90 години от рождението на Петко Тотев

Калина Канева

„Истински късмет е да си имал началник като Петко Тотев!” - така, казват, съм започнала прощалното си слово за Петко, но аз нищо не помня… Не зная дали съм изрекла най-точните слова, които заслужаваше да му кажа. Думите, които в такива моменти изригват от дън душа, отлитат. Не можеш ги върна. И ето сега, сега - почти една година, откакто го няма, а още не мога и да повярвам! - искам да положа на хартия моя спомен за човека, който не се побира в обикновени рамки. Чета Петковите публикации, много от които са ми били известни от вестниците, но събрани и подредени в книги от невероятната негова съпруга Петрана Колева, те просто звучат зашеметяващо. И не мога да почна. Как да намериш сили да пишеш за автора на това всеобхватно отражение на нещата от живота в тяхното минало, настояще и бъдеще - истински дневник на епохата, писан с „жар под петите“, както често сам се подписва, и винаги! - с огън в душата, подклаждан от будната му съвест, неизчерпаемата му ерудиция и висок морален критерий, с асоциативност, която не можеш от раз „да сдъвчеш”!?

Преставам да чета и ще се опитам да приближа миналото в сгъстени щрихи.

Роден и израснал във възрожденско Габрово, възпитаник и сам преподавател в легендарната Априловска гимназия, Петко Тотев е от поколението, навлизащо в живота бедно, но щастливо, необременено от вещомания и консуматорство, жадно за знания и дейност на ползу роду, реещо се в дълбините на миналото, огряно от ореола на будителите и само постепенно и незабелязано превръщащо се в будители, обзети от духовен порив, безпощадни към недъзите в обществото, готови да променят настоящето и да трасират пътя към бъдното.

Петко Тотев беше заместник главен редактор на вестник „Антени”, където постъпих на работа през 1974 година. Но такъв - ръководител, вдъхновител, учител - продължих да го чувствам и след като приключих със служебните си задължения през 1999 година; ако не и повече, защото се бяха добавили и още определения - съмишленик, съидейник и съдейник, приятел.

Колкото и да напрягам паметта си, не мога да си спомня кога съм се запознала с Петко Тотев. Ярко помня една картина от самото начало на пребиваването ми в „Антени”: къщата на улица „Хан Крум” 12, стълбата от първия към втория етаж. Аз се изкачвах нагоре, а надолу слизаше главният редактор Веселин Йосифов. Размахвайки пръст - негов обичаен жест, той изрече: „Не е важно присъствието в редакцията, важно е присъствието на страниците на вестника!”. Боже, какво щастие изпитах! Пред мен се отприщи път, за който бях мечтала, път без канцеларщина и фалш, път на свободна творческа изява… Мина известно време и шефът, както си го наричахме, като ме видя по коридорите, ме попита - бих казала бащински - как се чувствам, свикнала ли съм? Бях приятно изненадана от такава грижовност, не знаех как да отговоря подобаващо и си послужих с един цитат от току що прочетено интервю с турския писател Назъм Хикмет. На въпроса „Какво е щастие?” той отговаря: „Щастие е, когато сутрин много ти се ходи на работа, а вечер много ти се прибира у дома”. И добавих: „Много ми се ходи на работа!”.

Наистина беше така.

Бях попаднала в един оазис на доброто, на добротворството, доброжелателността; четяхме се един друг и намирахме добра дума за колегата. Зажени ли се някой, дете ли му се роди - всички празнувахме. Разболее ли се някой от нас или от близките ни - шефът звъни на познати доктори. Познавахме децата си, родителите си.

