Марио Бенедети

превод: Любомир Духлински

Тя се разхождаше с конете на президента Техас; нейните родители имаха къща с петнадесет стаи, собствен кочияш и четири черни камериерки. На дванадесет години я отведоха във Франция и до днес тя пазеше книга с обложка от човешка кожа - подарък за баща й от един аржентински полковник през февруари 1874 година.

Сегя тя нямаше нито грош, налагаше се да живее от омразната милост на зетьовете си, да носи вехт черен вълнен шал и да изплаща два дълга от пенсията си от 32 песо. И все пак у нея оставаше миналото и тя нанизваше спомен върху спомен, наслаждавайки се на някогашния разкош, в който бе живяла и презирайки с цялата си душа днешната си бедност.

Овдовяла за втори път, Елиза Монтес с нова сила възневидя днешния си все по-мизерен живот. На двадесет години тя се омъжи за инженер, италианец, който й подари четири деца, две момичета и две момчета, и умря съвсем млад, без да й остави нито връзки, нито пенсия. Първият й съпруг, която тя не обичаше много-много и който сега я гледаше от пожълтелите снимки, имаше войнствени мустаци а ла Наполеон III, кривогледи очи, деликатни маниери и никога не бе имал пари.

Още в онези години Елиза говореше безкрай за своя бивш кочияш, чернокожите камериерки и петнайсетте стаи, от което мъжът й страдаше и се чувстваше толкова незначителен в своята скромна къщичка с градинка и без всекидневна. Италианецът беше мълчалив, работеше до зори, за да изхрани и облече всички. Накрая не издържа и умря от тиф.

Когато се случи нещастието, Елиза не можеше да се обърне за помощ към роднините си - тя враждуваше с тримата си братя и жените им. Със снахите, защото бяха шивачки, дребни служителки, а с братята, защото им бяха дали името им. Що се отнася до семейното имущество, то отдавна беше проиграно и пропиляно от покойния й баща.

Елиза Монтес се опита да се обърне първо към стари приятели, след това към държавните учреждения, сякаш те бяха длъжни да й помагат, но се оказа, че всеки, включително държавата, си има своите нужди. Помощта се свеждаше до малки суми и големи унижения.

И така, когато се появи Дон Гумерсиндо, неграмотен фермер, също вдовец, повече от двадесет години по-възрастен от нея, тя вече се беше примирила и правеше връзки за големите обувни магазини по препоръка на съпругата на един генерал-мулат, заточен след военен метеж, с когото играеше бадминтон в далечните есенни дни на едно красиво като мечта детство.

Правенето на връзки и дантели беше началото на краха, но слушането на неприличните смешки и гърлените намеци на Дон Гумерсиндо означаваше вече пълно падение. Това щеше да е мнението на Елиза Монтес, ако това се беше случило на една от малкото й приятелки, но тъй като се беше случило на самата нея, трябваше да се измисли извинение и да се държи упорито за него. Оправданието, което се превърна в смисъл на живота й, се наричаше „деца”. Заради децата тя се зае да прави връзки за обувки, заради децата слушаше фермера.

По време на краткия годеж дон Гумерсиндо Олмедо я ухажваше толкова нежно, колкото и кравите си и същата вечер, когато той, прибягвайки до изчерпателния си речник, изброи всичко, което притежаваше, тя се реши и сложи масивен пръстен.

Синовете вече бяха пораснали: Хуан Карлос беше на осемнадесет, той наистина беше учил английски три години и италиански две, но продаваше разсад на неделните панаири. Анибал Доминго беше на шестнадесет и работеше в пощата. Дъщерите, послушни, практични и много подобни една на друга, отидоха на село с майка си и втория си баща.

Там ги очакваше първата изненада: Олмедо, воден от примитивна хитрост, разказвал за кравите, за ливадите - за всичко, та чак до банкова си сметка, но беше премълчал за тримата си яки синове от предишния си брак. Още от първия ден те буквално изгаряха с поглед двете сестри, които макар и пълни и кокетни, все пак си бяха момичета. Елиза на два пъти трябваше да се намеси, след което недискретното постоянство на момчетата понамаля.

В дома си старецът не беше безобидният селяндур, който ухажваше Елиза в Монтевидео. Майката и дъщерите бързо изгубиха желание да се смеят, когато го виждаха да се приближава през павирания с камъни двор с широко разтворени крака. В своите владения този човек знаеше как да командва.

Елиза, след като се бе омъжила заради децата си, трябваше да се примири с факта, че тя и дъщерите й трябваше да гладуват, тъй като Олмедо не им даваше и стотинка и сам правеше малкото им покупки. Той имаше собствена представа как да се прекарва свободното време и ако на някой непознат това скъперничеството можеше да се стори забавно, сестрите мислеха съвсем различно, когато вторият им баща ги караше с часове да изправят пирони.

