Марио Бенедети

превод: Любомир Духлински

Момичето отвори очи. Пълно, депресиращо объркване. Тя не помнеше нищо. Нито името си, нито възрастта, нито адреса. Огледа се: кафява пола, кремава блуза. Нямаше чанта. На ръката - часовник. Пет часа и петнадесет минути. Езикът й едва се преобръщаше в устата, в слепоочията й чукаше. Погледна към ръцете си - ноктите й бяха покрити със сребрист лак. Тя седеше на пейка под дърветата, пред нея беше площадът, в центъра на площада стара чешма, фигури на ангели и три плоски купи, една над друга. Колко грозно! От нейната пейка се виждаха реклами, огромни светещи букви. Започна да чете: НОГАРО, КИНО КЛУБ, МЕБЕЛИ „ПОРЛЕ”, МАРЧА, НАЦИОНАЛНА ПАРТИЯ. В краката й се търкаляше триъгълен фрагмент от огледало.

Тя го вдигна. Забеляза, че с болезнено любопитство разглежда лицето си в огледалото. Разбира се, това е нейното лице, но сякаш го виждаше за първи път. Лицето й също не й напомняше за нищо. Поглеждайки в огледалото, тя се опита да определи възрастта си: „Трябва да съм на шестнадесет или седемнадесет”. Интересното - имената на нещата тя помнеше. Ето пейка, ето колона, чешма, а там има реклама. Но къде е тя самата, по кое време, на кое място, тя не знаеше. „Да, трябва да съм на шестнадесет или седемнадесет”, каза тя на глас. Искаше да се уверя, че говори испански. А може би можеше да говори още на някакъв друг език?

Не, тя не помнеше. Нищо не помнеше. И въпреки това усещаше някакво облекчение. Спокойствието на незнанието. Странно е, разбира се, и изненадващо, че не помнеше нищо, но това беше и добре, добре. Защото тя смътно чувстваше: така все пак е по-добре, отколкото по другия начин, нещо отвратително и ужасно оставаше в миналото. Листата на дърветата над главата й бяха с два нюанса, небето почти не се виждаше.

Гълъбите накацаха около краката й, но скоро отлетяха разочаровани - нямаше какво да им даде. Покрай пейката минаваха хора. Вървяха и вървяха един след друг, без да й обръщат внимание. Наистина понякога някой млад мъж я поглеждаше. Тя чакаше, толкова искаше да говори с човек! Само че всеки път, след известно колебание, несъстоялият се поклонник продължаваше по пътя си. И ето, че някой излезе от потока и се приближаваше към нея.

Мъж около петдесетте, добре облечен, гладко сресан, с карфица на вратовръзката си и черно куфарче. Сега той ще я заговори.

- Може би той ме познава? - помисли тя.

И се изплаши - ами ако изведнъж този човек я принуди да се върне в миналото? Така й беше хубаво и уютно, беше щастлива в своята безметежна забрава. Но човекът просто попита: „Случи ли ви се нещо, сеньорита?” Тя го погледна внимателно. Лицето му вдъхваше увереност. „Току-що отворих очи на този площад и не помня какво е било преди, нищо не помня.”

Не се съмняваше: той разбираше и нямаше нужда повече да се говори. Мъжът се усмихна и тя усети, че също се усмихва. Той протегна ръка и каза: „Казвам се Ролдан, Феликс Ролдан”. „Не знам името си”, отвърна тя и му стисна ръката. „Няма страшно. Не трябва да оставате тук. Елате с мен. Искате ли?” Разбира се, че искаше.

Тя стана, погледна към гълъбите, които отново бяха наобиколили пейката. Помисли си: „Колко добре, оказва се, че съм висока”. Мъжът, който се казваше Ролдан, нежно я хвана за лакътя и я поведе. „Тук, наблизо е”, каза той. Какво е близо тук? Нямаше значение! Чувстваше се като чужденка: всичко й изглеждаше познато и в същото време не разпознаваше нищо. И бързо опря слабата си ръка върху силната ръка на мъжа на име Ролдан.

Прокара ръка по меката пухкава скъпа материя. После вдигна глава, той беше висок, и се усмихна. Този път той отговори с широка усмивка, проблясна златен зъб. Тя не попита кой е този град. Самият той каза поучително: „Монтевидео”. Думата попадна в бездънна празнота, тя нищо не помнеше. Абсолютно нищо.

Сега вървяха по тясна улица, наоколо стърчаха строителни кранове. Настилката беше разровена. Автобусите се притискаха близо до тротоара, пръски излитаха изпод колелата им. Искаше да изтрие мръсотията с длани: на краката й нямаше чорапи. Тя си спомни тази дума - чорапи. Погледна нагоре - по порутените балкони висеше бельо, на един от тях стоеше мъж по пижама… Градът й харесваше.

„Ето че пристигнахме”, каза мъжът на име Ролдан. Те стояха пред двукрила входна врата. Тя влезе първа. Качиха се с асансьора до петия етаж. Той мълчеше, поглеждайки я с тревога. Тя отвръщаше със сияен, доверчив поглед. Той извади ключ от джоба си и захвана да отключва вратата. Тя видя брачна халка на ръката му, а също и пръстен с червен камък. Не помнеше имената на червените камъни.

