Продрум Димов

Това е новата поетична книга на Димитър Милов, която Фондация „Читалище-1870″ предложи неотдавна на читателската ни общественост.

Този рядко талантлив наш поет се нареди през последните няколко десетилетия сред най-ярките имена на съвременната българска поезия с доказаното си художествено дарование, прецизност, актуалност при подбора на темите и завидно умение да вниква задълбочено в психологическата характеристика при отразяване неспокойните преживявания на нашия съвременник.

В сюжетно-тематичен и емоционален аспект това се чувства осезаемо още в първите му стихосбирки - „Мъжка постеля”, „Тризъбец”, „Шепот на тополи”, „Чудото, наречено живот”, за да стигнем до „Небесна трапеза”, „Сълза на ангела” и най-новото му издание „Благовещение”.

И в най-новото си заглавие той остава верен на своя поетичен натюрел при анализиране разнообразната гама от преживелици, породени от днешния ни неспокоен и често наситен с много драматизъм ден.

Но това съвсем не му пречи да улови и прецени истинските стойности на времето, което изтича неусетно и отлита във вечния безкрай. Твърде показателно в тази насока е стихотворението му „Миг”. Поетът съзнава дълбоко в себе си, че

„Не е мигът един и същ
по име този тук те вика
И ако можеш, го задръж,
Ще отлети, ще бъде никой…”

В същото време светоусещането му се отличава с изключително тънка наблюдателност и чувствителност, които поставят на осъдителен прицел задъхващата ни се от социално-психологическа уродливост съвременност. Затова и стилът му прелива от гневен упрек:

„И за какво ли още ще се чудите -
добре облечен, този свят е бос.
Едва ли някога ще свършат Юдите,
щом носим във душите си Христос…”
/„Завист”/

Подобна социално-гражданска позиция звучи потискащо също така и в стихотворенията му „Прошка”, „Свети Седмочисленици”, а в не малко други просто се прокрадва като непреодолимо минорно настроение.

Струва ми се обаче, че Димитър Милов си поема обикновено дъх от нестихващата социална несправедливост, само когато попадне в просторните спасителни обятия на своя роден край.

Трудно бихме могли да открием друг наш поет, който да се завръща с такова силно и неудържимо умиление в любимото си родно място - село Тополница.

Неслучайно този невероятен носталгичен магнетизъм се е излял в редица негови стихове, прелели в цели поетични книги.

Тези му родолюбиви и подчертано патриотични стихове отреждат като че ли място на техния автор сред най-добрите ни майстори на българската класическа пейзажна лирика в лицето на Кирил Христов, Пенчо Славейков, Яворов, Вазов и др.

Всяко живително докосване до бистроструйните води на реката, зеления свят на тополите и околните живописни възвишения възраждат духа, зареждат с енергия, която оживява и в стихотворението му „Неделя в Тополница”:

„Сега готов съм вси стихии са посрещна,
Щом порива и вярата са и в кръвта…
Баирът с кончето и църквата отсреща,
С които почва и завършва вечността…”

Оставам обаче с непоклатимото впечатление, че сред всички стихове, включени в новата му творба, се откроява с високите и художествено-естетически достойнства стихотворението, посветено на Александър Геров - „Небесно щастие”.

Мисля, че това трогателно преклонение пред покойния творец от Панагюрище е забележително постижение на автора и носи покоряващ емблематичен характер. Димитър Милов познава в детайли образа на своя герой и умело ни пренася в атмосферата на неговия живот на небето:

„И с огън от жарта на ярките звезди
отново ще припалиш ти цигара,
щастлив, че твоята вълшебница Тамара
до дясното ти рамо тихо пак седи…”

Пътувайки из примамливия поетичен свят на Димитър Милов, винаги ми прави силно впечатление копнежът му за повече хармония и красота във взаимоотношенията на човека с природата.

Но в същото време неведнъж ни прави съпричастни и с болката и страданията на хората от социалното дъно /„Свети Седмочисленици”/.

На фона обаче на раздиращите ни общочовешки социални проблеми авторът не остава чужд и за интимния свят на нашия съвременник, макар че любовните мотиви не се радват на кой знае какъв горещ прием в това му произведение.

Тяхното скромно присъствие тук като че ли се изчерпва само със стихотворенията му „Муза”, „Цвете плаче за подарък” и „Към любовта”.

В стилно-езиково отношение стихът на поета е емоционален, стегнат, живописен, наситен с много обич, болка, горестен, но топъл и човешки.

Неговият художествено-естетически инструментариум неизменно се родее с утвърдената ни класическа поезия. Той дълбоко осъзнава ролята и значимостта на изящното слово като средство за въздействие върху читателя и вярва,

„Че истинска обич сега се разлива
и радост внезапна в душата навлиза
Единствено, знаем, поетът щастлив е,
Стихът му щом стане за ближния риза.”
/„Риза за ближния”/

И може би тези думи, посветени на големия руски поет Евтушенко, разкриват до голяма степен цялостната творческа, философска и човешка същност на Димитър Милов, който и с новото си „Благовещение” напомня за престижното си присъствие в първия поетичен салон на съвременната ни литература.

18 август 2013 г.