би наистина постепенно свикна с това. Не тя, а аз успявах да измъкна Мауро на танци и тя винаги беше пропита с благодарност към мен за това. Обичаха се, а радостта на Селина стигаше за двама, понякога за трима.

Исках да се изкъпя, да се обадя на Нилда, за да я вземе в неделя, на път за хиподрума, и след това да посетя Мауро. Намерих го във вътрешния двор да пуши и бавно да отпива мате. Трогнаха ме две-три дупки на фланелката на вдовеца и, поздравявайки го, го тупах по рамото. Лицето на Мауро все още беше същото като на гроба, когато хвърли шепа пръст в него и се облегна назад, замръзнал като статуя. Ала очите му блестяха и той стисна силно ръката ми.

- Благодаря, че се отби. Времето е дълго нещо, Марсело.

- Ходиш ли в кланицата или те сменят?

- Изпратих брата, куция. Нямам смелост да отида, въпреки че краят на деня не се вижда.

- Ясно, трябва да се поразвлечеш. Облечи се, да се разходим из Палермо.

- Да вървим, все ми е едно.

Той облече син костюм, завърза на врата си бродирана кърпа и се парфюмира от флакона на Селина. Хареса ми как вдигна периферията на шапката си, хареса ми смелата му походка - лека и безшумна. Приготвих се да слушам „приятели в нужда се познават” и след втората бутилка Quilmes Cristal, Мауро изля душата си пред мен. Седнахме на маса в задната част на кафенето, почти сами; не го прекъсвах, само от време на време доливах бира. Почти не си спомням какво каза, струваше ми се, че е едно и също през цялото време. Фразата остана в паметта ми: „Тя е ето точно тук” - при което Мауро бодваше показалеца в гърдите си, сякаш показваше медал или болно място.

- Искам да забравя - каза той отново. - Всичко: напий се, иди на милонга, доведи си всяко момиче. Вие ме разбирате, Марсело, вие…

Показалецът мистериозно се издигна и изведнъж се сгъна като джобно ножче. Сега Мауро беше готов да приеме всяко предложение и когато някак небрежно споменах за Санта Фе Палас, той пръв скочи и си погледна часовника - беше решено, да отидем на танци. Вървяхме мълчаливо, полумъртви от жегата, и аз през цялото време подозирах, че Мауро отново и отново е изненадан, че не усеща до себе си топлината и радостта на Селина, отиваща да танцува.

- Никога не съм я водил в този Палас, - каза той внезапно. - Ходех там някога, още преди да я срещна, беше скапана милонга. Ходите ли там?

В моите картички има добро описание на „Санта Фе Палас” (всъщност не се казва „Санта Фе” и дори не се намира на тази улица, наистина, близо е до нея). Жалко, че е невъзможно да се опише правилно всичко това, нито скромната фасада с приканващи плакати и тъмна каса, нито повечето зяпачи, които се мотаят на входа и ви оглеждат от глава до пети. Вътре е още по-лошо, но не може да се каже, че е лошо, там всичко е твърде размазано; това е точно хаос, объркване под маската на въображаем ред: адът и неговите кръгове. Адът на японски парк, където входът струва два и петдесет, а дамите нула и петдесет. Три съседни зали - като покрити дворове, в първата ансамбъл за национална музика, във втората - характерна, в третата - северняшка, с певци и танци маламбо. Стоейки на пътеката (аз в ролята на Вергилий), слушате три вида музика и гледате три кръга от танцьори; след това избирате това, което ви харесва най-много, или преминавате от стая в стая, прескачайки чаши джин в търсене на масичка и жени.

- Не е лошо - каза Мауро с унил вид. - Само че е горещо. Трябваше да има вентилатори.

(За картичките: да изучите, според метода на Ортега, отношението на човек от народа към техниката. Там, където очаквате отблъскване, има, напротив, бързо усвояване и използване; Мауро говореше за хладилниците или суперхетеродините радиоприемници с арогантността на жител на Буенос Айрес, който вярва, че всичко му е по мярка.)

Хванах Мауро за лакътя и го завлякох до масата, иначе той щеше да стои там, разсеяно гледайки сцената, където певецът държеше микрофона с две ръце и го разклащаше леко. Седнахме и Мауро изпразни чашката си сухо мартини на един дъх.

- Нека се уталожи бирата. По дяволите, каква бъркотия.