Празният, занемарен апартамент, където миришеше на влага, за миг й се стори като затвор, капан. Мъжът на име Ролдан отвори прозореца и я настани в креслото. После донесе чаши, уиски и лед. Тя си спомни думите „стъкло”, „лед”. Думата “уиски” беше нова. Отпи глътка от чашата, закашля се, но въпреки това й хареса. Огледа се: мебели, картини, тапети - всичко беше подбрано с лош вкус, но по някаква причина не дразнеше. Отново вдигна поглед към него - той беше тук, тя беше в безопасност. Само да не си спомня миналото.

Изведнъж мъжът се засмя и тя потръпна. „Е, сега ми кажи, но без да се обиждаш, сега сме сами тук, никой няма да ни пречи, кажи ми коя си ти?” Тя отново се закашля и отвори широко очи. „Вече ти казах, че не помня.” Той се промени пред очите й. Къде отиде елегантният господин с костюм от мека пухкава материя и карфица на вратовръзката?

Пред нея стоеше отвратителен вулгарен простак. „Значи вие сте госпожица Забрава, така ли?” Защо говори така? Тя не разбираше нищо, но й стана страшно, безсмисленото настояще я плашеше почти толкова, колкото и плътно затвореното минало. „Ох, госпожице Забрава! - той отново избухна в смях. - Знаеш ли, ти си доста оригинална. Господи, за първи път виждам такова нещо. Ти какво - „нова вълна” ли си или какво?” Ръката на мъжа на име Ролдан се протегна към нея.

Същата тази силна ръка, която тя инстинктивно хвана там, на площада. Но не, това е друга ръка. Космата, с къси пръсти, алчна… Момичето беше вцепенено от ужас, неподвижно, безпомощно. Една ръка се приближаваше до врата й, искаше да се промъкне под яката й. Копчетата пречеха. Ръката дръпна яката, копчетата полетяха на пода. Едното се въртя като пумпал дълго време и после замръзна на цокъла.

Никой от двамата не помръдна, докато слабото бръмчене не престана. Тя се възползва от този момент, скочи, все още държейки чаша в ръка. Мъжът, който се казваше Ролдан, се втурна към нея. Хвърли я върху широката кушетка, тапицирана с нещо зелено. Измърмори: „Не се шегувай с мен, не се шегувай с мен”.

Зловонният му дъх обгори тила, ухото й, накрая докосна устните й. Силните, противни ръце разкъсаха дрехите й. Тя се задушаваше, губеше сили… И тогава забеляза, че все още стиска чаша в ръката си. Събирала последните си сили, тя се привдигна и удари с чашата Ролдан в лицето.

Той се олюля назад, залюля се отново и се плъзна на пода до зелената отоманка. Ужасено, момичето скочи от дивана, стъпи върху легналия мъж, чашата падна от ръката й, търкулна се на килима, без да се счупи. Тя се втурна към вратата, изтича на площадката и хукна надолу. По стълбите, разбира се.

Отвън тя закопча единственото останало копче на блузата си. И се втурна напред - пъргаво, почти на бегом, изпълнена със страх, отвращение и тъга. „Трябва да забравя това, - мислеше си тя непрестанно. - Трябва да забравя за това.” Позна площада и пейката. Пейката беше празна, тя седна. Приближи гълъб, погледна я, но на нея не й беше до него. Не можеше да помръдне. Само една мисъл без прекъсване дълбаеше мозъка й: „Трябва да забравя, Господи, направи така, че да забравя тази мръсотия”. Тя отметна глава назад, струваше й се, че губи съзнание …

Момичето отвори очи. Пълно, депресиращо объркване. Не помнеше нищо. Без име, без възраст, без адрес. Тя погледна надолу: кафява пола, кремава блуза без три копчета. Нямаше чанта. Часовникът показваше осем и двадесет и пет. Тя седеше на пейка под дърветата. Пред нея имаше площад. В центъра на площада имаше стара чешма, ангели и три плоски купи, една над друга. Колко грозно!

От нейната пейка се виждат огромни мигащи реклами. Тя започна да чете: НОГАРО, КИНО КЛУБ, МЕБЕЛИ „ПОРЛЕ”, МАРЧА, НАЦИОНАЛНА ПАРТИЯ. Не си спомняше нищо. Нищо. И все пак се чувстваше облекчена. Спокойствието на незнанието. Смътно усещаше: по-добре е така, отколкото по другия начин, сякаш нещо подло, ужасно е останало в миналото.

Покрай нея минаваха хора. Водеха децата си, носеха чадъри, куфарчета. Изведнъж някой се отдели от безкрайния поток. Мъж към петдесетте, добре облечен, гладко сресан. В ръката му имаше черно куфарче, брошка на вратовръзката му, бяла лента от гипс над окото. „Той познава ли ме? - помисли си тя и се уплаши да не би този мъж да я върне в миналото.

Беше толкова спокойна, толкова щастлива в своята спокойна забрава. Мъжът се приближи и попита просто: „Случило ли ви се е нещо, сеньорита?” Тя го погледна внимателно. Лицето му вдъхваше увереност. Честно казано, всичко й вдъхваше доверие. Мъжът и подаде ръка и тя чу думите му: „Казвам се Ролдан. Феликс Ролдан.” Ах, в края на краищата работата не е в името! Тя се изправи и подпря слабата си ръка върху силната ръка на мъжа на име Ролдан.