СЪН
превод: Татяна Любенова
СЪН
Сънувах есен в полуздрача на стъклата,
приятели и ти във шутовска компания,
като сокол, намерил покрив в небесата,
сърцето ми се спускаше върху дланта ти.
Но времето вървеше, старееше безгласо
и рамка на платното посребрявайки,
зората от градината заливаше стъклата
със септемврийски сълзи алени.
Но времето вървеше, старееше. Трошливо,
подобно лед, в коприна пукаше в закана.
И както гръмка беше, ти спъна се и стихна,
и моят сън замлъкна като отзвук от камбана.
Събудих се. И беше като есен потъмняло
разсъмването. Вятърът, отдалечаващ се,
като след бързаща талига, носи дъжд от слама
и по небето върволица от брезите бягащи.
1913, 1928
——————————
***
Ще наденат днес всички палта,
ще поръсят филизите капки
и не ще забележат как аз,
в лошо време, запил съм се пак.
Засребрели малинови листи,
устремили нагоре гранки.
Като теб, тъжно слънце трепти,
като тебе е то, северянка.
Ще наденат днес всички палта,
но ще минем ние без битка.
Щом не ще заменим сега
замъглена от студ напитка.
1913, 1928 г.
——————————
ПИРШЕСТВА
Горчилката на туберози, на есенно небе горчилката
и в тях на твоите измени изгарящата сприя,
на нощи с людски сборища, на вечери горчилката,
на строфите ридаещи горчивината пия.
Майсторски изчадия, трезвост не търпим ний.
За сигурния къшей враждата ни настига.
Тревожен вятър в нощите - тост от виночерпци,
който, може би, не ще се сбъдне никога.
Наследственост и смърт - на нашата трапеза са.
И в тихата зора - дърветата просветват -
като в долапа мишки, ровим за анапест,
и Пепеляшка, бързайки, сменя свойта дреха.
Подът е преметен, ни троха - не трепва.
Като целувка детска, диша стих спокоен.
И Пепеляшка бяга - в дни на късмет, с карета,
последен грош е даден - и разделен на свои.
1913, 1928 г.
——————————
ЗИМНА НОЩ
Денят не ще поправим, усилвайки светилник.
Не ще прогоним сенки с кръщелно покривало.
Зима на земята е, от огън дим - безсилен е
домове притиснати, един в друг, да изправи.
Фенери като хлебчета, и кръгъл покрив, черно,
над богатска къща - ято, в снега бял.
Господарски дом, гуверньор съм в него.
Изпратих ученика да спи, сега съм сам.
Никого не чакат. Плътно е затворено.
Тротоар неравен. И стълбище преметено.
Не инати се, памет! Срастни се с мен повторно
и ме увери, че с тебе сме едно.
Пак ли ти за нея? Не ме вълнува тая.
Кой пътя й показал, възможности на шест!
Източник на всичко е този удар, зная,
но не ми пука вече за милостта й днес!
Тротоар неравен. Парчета лед се пукат
като бутилки голи, замръзнали следи.
Фенери като хлебчета, над кюнец, като бухал,
във пера потънал, дим саможив виси.
1913, 1928 г.
——————————
В ПАМЕТ НА МАРИНА ЦВЕТАЕВА
Мрачно влачи се ден дъждовен,
безутешно струят потоци
по стълбища, пред вратата входна,
и в откритите мои прозорци.
Зад ограда, на пътя по слога,
потопен е градският парк.
И като зверове в бърлога,
лежат облаци в безпорядък.
В лошо време с книга общувам,
на земята за красотата.
И шишарки горски рисувам
върху страницата заглавна.
Ах, Марина, отдавна бе време
и не струва голям труд съвсем,
изоставен, прахът ти, в реквием,
от Елабуга да пренесем.
Ритуалът за твойто пренасяне
аз обмислях отдавна така,
в снегове над пустинните разливи,
дето лодки зимуват в леда.
—–
И досега за мен е тежко
да мисля, че си мъртва ти,
като скъперница милионерша
сред гладуващи сестри.
Какво за тебе да направя?
Малка вест поне прати ми.
Във мълчаливото ти бягство,
упрек неизказан има.
Загадъчни са всички загуби.
Аз търся отговора с дни,
измъчвам мислите си будни:
Смъртта е всъщност без черти.
Тук всичко е полуслова и сенки,
и недомлъвки, и самоизмама,
и само вярата във възкресение
някаква следа ни дава.
Пищен помен в зима бяла:
вън от къщи да изляза,
стафидки в здрача да прибавя,
да те прелея, жито да оставя.
А в пряспа ябълката е, огромна,
във снежна пелена градът застинал.
И паметникът твой надгробен,
привиждаше ми се година.
С лице обърнато към Бога,
оттук към него се стремиш,
а равносметката съдбовна
я няма в земните ти дни.