Той поръча още чашки и ми даде възможност да се разсея и да се огледам около нас. Масата беше на самия ръб на платформата, а от другата й страна, до дългата стена, също имаше столове и там, сменящи се през цялото време, се тълпяха жени с онзи отсъстващ вид, който имат момичетата от танцовите школи и когато работят, и когато се забавляват. Не говорехме много и чувахме добре как в първата зала свири с жар националният ансамбъл. Певецът се наслаждаваше на меланхолията, успявайки да придаде драматизъм към бързия, почти без дъх, ритъм. „В куфара си нося моите плитки на метис…” Той се вкопчваше в микрофона, сякаш за решетките на бариера, сякаш не можеше да пее иначе - с някаква сладостно-мъчителна страст. От време на време притискаше устни към хромираната решетка, от високоговорителите излиташе подмилкващ се глас - „все пак аз съм честен човек…”; мислех, че ще е страхотно да скрия микрофона в гумена кукла, тогава певецът, държейки я в обятията си, ще стопли кръвта си до насита. Не, кукла не пасва на тангото, по-добре е хромирана пръчка с малък лъскав череп отгоре, с озъбена усмивка.

Тук е уместно да кажа, че ходех в тази милонга заради чудовищата, не знам друга, където да има толкова много. Появяват се в единадесет часа, стичащи се от различни части на града, сами или по двойки, бавно, уверени в себе си. Жени с примес на цветна кръв, почти джуджета, мъже, приличащи на яванци или индианци мокова, в тесни карирани или черни костюми, с груба непокорна коса, в която капчиците брилянтин блестят в синьо и розово; жени с високи прически, от което още повече изглеждаха като джуджета, досадни, сложни прически, които са тяхната гордост. Мъжете можеха да се различат по разпуснатите коси, женствено дълги и буйни, което никак не се вписваше в грубото лице, с неговото хищно, предпазливо изражение; имаха силни торсове на тънката талия.

Всички се познаваха, възхищаваха се един на друг, мълчаливо, без да дават никакъв знак, че това са техните танци, техните срещи, тяхната нощ. (За картичката: откъде изпълзяват, с какви професии се прикриват през деня, под маската на какви тъмни занаяти се крият?) Излизаха чудовищата, поставяха ръката си на рамото на партньора с важно смирение, танц след танц бавно и безшумно, мнозина затваряха очи, накрая се наслаждаваха на факта, че ги гледат, сравняват ги. В почивките те идваха на себе си, хвалеха се край масичките, а жените започваха да говорят пискливо, за да привлекат вниманието към себе си. Тогава мъжете биваха обхванати от ярост и видях как една изкривена жена в бяло, седнала с чаша анасон, получи такъв шамар в лицето, че цялата й коса се разпиля. Чудовищата имат особена, неизменна миризма, миризмата на талк върху влажна кожа, на гниещи плодове, така си представяш едно измиване набързо - избърсвате лицето и подмишниците си с мокър парцал, а след това основното - лосиони, туш за ресниците, пудра, белезникава мазилка, през която проблясват кафяви петна. Те също се боядисват с пероксид, косите им се вдигат като косата на царевичен кочан над землистите лица, боядисаните брюнетки изучават метода на блондинките, обличат зелени рокли и, вярвайки в своето преобразяване, гледат отвисоко на онези, които запазват естествения си цвят.

Поглеждайки крадешком към Мауро, изучавах лицето му с черти на италианец, лице на крайбрежен жител без примес на негърска или индианска кръв - колко различно беше то от лицата около нас! - и изведнъж си спомних за Селина, защото тя беше по-близка до тези хора от Мауро и мен. Мисля, че Касидис я беше избрал, за да угоди на вкусовете на цветнокожите си клиенти, които тогава бяха от малобройните постоянни посетители в неговото кабаре. Никога не бях ходил в Касидис, докато Селина работеше там, но една вечер отидох (исках да опозная мястото, откъдето я беше извлякъл Мауро) и видях само бели жени, блондинки или брюнетки, но бели.

- Не бих имал нищо против да се завъртя в танго - каза тъжно Мауро.