Почина баща ми. На погребението дойдоха главният редактор и други колеги. Получих собствено жилище - колегите ми пренесоха всичко - от четвъртия етаж на старото жилище до осмия на новото (без асансьори!), включително и пианото на децата ми. С повод и без повод се събирахме у дома или другаде. Особено интересни бяха срещите ни с чуждестранните гости - колеги журналисти и такива личнос-ти като академик Дмитрий Лихачов, забележителните руски писатели Виктор Астафиев, Валентин Распутин, Виталий Маслов и много други. Беседите в редакцията продължаваха по домовете и по родните ни места. Много пътувахме - в страната и в чужбина, сближавахме се с хората, за които пишехме. Незабравими са екскурзиите ни в Родопите, организирани от Георги Чаталбашев и Милко Кръстев. Имаше и дружески футболни мачове между екипите на двата популярни и съперничещи си седмичници „Антени” и „Поглед”. Колко смях и закачки! За публика и подкрепа присъстваха целите редакции барабар с жените и децата. Не помня кой побеждаваше, но всичко завършваше „Под липите” или в някоя друга кръчма.

Целият този дух се усещаше между редовете на нашата публицистика. Добродневието и злободневието в нашата действителност, които отразявахме почтено, смело, свободно, подкрепяни от ръководството, правеха по това време вестника и списанието „Антени” най-обичани от читателите и най-крадени (поради липса на достатъчно тираж).

В този свят редакционен кипеж фигурата на заместник главния редактор Петко Тотев не стоеше атрактивно. От него не се чуваха назидателни слова на висок тон, поименни началнически критики и никога оскърбителни думи за когото и да е, за каквото и да е. Невероятно скромен, тих, не изтъкваше своята ерудиция, която обаче човек, респектиран от нея, схващаше дори подсъзнателно. Той умееше незабележимо, ненатрапчиво, намясто и навреме да подскаже мисъл, идея, да насочи, подкрепи и окуражи, да разбере и прости, да помогне. И заедно с това беше непоклатим в убежденията си. Беше строг редактор, неумолим към недостатъците на чийто и да е ръкопис.

Петко не претендираше да е душата на компанията, но винаги беше забележима и достойна част от нея. Вписваше се естествено в беседи на най-разнообразни теми и наравно с най-именити събеседници. О, а беше спец и по въртенето на шишове. Нали си беше изявен турист, не само изследовател, но и последовател на Щастливеца - Алеко Константинов. Умееше да разказва, не, да изпълнява на съответния диалект разни народни умотворения и притчи, намясто да вмъкне любопитни епизоди от литературата и из живота на исторически или литературни дейци. Негов коронен номер по време на антеновските сбирки беше притчата за „кознестия пръч”. И сега ми звучи в ушите неговият спонтанен, само негов, петкототевски, звънък, по детски чист и искрен смях.

Ако това е видимата част на Петко-Тотевата същност, то за невидимото, дълбочинното, за онова вътрешно озарение, което го изпълваше - каквото и да се каже, ще бъде обидно недостатъчно. Той предано служеше на надличностни задачи, но личният му пример, личното му отношение към проблеми и постъпки някак обогатяваше и пречистваше, невидимо озонираше антеновската атмосфера.

Разбира се, и там, в редакцията, не всичко и не всякога е било така елейно, както сега носталгично го описвам. И там нравите са загрубявали. Имало е моменти, когато, оскърбена за нещо, съм си казвала: „Махам се!”, и в същия миг - помня добре - си помислях: „А къде ще намеря такива разговори в кръга около Петко Тотев, където няма клюки, интриги, еснафско дребнотемие?…”.

Не възнамерявам да правя анализ на неговото многопланово, многопластово публицистично творчество, мъдро и провидческо, но ще спомена някои моменти от нашите разговори и обща дейност. Веднъж разсъждавахме кое е най-хубавото на нашето време. Петко отсече: „Бил съм войник, но на война не съм ходил”. А кое е най-лошото, което може да сполети Европа? „Емигрантска вълна от Африка.” Беше го казал много, много отдавна и тогава не беше за вярване. Поне на мен не ми се вярваше, че може да стане това, на което днес сме свидетели.

