Пенчо Пенев

„Русалска поляна” от Ник. Вас. Ракитин, издава „Хемус”, под редакцията на Д. Пантелеев, София, 1938 г.

Никола Василев Ракитин винаги носеше в душата си светлия образ на българския селянин. Сам се роди на село и живя с болките и грижите на нашия брат по села и градове, защото тръпно обичаше родната земя и природа, на които стана проникновен певец.

Няма картина или настроение в неговата поезия, които да не отразяват околната природа от долината на Вит.

Там той проживя своите дни, като най-чист и характерен тип на българина, който страстно се отдава на своята любов към родния кът.

Тази връзка със земята и влагата над нея дълбоко се таят в неговата поезия. Той беше от малцината наши поети винаги сред тишината и ведрата утрин на българското небе.

А ето, че и той потулва страшна мъка в душата си, която загризва спокойния съзерцател на родните долини. Тази мъка пърха като ранена птичка в неговите гърди, души го дълго, за да го сграбчи с ядните си нокти в тъмнината на тунела.

И в тъмнината на тунела просия последната усмивка на топло-ведрия човек, за да осияе в кървави пламъци страшната истина за неговата смърт.

Една смърт, която тежко удря над съвестите в нашата страна - няма ли кой да разгадае тъмнината в тунела, за да тури край на тия жестокости и нечовешки отношения с културните ратници на нашия народ.

Една вечна загадка лежи над участта на мнозина българи, приели кръста на културния носител. Докога тази злокобна участ безмилостно ще гълта избраниците на българския дух?

Един тежък обвинителен акт, който българската интелигенция не трябва да приема тъй безразлично и неотговорно.

Това трябва да бъде неин жизнен дълг, повеление на нравствено чувство и съзнание за добре изпълнени граждански задължения.

Трябва ли да чакаме времето и историята да кажат истината, или забвението е най-сигурната истина.

Изглежда, че и „случаят Ракитин” ще бъде ликвидиран така, както от памтивека е вървяло у нас.

Новият том от разкази на Ракитина „Русалска поляна” разказва за патриархалните нрави на българския народ, които са били празници на труд, щастие и откровение.

И само оня може да ги превъплъти на страниците, който дълго е живял с тия нрави, който ги обича, тачи и почита и който вижда в тях здравото чувство на народната душа и живот.

Това не са разкази с фабула и особен някакъв сюжет, това са прости описания и спомени за старото и хубаво време и което и днес се повтаря в нашите села, сред долини и планини.

Животът на нашето село и селянинът, тъй просто и поетично възсъздаден, сякаш е стих от пергаменти и папируси.

Ракитин не търси своята реч, тя плавно и свободно се лее - той е майстор на словото и поетично обагря разкази си.

Разказите в „Русалска поляна” може да не са особен добив за неговото литературно дело, но те тъй добре характериизрат човека и българина Ракитин - в тях се вижда и чувства един поет и човек, сраснал се народната душа, чувства и бит, като малцина български писатели.

Освен това, тук са спазени чудно хубави народни обичаи, вярвания и мъдрост. а те са тъй необходими на съвременните български граждани, да познаят себе си, рода си, патриархалните връзки, които ги държат в родната земя.

Защото ние бързо забравяме духа на родното село и духа на прародителката земя.

Ракитин ни връща с разказите си към чернозема на родната страна.

——————————

сп. „Завети”, г. 5, кн. 1, 1938 г.