Марио Бенедети

превод: Любомир Духлински

Пет жени звъняха на шефа. По време на сутрешната смяна винаги бях на телефона и познавах тези пет гласа добре. Разбрахме, че зад всеки от тях се крие увлечение на шефа и понякога обсъждахме помежду си как изглеждат тези жени.

Аз, например, си представях сеньорита Калво закръглена, нахална, с плътно изрисувани устни; сеньорита Руис - обикновена кокетка с къдрица, падаща над очите; сеньорита Дюран, интелигентна слаба жена, уморена и без предразсъдъци. Салгадо ми се стори чувствена самка с плътни устни. И само тази, която наричаше себе си Ириарте, имаше гласа на идеалната жена. Не дебела и не слаба, не твърде упорита, но не и твърде покорна, всичко в нея беше умерено - щастлив дар, с който природата понякога възнаграждава.

С една дума, истинска жена, личност. Такава си я представях. Познавах смеха й, искрен и заразителен и си представях жестовете й. Познавах мълчанието й и виждах очите й, черни и замислени. Познавах този глас - любезен, чувствен - и се досещах за нейната нежност.

Всеки от нас имаше своя собствена представа за тях: Елизалде, например, смяташе сеньорита Салгадо за ниска и без претенции, Роси, че сеньорита Калво е тънка като треска, а сеньорита Руис не би се побояла да се впусне в приключение със самия Кореа.

И само за сеньорита Ириарте всички единодушно казваха, че е възхитителна, освен това по гласа й създадохме почти еднакъв образ. И бяхме сигурни: ако един ден тя се появи на вратата на нашия офис с усмивка на устните и без нито една дума, така или иначе, веднага щяхме да я познаем, защото измислихме тази усмивка, която не бива да се бърка с никоя друга.

Шефът, доста нетактичен човек, когато ставаше дума за неговите подчинени, се превърна в олицетворение на скромност и сдържаност, когато ставаше дума за петте негови събеседнички. Неговият лаконизъм не спомагаше разговорът да продължи дълго.

Нашата роля се свеждаше до това да хванем слушалката, да натиснем бутона и когато звънецът звънне в офиса, да съобщим, например: „Сеньорита Салгадо”. Той казваше кратко: „Свържи ме”, или: „Кажи й, че ме няма”, или: „Нека се обади след час”. И никакви допълнения, дори шеги. Въпреки че знаеше, че може да ни се има доверие.

Не можех да разбера защо сеньорита Ириарте звънеше по-рядко от всички, понякога само веднъж в седмицата. Разбира се, червената светлина, означаваща “заето”, тогава не угасваше поне четвърт час. Какво ли би било за мен да слушам този глас цели петнадесет минути, толкова нежен и сладък, толкова уверен!

Веднъж реших да й кажа нещо, не помня какво, а тя ми отговори, не помня какво. Какъв ден беше за мен! Оттогава се надявах да поговоря малко с нея, освен това се надявах, че тя ще разпознае гласа ми, както аз я разпознавам.

Една сутрин ми хрумна да кажа: „Можеш ли да изчакате малко, докато се свържа?” И тя каза: “Разбира се, особено след като винаги правите чакането толкова приятно.” Честно казано, денят беше наполовина провален, защото успях да й говоря само за времето и предстоящата промяна в работното време.

Затова следващия път събрах смелост и заговорихме на общи теми, но с особен смисъл. Оттогава тя познаваше гласа ми и ме поздравяваше: „Как сте, секретарю?” - от което буквално губех ума си.

Няколко месеца по-късно отидох да почивам на крайбрежието. Почивката на крайбрежието се свързваше с най-големите ми надежди от много години. Винаги ми се е струвало, че един прекрасен ден ще срещна идеала си там - момиче, на което ще дам цялата си неразпиляна нежност.

Всъщност аз съм сантиментален човек. Понякога се упреквам за това, казвам си, че сега ценят повече разумните и егоистичните, но нищо не помагаше. Когато отидех на кино и гълтах поредната мексиканска пошлост с извънбрачни деца и бедни старци, разбирах, че всичко това са глупости, глупости и все пак усещах как се надига буца в гърлото ми.

И така, за това как ще срещна на крайбрежието жена, мислех много и по други, не толкова сантиментални причини. В крайна сметка само в курорта можете да видите чисти, свежи, отпочинали жени, готови да се смеят, да се наслаждават на всичко на света. Разбира се, в Монтевидео също има чисти жени.

Но бедните - те винаги изглеждат уморени и тъжни: тесните обувки, стълбищата, автобусите ги правят такива. В града е невъзможно да разбереш какво е женската радост. А това, каквото и да се каже, е много важно. Например, струва ми се, че съм в състояние да издържа на всяка проява на тяхното лошо настроение: плач, писъци, истерия.

Ала що се отнася до изразяването на радост, тук съм много взискателен. Смехът на някои жени, честно казано, не понасям. Затова в курортите, където всички се смеят от самата сутрин, от първото сутрешно плуване, та до вечерта, когато залитат, излизайки от казиното, е лесно да се разбере кой кой е, чий смях е отвратителен и чий е прекрасен.