Когато започна четвъртата чаша, той вече беше тъжен. Мислех си за Селина, тя щеше да си бъде тук у дома, точно тук, където Мауро никога не я беше водил. Анита Лозано сега се кланяше от сцената на публиката в отговор на бурни аплодисменти, бях я слушал в „Новелти”, когато беше на върха на славата си, сега беше стара и слаба, но беше запазила целия си глас, толкова подходящ за танго. Тя дори спечели, защото стилът й беше палав, а за язвителните думи се изискваше малко дрезгав и груб глас. Селина пееше с този глас, когато и се случеше да се напие и изведнъж усетих почти непоносимото присъствие на Селина в „Санта Фе”.

Отивайки при Мауро, тя направи грешка. Търпеше семейния живот, защото обичаше Мауро и той я беше спасил от мръсотията и тълпите в кабарета, от евтините лакомства, от близостта на клиенти, които й дишаха тежко в лицето, но ако не беше работата в милонгите, Селина би предпочела да остане певица. Бедрата и устата й показваха, че е създадена за тангото, родена за песни и танци. Ето защо Мауро беше длъжен да я води в кабарето, виждах как се преобразяваше още с влизането си, с първата глътка горещ въздух, при първите звуци на бандонеона. В този час, заседнал в „Санта Фе”, аз оцених величието на Селина, смелостта, с която тя плати на Мауро за годините, прекарани в кухнята и във вътрешния двор, на сладко мате. Тя се отказа от небето си милонга, от пламенното си призвание към креолски валс и анасон. Тя умишлено се осъди на Мауро и живота на Мауро, като само от време на време нахлуваше в неговия свят, за да я заведе на парти.

Мауро вече си беше взел черна жена, доста красива, по-висока от останалите и с невероятно тънка талия. Забавляваше ме инстинктивният му, но същевременно преднамерен избор - момичето приличаше по-малко на чудовище от другите; отново ми хрумна мисълта, че Селина по свой начин също е чудовище, само че през деня, зад стените на кабарето, не се виждаше толкова. Питах се дали това не е минавало през ума на Мауро, малко се страхувах от упреците му, защото го доведох на място, където спомен дебне от всеки ъгъл.

Този път нямаше аплодисменти и Мауро поведе момичето до масата; откъсната от елементите на тангото, тя внезапно увисна и като че ли оглупя.

- Нека ви запозная с моя приятел.

Разменихме обичайното „много ми е приятно” и веднага дадохме на момичето да пие. Зарадвах се, когато видях колко оживен е Мауро и дори казах няколко думи на дамата му, която се казваше Ема, име, което не отива на лошите. Мауро, изглежда, беше напълно откачен, той говореше за оркестри, а аз - както винаги - се възхищавах на кратките му, спокойни фрази, Ема сипеше имената на певци, припомни си Вила-Креспо и Ел-Талар. Тогава Анита Лозано обяви старото танго, последваха викове и аплодисменти на гостите, особено на индианците, които я обожаваха безкрайно. Мауро, обаче, не се беше напълно забравил: когато се заизвиваха меховете на бандонеоните и оркестърът започна да свири, той изведнъж ме погледна напрегнато, сякаш си спомняше. Аз също видях себе си в „Расинг”, Мауро и Селина, прегърнати силно в това танго - тя го припяваше цялата вечер по-късно и в таксито на връщане.

- Ще танцуваме ли? - попита Ема, шумно преглъщайки гренадина си.

Мауро дори не я погледна. Струва ми се, че в този момент и двамата стигнахме до най-скритите дълбини. Сега (сега, когато пиша) пред мен стои само един образ - аз съм на двадесет години, гмуркам се в басейна и се блъскам в друг плувец, докосваме заедно дъното и се гледаме през зелената вода. Мауро отмести стола си и се облегна на масата. Подобно на мен, той се взираше в естрадата: изгубената Ема, скривайки унижението си, докато дояждаше пържените картофи. Сега Анита пя в по-сложен ритъм, двойките танцуваха почти без да напускат местата си и слушаха думите с жажда и болка, със самозабрава и наслаждение. Лицата се обърнаха към сцената, танцьорите, дори въртейки се, не откъсваха поглед от Анита, която се навеждаше над микрофона и шепнеше поверително думите на песента. Някои мърдаха устни, повтаряйки думите, други се усмихнаха зашеметено, а когато певицата завърши: „От толкова време беше с мен навсякъде и само днес те няма никъде” - след бандонеоните танцът се възобнови с неистова сила - по ръбовете на платформата се изпълняваха “кориди”, а в средата - “осмици”.

