Георги Константинов

Срещнах го преди десетина дни. Беше привечер. Думите ми бяха смутени, неестествени, сякаш говорех със сянка от онзи свят: моето съзнание подтиснато и смаяно, както и съзнанието на всички граждани на тая нещастна страна, беше свикнало вече с мисълта, че това е човек осъден на смърт.

А Васил Пундев си беше същият - спокоен, усмихнат и увлечен в своята работа. Неговите черни, мили очи изпускаха същия оня женствен блясък, който тъй не приличаше на студените му и винаги сдържани слова.

Признаваше, че всеки момент очаква да бъде сразен от куршума на някогашните си приятели - и пак се усмихваше. Сигурно скрита, потаена надежда крепеше добротата и спокойствието му: може би не вярваше, че честното му и остро слово ще го погуби, тъй жестоко и подло.

Имаше нещо удивително, свръхчовешко в тоя стоицизъм, в тая готовност да умре всеки момент, всякъде, от ръката на всеки срещнат другар.

Затова не се криеше, не се озърташе дори, когато говореше и ходеше по улицата. И това просто геройство, което толкова не приляга на нашето ниско, престъпно време, го погуби…

Пундева не обичаха мнозина. Не защото ги е оскърбил или защото е казал нещо зад гърба им. Това беше извън привичките му.

Мразеха го заради неговата характерност, заради строгата линия на поведение, която имаше към всички.

У нас, където никой не се счита задължен поне един ден да бъде на едно мнение, хора като Пундева са странни, мразени.

Те смущават хармонията на нашата сантиментална безхарактерност, на нашето подкупно примирение.

Те не са за българската културна действителност, гдето е предопределено надмощието на организираната бездарност, на удивителното мекотелие, - гдето всеки благороден жест е излишен, непознат.

Българският интелигент може да забрави всички мерзости, които ще кажеш за него и близките му, ще те амнистира дори ако си предал отечеството, но никога не ще ти прости, ако имаш дарба или характер.

У нас и съдбата сякаш е в услуга на тия, които са си избрали най-малкия нравствен багаж, на тия, които в три дни триста пъти могат да се отрекат и от себе си, и от рода си.

Тоя преобладаващ манталитет не прости на Пундева дори и след смъртта му. Доказателството за това е некрологът на Писателския съюз, гдето тая смърт е наречена „внезапна почивка”.

Каква долна ирония със съдбата на един човек, на когото не е дадена възможност да свърши последната си дума! Ето за тая културна среда Пундев беше чужд и враждебен.

Предполагахме, че енергията и геройството му ще бъдат полезни на македонското дело. И там го отрекоха. Заслугите му в тая област не познавам. За тях ще говорят други.

Нам това дело ни отне не само един даровит литератор, но и ценен другар.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 2, бр. 66, 15 март 1930 г.