Петко искрено се радваше на успехите на колегите, особено когато се съсредоточаваха върху трайни теми, издаваха книги. Той не само винаги присъстваше на презентациите, но и не отказваше да представя творбите им. За мен беше чест именно Петко Тотев да ме представя, не само поради авторитета му, а и защото знаехме, че ще го направи доброжелателно и задълбочено, а не „за да отбие номера”. Да си призная, в общата шумотевица думите, изречени пред микрофон или без микрофон, възприемах по-скоро като пресилено „похвално слово” и дори малко се стеснявах. Но когато ги видях публикувани в неговите сборници и ги прочетох, разбрах, че те не са обикновени похвални слова, а че премиерата, изложбата и рожденият ден дори са послужили само като повод за задълбочени размисли и съпоставки, изненадващи асоциации, прозрения и внушения. Всяка дума е натоварена с огромно съдържание.

Бях вече написала книгите на живота си за граф Н. П. Игнатиев и академик Д. С. Лихачов, бях се убедила от събраните факти, че двамата най-големи руски българолюбци от двата съседни века ги свързва култът към Кирил и Методий, обаче не бях се сетила за нещо, което Петко направи - сложи знак за равенство между Санстефанска България и Държавата на духа като „единосъщност и неразделност“. Именно Граф-Игнатиевата Санстефанска България и е територията, наречена от Лихачов Държава на духа, в която се е говорело на български език, пишело се е на кирилица и където е имало източноправославно богослужение на славянски език.

Не зная какво точно беше подтикнало Петко да напише тази доста пространна статия „По пътищата Игнатиеви”, която завършва с датата „Великден, 2008″. Връчи ми я с усмивка, мълчаливо. Написана на ръка! Четох и препрочитах я, дори малко се изплаших - такава висока публицистична класа на кой вестник би могла да прилегне? След дълго-дълго чудене, без всякаква надежда, я дадох във вестник „Дума”. И тя взе, че се появи - на 24 юни 2010 година. В нея четем:

„Търсейки границите на бъдеща България върху неоспорими реалности, върху действащи български епархии в Османската империя, графът непрекъснато е набирал височина над непредвидимите ходове на съперничещите си велики сили. В същия стил Д. С. Лихачов подкрепя българската държавност непосредствено пред нови изпитания и проекти за нейната ликвидация.”

Петко, Петко…

На юбилейната вечер по случай 85-ата му годишинина, която той много държеше да е в „Старинният файтон”, където стените помнят Дядото и Майстора, в словото си казах, че Петко Тотев винаги е бил генератор на идеи. А той весело репликира: „Има още, още!”. Кой можеше да допусне, че толкова скоро ще си отиде от нас заедно с това многообещаващо „още”. И като няма вече как да се домогна до това „още”, връщам се в миналото, където се появяваха и осъществяваха Петковите идеи, някои и с мое участие. Тогава не сме имали представа какво може да последва, а сега, като „връщам лентата”, се чудом-чудя, изумена съм от верижните реакции, които са отключвали случайно хрумналите Петкови идеи. Случайно ли? Вероятно не. Възниквали са на плодоносната почва от знания, несекваща любознателност и, не на последно място - на истински, не параден патриотизъм и хуманизъм.

През пролетта на 1983 година ми предстоеше командировка в Съветския съюз. Буквално минути преди да тръгна Петко Тотев ме догони с вестник в ръката и развълнувано ми сочи: „Виж, виж какво пише! Открили са малка планета и са я назовали „Кирил и Методий”. Непременно да узнаеш кои са откривателите, кой й е дал това име?”.

Тая тема не беше заявена предварително в програмата на командировката ми, както се изискваше, и не си спомням как успях да я вместя. И така: в Москва узнавам, че с малките планети се занимава Институтът по астрономия в Ленинград.

Заминавам за там. Посещавам Института по астрономия. Узнавам, че откриватели и кръстници на малката планета 2609 „Кирил и Методий” са семейството астрономи Людмила и Николай Черних от Кримската астрофизическа обсерватория. И преди да отлетя за Кримския полуостров, посещавам, както обикновено, академик Дмитрий Сергеевич Лихачов. Разказвам му за случката, а той веднага намери най-точните и кратки думи: „По своята съдба и по своята роля делото на Кирил и Методий винаги е представлявало светеща точка на небосклона на човешката култура. И буквите, създадени от тях, са нашите постоянни спътници”. Поръча да поздравя астрономите.