Така започна доброволното мъчение за Елиза и в любовната нощ, под мрежата против комари, тя си позволяваше да напомни на Олмедо за достойнствата на първия си съпруг. В отговор старецът само се потеше. Всичко говореше, че той е доста силен и ще устои на всякакви упреци. Обаче пет дни след шестата годишнина от сватбата им той почувства болки в стомаха, които го сложиха първо в леглото и осем месеца по-късно в семейната гробница.

През всичките тези месеци Елиза се грижеше за него, довеждаше го в Монтевидео и страстно си пожелаваше в един прекрасен ден той да умре. И тогава Дон Гумерсиндо й нанесе най-мощния си удар. Тримата лекари, които го лекуваха, бяха експерти в своята област и го посъветваха да опита облъчване.

Това струваше невероятно скъпо и през осемте месеца лечение в болницата всичко, което имаше Олмедо, беше похарчено. След като Елиза плати на лекарите и за погребението, изплати дълговете, уреди работите си с доведените синове, и останаха около четиристотин песо, с други думи, изключително скромна награда за загубата на блестящата семейна чест.

Елиза остана в Монтевидео, опитвайки се да се върне на старата си работа, но тъмнокожият генерал, чиято съпруга я беше препоръчала в големите магазини, беше в почтено изгнание, продавайки канцеларски материали в Порто Алегре. По-надолу вече нямаше накъде.

Там вече беше тълпата, а Елиза имаше силно чувство за социална йерархия. И затова тя накара дъщерите си да работят. Хосефа и Кларита започнаха да шият панталони за военните. Поне така, помисли си Елиза, поне така ще бъдат по-близо до военните. Самата тя започна упорито да досажда на министри, директори на офиси, шефове на отдели, портиери и дори фризьори на важни хора.

След две години, когато вече спряха да я виждат във всички приемни, тя изведнъж получи пенсия, макар че никой не знаеше точно защо. През същата година имаше късмета да омъжи и двете си дъщери, а тогава насочи цялото си внимание към зетьовете си.

Съпругът на Хосефа беше спокоен човек, любител на храната. Той беше наследил от баща си железарски магазин в предградията и без да променя нито един детайл и без да добавя нищо към обичайните доходи, продължи работата си по обичайния начин. Другият зет, съпругът на Кларита, беше горещ артилерийски лейтенант, който казваше „здравей”, сякаш командваше „ходом марш” и в свободното си време пишеше втория том от историята на Великата война.

Елиза се настани при неженените си синове, но прекарваше уикендите с омъжените си дъщери. Влиянието й обаче не се ограничаваше до събота и неделя. Почти всички кавги на Кларита с лейтенанта се пораждаха от някаква невинна фраза, хвърлена от Елиза между предястието и равиолите, а почти всички шеги, които един търпелив тенекеджия трябваше да слуша от Хосефа, се раждаха след посещението на тъщата, която нашепваше нещо на ухото на послушната дъщеря, докато съпругът й се наслаждаваше на следобедната си почивка.

Лейтенанта Елиза упрекваше за суровия му нрав, политическите му убеждения, лошите маниери на масата, страстта му към историята, любовта му към пътешествията, настинките му и малкия му ръст. Тенекеджията пък, напротив, тя обвиняваше за мекотата му, безпринципността, доброто здраве, политическа пасивност, любовта към стридите, гръмкия му смях и ръцете в пръстени.

Рядко всички се събираха край семейната маса, но и една такава среща на всеки шест месеца беше достатъчна на Елиза, за да завлече зетьовете си в яростен спор за битката при Марна, след което станаха врагове за цял живот. Лейтенантът, съжалявам, вече капитан, не говореше с братята на жена си, тъй като Елиза дълго време описва на зетя си какви лентяи са Хуан Карлос и Анибал Доминго, а на тях своя страна тя доверяваше, че той ги нарича двойка мързеливци.

С годините се появиха внуци, а с внуците - нови разправии. Двамата сина на тенекеджията, на седем и осем години, се опитали да мушнат пръста на дъщерята на капитана в електрическия контакт, но били хванати от Елиза, която ги спряла и напляскала момичето. По-късно, след като убеди Кларита, че момчетата са виновни, тя с доволство се увери, че те са били наказани, и то не от баща им, а от чичото-офицер. С една дума се стигна дотам, че зетьовете започнаха да си крещят и да се обиждат, а в сестрите се събуди закъсняла дъщерна ревност.

Всеки път, идвайки на гости на дъщерите си, Елиза слушаше тяхната изповед. Убеждаваше ги да търпят, „но не, разбира се, когато оскърбяват най-скъпото”. Е, а какво в света е по-ценно от майката? Вече в такива и такива случаи е необходимо да се каже истината в очите, да се напомни например на капитана, че дядо му е бил енорийски свещеник; тенекеджията, че чичо му се е самоубил поради прахосничество.

