Димитър Стоевски

Константин Константинов - „Седем часът заранта”, разкази; „Нашата земя хубава!”, пътеписи

Людската несрета, безсмислието на всичко онова, което е около нас, дори и на това, което е вътре в нас, цялата глухота и „безпощадна самотия” на битието - ето в няколко едри черти чувството, което оставя в душите ни новата книга на Константин Константинов „Седем часът заранта” (изд. „Хемус”).

Вярно е, ние познаваме много добре автора от предишни негови творби, знаем отколе, че той всякога топи перото си в чернилката на песимизма, през който - като че ли иска да ни увери той - животът може да се наблюдава и преценява много по-точно (или може би по-безопасно за собствената ни душа?), отколкото през розовите мъгли на оптимизма, на животинската радост от живота и на жарките спазми от земните наслади.

И тук, именно, трябва да търсим смисъла и оправданието на Константиновата житейска философия, тук трябва да се помъчим да намерим скрития дълбоко отговор на нашия плах въпрос: Толкова пошъл ли е животът, толкова жалък ли е човекът, тъй мерзка ли е неговата душа?

И сигурно авторът, ако може за миг да забрави своята безотрадно-болна усмивка, би ни възразил: Не, това е болестта само на малцина, които още не са изгубили човешкото в себе си; признанието за собственото поражение на ония, които не се борят из засада, а с открити гърди; най-сетне то е може би физическата смърт на ония, на които Бог е дал душа повече, отколкото им е потребна тук долу!

А колко по-друг е същият този Константин Константинов в другата своя книга, излязла едновременно с горната - пътеписите„Нашата земя хубава!” (изд. „Хемус”). С каква ведрина, с какъв покой, с какво смирение изпълва той този път сърцата на своите читатели!

И тогава, спомняйки си безотрадността на разказите от „Седем часът заранта”, ние неволно разбираме, че само един истински пълноценен човек, едно преливащо сърце е способно да преброжда с такава огнена страст както бездните на покрусата, така и върховете на възторга; и само такова сърце е способно да излее и мъката, и радостта си в един висш, по-скоро - възвишен лиризъм.

——————————

в. „Огнище”, г. 4, бр. 36, февруари 1941 г. Заглавието е от редакцията.