Мнозина бяха подгизнали от пот, една метиска, толкова висока, че едва стигаше до второто копче на сакото ми, мина покрай масата и видях как потта се издигаше от корените на косата й и се стичаше по тила й, където кожата върху слоя мазнини беше по-бяла. От съседната стая, където ядяха месо на скара и танцуваха ранчера, се извиваше дим, а нисък облак от печеното и цигарите висеше във въздуха, изкривявайки лицата и евтиния стенопис на стената отсреща. Мисля, че помагах на танца отвътре, като пропуснах четири чашки, а Мауро, подпрял брадичка си на опакото на ръката, се взря право напред. Не обърнахме внимание на това, че тангото продължаваше и продължаваше, веднъж-два пъти Мауро обиколи с поглед естрадата, където Анита имитираше движенията на диригента, но след това отново впери поглед в двойките танцьори.

Не знам как да го кажа, струва ми се, че следях погледа му и в същото време като че ли му показах пътя; без да се виждаме, знаехме (мисля, че Мауро знаеше), че попадахме на едно и също място, спирахме на едни и същи двойки, на едни и същи коси и панталони. Чувах Ема да говори нещо, да се извинява и пространството на масата между Мауро и мен беше празно, въпреки че не се гледахме.

На площадката сякаш се спусна миг на огромно блаженство, дълбоко въздъхнах, побирайки го в себе си, и Мауро сякаш направи същото. Димът беше толкова гъст, че виждахме лицата на танцьорите само в нашата половина от площадката, а столовете отсреща (за онези момичета, които „подпират стената”) изобщо не се виждаха зад телата и мъглата. „Толкова дълго беше с мен навсякъде” - високоговорителят предаваше гласа на Анита със забавно пукане, отново танцьорите замръзнаха на място (продължавайки да се движат), а вдясно от нас от дима изникна Селина, тя се въртеше слушайки своя кавалер, ето я в профил, обърна се с гръб. Друг профил и вдигнала лице, за да слуша музиката. Казвам „Селина”, но тогава по-скоро го знаех, отколкото разбирах; Селина е тук и не е тук - разбира се, няма да разберете това за миг. Масата изведнъж затрепери, аз знаех, че ръката на Мауро трепери или моята, но не от страх, а по-скоро от изумление и радост. Честно казано, беше глупаво чувство, нещо ни задържаше, не ни позволяваше да се опомним, да се махнем оттук. Селина все още беше там, не ни виждаше, попиваше тангото с цялото си лице, което беше развалено и изменено от жълтата от дима светлина. Всяка черна жена в този момент би приличала повече на Селина, отколкото тя самата, блаженството я преобразяваше жестоко, не можех да понеса Селина такава, каквато е в този момент, в това танго. Все още бях достатъчно трезвен, за да осъзная колко опустошително беше нейното блаженство - възхитено, безсмислено лице в намерения накрая рай; такава можеше да се появи в милонгата на Касидис, ако нямаше работа и клиенти. Сега нищо не я обвързваше, тя сама владееше небето си, с цялото си същество се отдаваше на щастието и отново влизаше в свят, недостъпен за Мауро. То беше завоюваното от нея сурово небе, нейното танго, което отново свиреха за самата нея и за подобните на нея докато стъклата на прозорците не задрънчаваха от аплодисментите в отговор на припева на Анита. Селина в гръб, Селина в профил, другите двойки редом до нея в дима.

Не исках да гледам Мауро, връщах се към обичайния си цинизъм, към обичайното си поведение. Всичко зависеше от това как Мауро приема случая, така че аз не мръднах, изучавайки площадката, който постепенно опустяваше.

- Забелязахте ли? - попита Мауро.

- Да.

- Забелязхте ли как изглежда?

Не отговорих - този проблясък на радост беше дори по-труден за гледане от скръбта. Той беше от тази страна, горкият, беше от тази страна и вече нямаше достатъчно вяра в това, което знаехме заедно. Видях го как става и тръгва към площадката с несигурната стъпка на пияния, търсейки жена, която прилича на Селина. Седях тихо, небрежно пушех силна пура и го гледах как се разхожда нагоре-надолу; знаех, че си губи времето, че ще се върне унил и жадуващ, без да намери портите на рая в този дим и в тази тълпа.

——–

*милонга - школа по подобния на танго танц милонга.