Пристигнах в обсерваторията, запознах се със семейство Черних, сприятелихме се. Въведоха ме в царството на астероидите. Телескопите доближиха до мен Венера, лунните кратери и самото Слънце дори. В откритията на Николай Черних вече имаше и „българска следа” - на астероида, открит на 1 април - Деня на хумора, дал името „Габрово”. Казах си: „Петко, габровецът, ще се зарадва”. Помолиха ме да им препоръчам имена за още неназованите малки планети. И може би защото им предадох поздравите на Лихачов, тутакси изрекох: „Лихачов!”.

След една година получих писмо от Черних, в което ми съобщаваха, че Международният планетен център е утвърдил името „Лихачов” на малката планета 2877.

В отминалите епохи - кирило-методиевски, възрожденски - Петко плуваше в свои води. По негови идеи или с негова подкрепа се появяваха рубрики като „Българистика и българисти”, „Малко познати имена”, „Приятели и съратници”, които се превръщаха в книги. Той лично познаваше и привличаше като сътрудници крупни учени, публицисти, писатели, които неимоверно повишаваха равнището на изданията „Антени”.

Едва ли ще сбъркам, като кажа, че верижната реакция на Петковите идеи доведе именно тук, в утробата на „Антени”, да се роди емблематичният Кирило-Методиевски вестник „За буквите - О писменехь”, който, благодарение на всеотдайния труд на главния му редактор Илия Пехливанов, преодоля перипетиите на така наречения преход, оцеля и постигна световна известност. Какви само хоризонти открива в духовното поле, с какви личности ни сближи, какви високи слова изрекоха и собственоръчно написаха за България корифеи на световната наука и култура!

В писмо до мен от 5 февруари 1982 година, написано на ръка, Дмитрий Сергеевич Лихачов пише сакрални слова за „Антени”:

„…Вестникът винаги съм го чувствал като приятел, а сега ми стана роден. Може ли да имаш „роден вестник”? Да, може.

Чувствам, че той стана за мен такъв, благодарение на Веселин Йосифов, Петко Тотев и всички други колеги…”.

Но и за нас, антеновци, Лихачов беше най-желан и авторитетен сътрудник, съветник, нравствен камертон, автор и член на Международния редакционен съвет на Кирило-Методиевския вестник „За буквите”. Чрез страниците на нашите издания достигаха до читателите неговите високи оценки за старобългарската литература и култура - „българското чудо”, определението му на България като Държава на духа. От творческото му общуване с „Антени” за първи път се появяваха писмата му до младите - за доброто и прекрасното - размислите му за екологията на културата, за нравствения авторитет на нациите, Десетте заповеди на човечността.

Как този мъдрец и учен със световна известност от брега на Нева се появи в битието и страниците на „Антени”? Благодарение на Петко Тотев. И ето как.

През далечната 1960 година в България пристига командированият за втори път ленинградски професор Дмитрий Лихачов. Съпровожда го из страната състудентката на Петко от българска филология в Софийския университет, сега професор лингвист, Боряна Велчева. В Габрово тя запознава съветския гост със своя университетски колега, в момента учител по български език и литература в Априловската гимназия.

Докоснал се веднъж на живо до обаянието и научните интереси на госта, Петко не изпуска от поглед публикациите, свързани с неговото име. И когато му попада високата оценка на Лихачов за старобългарската литература и култура, родолюбивите му чувства са на върха.