Точно в курорта отново чух гласа й. Танцувах между масите на верандата, на светлината на луната, от която никой не се интересуваше. Дясната ми ръка лежеше върху леко обгорелия й гръб, все още запазил топлината на следобедното слънце.

Господарката на гърба се смееше и, трябва да призная, та имаше приятен смях. Когато беше възможно, поглеждах косъмчетата около ухото й, почти прозрачни, и трябва да призная греха си - чувствах някакво вълнение. Партньорката ми говореше малко, но когато го правеше, то непременно беше някаква глупост, сякаш специално, за да мога да оценя мълчанието й.

И в един от тези приятни моменти чух една фраза, произнесена ясно, сякаш специално за мен: „Каква лимонада обичате?” Тази фраза нямаше ни най-малко значение нито тогава, нито по-късно, но я запомних дума по дума. Чуваха се бавни, протяжни звуци на танго. Фразата прозвуча много близко, но не можах да определя кой я е казал.

Два дни по-късно, в казиното, загубих деветдесет песо и изведнъж реших да заложа последните си петдесет. Ако загубя, спокойно! - ще трябва незабавно да се върна в Монтевидео.

Излезе 32 и се почувствах напълно щастлив, когато придърпах към себе си осемте оранжеви чипа, които заложих. И тогава някой каза в самото ми ухо, както по телефона: „Трябва да играеш само по този начин. Трябва да рискуваш.”

Обърнах се спокойно, вече знаех кого ще видя, а сеньорита Ириарте, която седеше до мен, беше толкова очарователна, колкото аз и моите колеги си я представяхме по гласа. Е, по-нататък беше доста лесно да подхвана тази фраза, да развия теория за риска, да я убедя да поеме риска първо да говори, после да потанцува с мен, а след това да се срещнем на плажа на следващия ден.

Оттогава сме заедно навсякъде. Тя каза, че се казва Дорис. Дорис Фрейре. Бешe точно така (не знам защо, но тя ми показа дори документ) и съвсем разбираемо, винаги съм смятал, че тези имена са специално за телефонни разговори.

Още от първия ден приех това мълчаливо споразумение: беше очевидно, че тя има някаква връзка с шефа и не по-малко очевидно, че това обижда суетата ми, но (забележете това „но”) Дорис беше най-привлекателната жена от всички, които познавах и сега, когато случаят ми помогна да я опозная, рискувах да я загубя напълно, ако бъда твърде мнителен.

Само че освен това имаше и друга възможност. След като разпознах гласа й, защо тя не можа да разпознае моя? Разбира се, тя винаги е била необикновено, недостижимо същество за мен и аз едва сега навлизах в нейния свят.

Когато една сутрин се втурнах срещу нея с радостното: „Как си, секретарю?”, тя, въпреки че веднага пое удара, се засмя, подаде ми ръка и дори започна да се шегува, но но не скри безпокойството си от мен, сякаш някакво подозрение се прокрадна в душата й.

По-късно обаче ми се стори, че тя е философски настроена към това, че аз съм вдигал телефона, когато тя се обаждаше на шефа. И лековерието, с което тя сега ми говореше, незабравимите разбиращи и обещаващи погледи ми вдъхнаха надежда.

Тя очевидно оценяваше, че не говоря с нея за шефа и въпреки, че не бях много сигурен в това, тя вероятно щеше да възнагради моята тактичност с бърза раздяла с него. Винаги съм можел да позная по погледа какъв е човекът. А очите на Дорис бяха невинни.

Върнах се на работа. И пак започнах през ден да дежуря сутрин на телефона. Сеньорита Ириарте не се обади повече.

Почти всеки ден аз се срещах с Дорис след работа. Тя работеше в прокуратурата, получаваше добра заплата, беше най-възрастната в отдела си и всички я уважаваха.

Дорис не скриваше нищо от мен. Сегашният й живот беше напълно ясен и чист. Ами миналото? В дълбините на душата си знаех, че е достатъчно, че тя не ме мами. Нейната интрига, роман - или както там се нарича - с шефа, разбира се, не трябва да помрачават моето щастие.

Сеньорита Ириарте не се обади повече. Какво повече можех да искам? Бях предпочитан пред него и скоро той ще се превърне за Дорис в неприятен спомен, какъвто има в живота на всяко момиче.

Предупредих Дорис да не ми звъни на работа, не помня под какъв предлог. Честно казано, не исках да рискувам, страхувах се, че Елизалде, или Роси, или Кореа ще вдигнат телефона, ще разпознаят гласа й и ще пуснат някои от любимите си двусмислия. И тя, винаги толкова мека и добронамерена, нямаше нищо против.

Хареса ми, че проявява такова разбиране към всичко, което засягаше забранената тема и бях благодарен, че нито веднъж не ме принуди да се впускам в онези тъжни обяснения, когато се изричат неприятни думи, които могат да развалят всичко и да изпортят и най-добрите намерения.