Ако това ги обижда, какво пък, толкова по-добре. Човек, който е изгубил контрол над нервите си („можеш да забележиш това, като гледаш мъките ми с баща ти и с онзи другия”) винаги е по-лесно да бъде подчинен, да го хванеш в противоречие, да го накараш да каже нещо глупаво. Лошо е, че понякога губят контрол над себе си и се хвърлят да се бият, но не губи дух - след като получиш шамар, винаги печелиш в крайна сметка - тогава идват дълги дни на угризения и отстъпки.

Елиза, разбира се, не забравяше за сексуалната страна на брака. Тя самата и в двата брака се радваше на съпруг, страстен като парче дърво. Но природата беше дарила дъщерите по-щедро и те не пренебрегваха нощните удоволствия. Зетьовете биваха побеждавани през деня, поразени от аргументите, които Елиса влагаше в устата на дъщерите си, но през нощта те си връщаха позициите с аргументите, дадени им от Бог.

Това, разбира се, беше неравностойна битка. Със смущение, но и без колебание, тъй като най-желаното за тях беше заложено на карта, дъщерите умолявали майка си да не идва повече: те самите понякога ще я навестяваха. Хосефа, любимката, никога не се появи. Кларита пишеше от време на време или се срещаше с майка си в центъра.

Елиза остана сама с Анибал Доминго, чийто характер ставаше все по-лош и който не харесваше момичетата. Хуан Карлос служеше като пътуващ агент и се появяваше за няколко часа на всеки две седмици. Но тъй като и тези часове също бяха отровени от обвинения и подозрения („кой знае с какви повлекани се влачиш”), той напълно се премести в провинцията и се появяваше в Монтевидео два-три пъти в годината.

Почувствала болката, Елиза Монтес не се самоизмамваше. Очевидно това беше същата болест, която порази Дон Гумерсиндо. Тя помоли лекаря да й каже истината, а той с намеци й даде да разбере всичко, като говореше уж за други случаи, когато е бил принуден да лъже от състрадание.

Осъзнавайки, че всичко е свършило, тя дори не помисли, както много други, да се обърне към съвестта си, за да разбере дали е права за всичко. В моменти, когато морфинът облекчаваше страданието й, с още не напълно изгубено удоволствие, тя се ровеше в безобидните прегрешения на близките си. Когато непоносимата болка отново се натрупваше и нямаше сили да я скрие, тя забравяше за всичко на света.

Анибал Доминго, плах, слабоволев и услужлив, без много усърдие я наглеждаше, слушайки нейните упреци. Само човек като него - летаргичен и флегматичен - можеше да понесе до края това бавно умиране в самота и забрава. Но сякаш планина падна от раменете му, когато една сутрин той намери безжизненото тяло, изкривено и непреклонно, сякаш дори последният покой не беше благосклонен към него..

Той не отпечата известията за смъртта, но съобщи на Хуан Карлос, сестрите и техните съпрузи. Мързеше го да търси чичовците. Въпреки това, по един или друг начин, всички разбраха. По-късно Хуан Карлос им каза, че телеграмата е закъсняла. Дошли само капитанът и тенекеджията.

Катафалката, скромна и почти без цветя, беше последвана от кола с роднини. Толкова години тримата мъже не бяха разменили нито дума. Мълчаха и сега. Капитанът втренчено гледаше по улицата и изглеждаше изненадан да види жена, която се прекръсти след жалкото им шествие.

Анибал Доминго, сякаш хипнотизиран, се взираше в червения тил на шофьора, но понякога погледът му падаше върху огледалото, в което се виждаше, през цялото време на едно и също разстояние, друга кола, изпратена от погребалния дом, която никой не искаше да използва. Изведнъж му хрумна, че никога не е имал момичета по вина на майка му и това откритие го порази приятно.

Новата част на Северните гробища беше залята от нежно слънце: земята беше изровена навсякъде, както по време на полски работи. Слизайки от колата, тенекеджията се спъна и други двама го подкрепиха. Той каза: „Благодаря” и напрежението малко спадна.

На платформата стоеше прост ковчег, много гладък, с четири дръжки. Роднините се приближиха, а шофьорът трябваше да им се притече на помощ, тъй като един човек не достигаше.

Вървяха бавно, сякаш начело на многолюдно шествие. След това завиха от главната алея и спряха пред обикновен гроб, точно същият като други петнадесет или двайсет, вече подготвени. С тъпо трополене по земята ковчегът потъна на дъното на гроба. Шофьорът издуха носа си, внимателно сгъна носната си кърпа, сякаш беше чиста и бавно тръгна към пътеката.

Останалите се спогледаха, изведнъж почувствали необяснима солидарност и започнаха да хвърлят шепи пръст, което изравни тази смърт с всички останали.