Петко Тотев, вече заместник главен редактор на вестник „Антени”, предлага на Веселин Йосифов, не по-малък родолюбец, текста от Лихачов. Той се появява в брой 21 от 1974 година, под заглавието „Мисията на старобългарската литература и култура” и предизвиква фурор. Не бих казала, че аз бях въвлечена тогава в създалата се еуфория, може би защото още като студентка по руска филология старата литература - българска, руска, не ми бяха приоритет. Увличаше ме руската класика, по-специално Лермонтов, за когото вече имах научна публикация. Впоследствие ме увлече (по патриотични подбуди) и историята, по-точно Освобождението на България и ролята на граф Игнатиев - в продължение на повече от 20 години. И до днес…

И така, през пролетта на 1976 година, търсейки следите на освободителите, се оказах в Ленинград, а любовта ми към Лермонтов ме доведе до Пушкинския дом (Института по руска литература с Литературен музей). И там съдбата реши ненадейно и непланирано да ме срещне с академик Дмитрий Лихачов. Когато ми предложиха да взема интервю от учения, а ме чакаше друга, вече уговорена среща, връхлетях в кабинета му с думите: „Здравствуйте, у меня есть очень мало времени!”. Той, вместо да ме отпрати, се усмихна дружелюбно и разбиращо посочи магнетофона: „Ну, тогда давайте”. Слушах и чувствах, че не мога оттук да си тръгна…

После дълго се корях за спонтанната си нетактичност (нетипична за мен) и може би затуй не съм бързала да се докосна до магнетофонния запис, докато не прочетох някъде очерк от академик Петър Динеков по случай предстоящата 70-годишнина на академик Дмитрий Лихачов. Споменах за това пред Петко Тотев и казах, че имам непубликувано интервю. Той подскочи: „Веднага го давай!”. Така в „Антени”, в брой 49 от 1976 година, се появи първата ми публикация на разговор с Дмитрий Лихачов: „За българското чудо”.

Угризенията ми обаче продължиха и когато след две години отново попаднах в Ленинград, предварително включих в програмата си интервю с академик Лихачов. Той ме покани у дома си. Разговорът ни така потръгна, че не усетих как са излетели цели четири часа. Много теми се преплитаха и пораждаха една от друга. Дмитрий Сергеевич заговори за размислите си, които щяха да имат продължение, като екология на културата, празника на културата и писмеността, какъвто трябва да имат и те както в България, и прочее, и прочее. Публикувах на две части интервюто: „Да се лети” („Антени”, брой 33 от 1978) и „Обичам България - и древната, и настоящата, и бъдещата” („Антени”, брой 11 от 1979).

Веднъж, в разговор, Петко Тотев някак замечтано каза: „Знаеш ли как добре би изглеждала една книжка „Три интервюта с академик Дмитрий Лихачов”? Бях изненадана и някак си не ми се вярваше, че това може да се осъществи. Но изглежда тази идея се е забила в душата ми. В това време получих писмо от Дмитрий Лихачов, в което той споделяше колко мечтае да се появи една българска книжка „Разговори”, и добавяше: „По темперамент съм публицист”. И аз се залових за работа.

След разни варианти и след куп перипетии се появи книгата „Симетрия на времето. Срещи и разговори с академик Дмитрий Лихачов” (издателство „Народна младеж”, С., 1984). През целия творчески процес се съветвах с Петко. Подкрепяше издаването Веселин Йосифов. Рецензията на Петко Тотев носеше многозначещото заглавие „Книга от бъдещето”. Когато след доста години, вече в новия ХХІ век, ми предложиха да издам целия си натрупан през годините лихачовски архив, хукнах през глава да споделя радостта си най-напред с Петко и Петрана и през целия творческо-издателски нелек процес на двутомника „Симетрия на времето. Срещи и разговори с акад. Дмитрий Лихачов. Писма. Автографи” (издателство „Дума”, С., 2012, 2013) непрекъснато се съветвах с тях. В словото си на премиерата (24 май 2013) Петко определи изданието като „една от вечните български книги. Тя ще остане завинаги, както са останали паметниците на старобългарската литература“*.

В колко още посоки е тръгнала верижната реакция на първоначалната Петко-Тотева идея! Ето например.

За предговор на подготвящата се първа книга „Симетрия на времето” Лихачов започна да пише писма до младите български читатели, които първо публикувахме в „Антени”, а впоследствие, обогатени и разширени, той превърна в емблематичната си книга „Писма за доброто и прекрасното”, която пък в известна степен преобърна личната му съдба.