Дорис ме покани у тях и ме запозна с майка си, мила, уморена жена. Преди 12 години тя бе загубила съпруга си и все още не беше на себе си. Погледна към мен и Дорис с тихо задоволство, но понякога очите й се пълнеха със сълзи, може би изведнъж си спомняше нещо от онези времена, когато сеньор Фрейре е бил неин годеник.

Три пъти седмично оставах до 11, а тогава точно в 10, майка и тактично си тръгваше след като кажеше „лека нощ”, оставяйки на Дорис и мен един час да се целуваме, да говорим за бъдещето, да изчислим цената на чаршафите и стаите, които ще ни трябват.

Правехме абсолютно същите планове и се отдавахме на същите ласки като хиляди други двойки, пръснати из републиката. Майката на Дорис никога не споменаваше шефа или някой друг. Отнасяха се с мен така, както всяко почтено семейство се отнася с първия годеник на дъщеря си. И аз го приемах.

Понякога не можех да се отърва от противното чувство на задоволство, че на мен се е паднала - само на мен - една от онези недостижими жени, които имат само министрите, обществениците, важните чиновници. Паднало се е на мен, обикновения служител.

Честно казано, трябва да отбележа, че Дорис с всеки ден ставаше все по-очарователна. Нежността й беше безгранична. Тя някак по особено умееше да ме гали по врата, да целува шията ми, да шепне нежни глупости, така че, между нас казано, когато я напусках, главата ми се въртеше от щастие и, какво да крия, от желания.

По-късно, сам и буден в ергенския си апартамент, с лека горчивина си мислих, че Дорис може да добие толкова изтънчена опитност само с нечия помощ. След всичко (добро или лошо?) неизбежно си спомнях за шефа, толкова спокоен, толкова изтънчен и излъчващ респект и не можех да си го представя като този омразен учител.

Може би имаше и други? Колко? И кой я е научил да се целува така? Тогава си напомнях, че живеем в 1946 г., а не в Средновековието, че сега за нея съществувам само аз и заспивах, прегърнал възглавницата, предвкусвайки други обятия в съответствие с моите планове.

До 23 ноември въпросът безвъзвратно отиваше към сватба. Тя стана неизбежна. Оставаше само да намеря апартамента, който исках: пълен с въздух, светлина, с големи прозорци. Няколко недели бяха прекарани в търсене, но когато намирахме нещо, което се доближаваше до нашия идеал, то се оказваше или твърде скъпо, или имаше лоша връзка с центъра, или районът се струваше на Дорис отдалечен и и навяваше тъга.

На 23 ноември сутринта бях дежурен. Шефът не се беше появявал от четири дни, така че седях тихо сам, пушех и четях вестника. Изведнъж усетих как вратата зад мен се отваря. Бавно се обърнах и видях красивото лице на Дорис да наднича въпросително.

Тя влезе с леко виновен поглед и каза, че се страхува от гнева ми. Причината за появата й в офиса беше, че търсеният от нас апартамент най-накрая беше намерен. След като нарисува подробен план, Дорис ми го показа с доволен вид.

Тя беше толкова елегантна в леката си рокля с широк колан, който подчертаваше тънката й талия. Бяхме сами, така че тя седна до бюрото ми, кръстоса крака и започна да пита къде седи Роси, къде е Кореа, къде е Елизалде. Тя не познаваше нито една от тях, но имаше добра представа за тях от моите шеговити описания.

Тя пушеше от моята цигара, а аз държах ръката й в моята, когато телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката, казах: “Здравейте!” И в отговор чух: „Как сте, секретарю?…” На пръв поглед всичко си беше същото. Но в тези секунди, докато разговорът продължаваше и докато аз, съвзел се едва наполовина, автоматично попитах: „Какво стана, защо не се обадихте толкова дълго?” - и телефонът отговори: “Бях в Чили”, всъщност всичко се промени.

Хаотични мисли минаваха през главата ми като на удавник в последните мигове от живота му. Първата: „Значи шефът нямаше нищо общо с нея” - означаваше триумф за моята гордост. После се появи втора, нещо като: „Но тогава Дорис…”, и трета, вече съвсем категорична: „Как бих могъл да объркам този глас?”

Обясних, че шефът го няма, казах „довиждане” и затворих. Ръката на Дорис остана в моята. Поглеждайки нагоре, знаех предварително какво ще видя. Седнала до бюрото ми с цигара като всяка кокетка, Дорис чакаше да се усмихна, погълната от глупавите си планове.

Усмивката, разбира се, беше празна и неизразителна, като стотици други усмивки и заплашваше да ме дразни завинаги от този момент нататък.

По-късно се опитах да намеря обяснение, но сега, някъде в най-отдалечения ъгъл на съзнанието си, вече сложих точка на това недоразумение. В края на краищата аз съм влюбен в сеньорита Ириарте.