1943 г.
СОН
Мне снилась осень в полусвете стекол,
Друзья и ты в их шутовской гурьбе,
И, как с небес добывший крови сокол,
Спускалось сердце на руку к тебе.
Но время шло, и старилось, и глохло,
И, паволокой рамы серебря,
Заря из сада обдавала стекла
Кровавыми слезами сентября.
Но время шло и старилось.И рыхлый,
Как лед, трещал и таял кресел шелк.
Вдруг, громкая, запнулась ты и стихла,
И сон, как отзвук колокола, смолк.
Я пробудился. Был, как осень, темен
Рассвет, и ветер, удаляясь, нес,
Как за возом бегущий дождь соломин,
Гряду бегущих по небу берез.
1913, 1928
——————————
***
Все наденут сегодня пальто
И заденут за поросли капель,
Но из них не заметит никто,
Что опять я ненастьям запил.
Засребрятся малины листы,
Запрокиновшись кверху изнанкой.
Солнце грустно сегодня, как ты, -
Солнце нынче, как ты, северянка.
Все наденут сегодня пальто,
Но и мы проживем без убытка.
Нынче нам не заменит ничто
Затуманившегося напитка.
1913, 1928 г.
——————————
ПИРЫ
Пью горечь тубероз, небес осенних горечь
И в них твоих измен горящую струю.
Пью горечь вечеров, ночей и людных сборищ,
Рыдающей строфы сырую горечь пью.
Исчадья мастерских, мы трезвости не терпим,
Надеждному куску объявлена вражда.
Тревожный ветр ночей - тех здравиц виночерпьем,
Которым, может быть, не сбыться никогда.
Наследственность и смерть - застольцы наших трапез.
И тихою заре3й - верхи дерев горят -
В сухарнице, как мышь, копается анапест,
И Золушка, спеша, меняет свой наряд.
Полы подметены, на скатерти - ни крошки,
Как детский поцелуй, спокойно дышит стих,
И Золушка бежит - во дни удач на дрожках,
А сдан последний грош - и на своих двоих.
1913, 1928 г.
——————————
ЗИМНЯЯ НОЧЬ
Не поправить дня усильями светилен.
Не поднять теням крещенских покрывал.
На земле зима, и дым огней бессилен
Распрямить дома, полегшие вповал.
Булки фонарей и пышки крыш, и черным
По белу в снегу - косяк особняка:
Это - барский дом, и я в нем гувернером.
Я один, я спать услал ученика.
Никого не ждут. Но - наглухо портьеру.
Тротуар в буграх, крыльцо заметено.
Память, не ершись! Страстись со мной! Уверуй
И уверь меня, что я с тобой - одно.
Снова ты о ней? Но я не тем взволнован.
Кто открыл ей сроки, кто навел на след?
Тот удар - исток всего. До остального,
Милостью ее, теперь мне дела нет.
Тротуар в буграх. Меж снеговых развилин
Вмерзшие бутылки голых, черных льдин.
Булки фонарей, и на трубе, как филин,
Потонувший в перьях нелюдимый дым.
1913, 1928 г.
——————————
ПАМЯТИ МАРИНОЙ ЦВЕТАЕВОЙ
Хмуро тянется ден непохожий.
Безутешно струятся ручьи
По крыльцу перед дверю прихожей
И в открытые окна мои.
За оградою вдоль по дороге
Затопляет общественный сад.
Развалившись, как звери в берлоге,
Облака в безпорядке лежат.
Мне в ненастьи мерещится книга
О земле и ее красоте.
Я рисую лесную шишигу
Для тебя на заглавном листе.
Ах, Марина, давно уже время,
Да и труд не такой уж ахти,
Твой заброшенный прах в реквиеме
Из Елабуги перенести.
Торжество твоего переноса
Я задумывал в прошлом году
Над снегами пустынного плеса,
Где зимуют баркасы во льду.
——
Мне так же трудно до сих пор
Вообразить тебя умершей,
Как скопидомкой мильонершей
Средь голодающих сестер.
Что сделат мне тебе в угоду?
Дай как-нибудь об этом весть.
В молчаньи твоего ухода
Упрек невысказанный есть.
Всегда загадочны утраты.
В бесплодных розысках в ответ
Я мучаюсь без результата:
У смерти очертаний неть.
Тут все - полуслова и тени,
Обмолвки и самообман,
И только верой в воскресенье
Какой-то указатель дан.
Зима - как пышные поминки:
наружу выти из жилья,
прибавить к сумеркам коринки,
облить вином - вот и кутья.
Пред домом ябланя в сугробе.
И город в снежной пелене -
Твое огромное надгробье,
Как целый год казалось мне.
Лицом повернутая к Богу,
Ты тянешься к нему с земли,
Как в дни, когда тебе итога
Еще на ней не подвели.
1943 г.