Този „глашатай на мъдростта”, „страж на съвестта”, „морален еталон”, както го наричаха, обмисли и написа своето завещание „Десет заповеди на човечността” под шума на черноморския прибой. Подари го пред мен на „Антени” (съпровождах го), а значи първом на българите, с дата „20 октомври 1988 година, Созопол”.

Мурманският писател Виталий Маслов, работил дълги години като началник на радиостанцията на атомния ледоразбивач „Ленин”, е покрусен от факти, говорещи за бездуховност у младите, за липса на историческа памет. И решава да действа. Решава да започне от първоучителите и да организира - без указание „отгоре” - празник на славянската писменост и култура, като българите; да възроди Деня на свети свети Кирил и Методий. Обажда се по телефона на академик Дмитрий Лихачов с молба за съвет, за литература. А той му препоръчва да се обърне към българите и му диктува адреса на вестник „Антени”. Така станахме съпричастни още в самото начало на възраждащия се в Русия Ден на Първоучителите. Със страниците на Кирило-Методиевския вестник „За буквите - О писменехь” е бил украсен първият празник през 1986 година. Подет от писатели в други градове, той бързо тръгва - пищно и вдъхновено - по страната. През 1991-а е обявен за държавен и днес се чества повсеместно. Години наред присъствах на тези тържества в различни градове. Колко много се радваше Петко на този „северен прилив”, както Илия Пехливанов го нарече в публикациите си.

Връзките ни с първопроходците от Далечния север укрепваха и се разширяваха. Имахме усещането, че сякаш заедно сме расли. Когато Виталий Маслов и Виктор Тимофеев пристигнаха у нас като гости на „Антени” през 1988 година, Петко Тотев и Илия Пехливанов ги разведоха из страната, включително и до родните си места и при родителите си. Роденият и израснал на брега на Северния ледовит океан в поморското село Свомжа Виталий Маслов, научен от баба си да срича по старобългарски книги, сподели: „Когато баба Дешка (майката на Илия от балканското село Върпища) говори, всичко й разбирам, а когато вие говорите - не”.

Веселин Йосифов уреди среща на гостите с министъра на културата Георги Йорданов. Присъствах и аз с магнетофона си. Тук, в кабинета на Георги Йорданов, се оформи идеята да се подари на града герой, пръв започнал честването на славянските първоучители, паметник, копие на нашия пред Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. Заедно с колегата Васил Попов съпроводихме този дар от България през март 1990 година, а с Петко Тотев присъствахме на тържественото му откриване на 22 май 1990 г. След този, първия, се родиха 78 монумента на солунските братя по света - от тях повече от 20 в Русия. Просто не е за вярване, но е факт!

По случай 120-годишнината от Руско-турската освободителна война (1877 - 1878) неуморният Виталий Маслов поведе „Славянский ход” - от Арктика до Адриатика. Хиляди километри в автобус с името „Россия” и окичен със стария завет на Константин Преславски: „По всей земли сбирайте ся, словени!” (886 г.). Начело със Самарското знаме, копие, изработено от мурманска ученичка. Отдадени на идеята да се защити и съхрани духовното ни културно пространство, походниците тръгват от и се завръщат при Паметника на св. св. Кирил и Методий, застанал на стража на северния рубеж, на Площада на Първоучителите в града герой Мурманск. В София, също пред Паметника на светите братя, ги чакаше с отворени обятия Петко Тотев. Колко се зарадва Петко, като му съобщих само преди една година, че младите мурмански писатели възнамеряват да повторят Славянския поход в чест на 140-годишинината от Освобождението на България.

Идеята бе осъществена през 2018 година. Уви, не ги посрещна Петко, но ги посрещнаха неговите книги, в които са запечатани завинаги впечатляващи редове за „маршрутите на духа по най-древния път на славянската писменост”, когато „във века на атома славянските първоучители застанаха на вахта на брега на Северния ледовит океан”. Редове, написани с твърдата му убеденост, че все пак „няма как да бъде спряно движението на Словото, провъзгласило другия човек за ближен”, и че „не за единия хляб ще живее човекът”.