Продрум Димов

Това се е постарал да направи проф. Ивайло Христов в анкетата си с покойния ни забележителен писател и общественик, онасловена „Човекът, който доведе Господ на земята”.

Изданието, предложено съвсем наскоро на читателите ни, е дело на столичното издателство „Зов Комерс”.

Авторът на анкетата е едно от най-амбициозните и усърдни имена в не особено приносния бързей на днешното ни литературоведение.

Рядко упорит и целенасочен, този темпераментен и емоционален преподавател по журналистика и народопсихология в УНСС избуя с изненадващ интелектуален ръст в литературните ни среди през последните две десетилетия.

Натрупал невероятен обем от знания, бродейки ненаситно из дебрите на родната ни изящна словесност, той извика на живот завидния си творчески потенциал и още през 2001 година напомни за своя надежден изследователски талант, издавайки дебютната си книга „Йордан Стубел”, последвана от „Леда Милева. Литературна анкета” /2001/, „До зората на живота” /2003/, „Николай Хайтов. Апология на духа” /2004/ и много други стойностни заглавия, обогатяващи историята на съвременната българска литература.

Така този неудържим наш млад литературовед натрупва завиден творчески опит и навлиза стремително, с неукротим хъс, в света на родното ни художествено слово.

Неговото безспорно дарование, стимулирано от придобитото вече самочувствие и дълбоко творческо удовлетворение, го заставя да вниква все по-целеустремено в дълбините на литературното ни битие.

В неуморната си творческа дейност Ивайло Христов се стреми винаги да улови значими автори и произведения и да извлича най-стойностното в днешния литературен процес.

И неслучайно се насочва към житейския и творчески свят на Леда Милева, Николай Хайтов, Марко Семов, журналистката Божана Димитрова - все известни, нашумели личности от нашето духовно и популярно обществено съвремие.

От такива съображения, наблюдавайки неговото бурно, но рядко плодоносно литературно развитие, не съм изненадан, че в обсега на творческото му полезрение е попаднал и Никола Радев - забележима личност, оригинално човешко и самобитно присъствие под родното ни литературно небе.

В нескончаемите си търсения Ивайло Христов се старае да бъде и всеобхватен при изграждане образа на „Човекът, който доведе Господ на земята”. За появата на изданието разбрах съвсем наскоро от страниците на в. „Словото днес”, където авторът беше публикувал една доста примамлива анотация.

Това приятно за мене известие мигновено ме грабна и с нетърпение потънах в тази най-нова негова книга.

Доколкото разбрах от родителя на изданието, разговорите с Никола Радев са се състояли през 2006 г., но са имали щастливата участ да видят бял свят чак през 2021 г.

А подобна анкета с този уникален наш писател е правена и от известния литературен критик Никола Иванов - един от най-близките пожизнени приятели на Никола Радев.

Длъжен съм веднага да отбележа, че литературоведът от Пазарджик следи отблизо в продължение на десетилетия присъствието на писателя от Варненския край в националното ни литературно битие, писал е неведнъж отзиви и рецензии за негови творби и е един от най-ревностните професионално подготвени популяризатори. И съвсем естествено се очакваше появата през 2020 г. на неговата анкета.

Излизането от печат на Ивайловата анкета приятно ме изненада, защото този млад наш професор е представител на младата ни творческа генерация и никога не е бил част от най-близкото обкръжение на своя събеседник.

В случая обаче нестихващият интерес, удивителното трудолюбие, интелект и находчивост си казват тежката дума. Инак как бихме се радвали на една книга, която ни пренася в неспокойната, напрегната и драматична атмосфера, съпътствала неизменно трудния житейски и творчески път на Никола Радев.

За разлика от Никола Иванов, който ни предлага цялостното съдържание на анкетата под формата на един задушевен приятелски нескончаем разговор, Ивайло твърде похватно е разчленил тематично общуването си с този именит наш творец.

И понеже последният не е имал близки контакти с писателя през годините, пуска в действие всичкия си интелектуален капитал, проучвайки задълбочено неговия творчески и много човешки път. Така успява да се добере до най-дребните детайли от неговата многолика вселена.

И с първите си въпроси ни отвежда към родовите корени на някогашното опърпано и недодялано селянче от варненското село Левски, където яха с охота едрата им гърбовата биволица и гони по стърнищата непослушния им непокорен добитък. Бащата, бай Ради - опитен земеделски стопанин, и майка му какви ли усилия не са полагали, за да привържат него, брат му и сестра му към земята, кърската работа и добитъка, но в ония години, особено след кооперирането на селото, всичките им надежди да орат и копаят лозя и ниви отиват на вятъра.

А в същото време доста опърничавият Кольо бил далече и от света на книгата, но родителите, макар и притиснати от тогавашното безпаричие и оскъдица, решават да изпратят челядта си да учи във Варна.

Довчерашното селянче обаче е далече от школския живот, бяга от тежкия за него товар на уроците, трупа двойки, изключван е, напуска и едвам завършва вечерна гимназия.

Юношество и младост - необуздаема лудост, от която сетне бъдещият писател се срамува - от незаслужените огорчения, с които е удостоявал домашните си на село.

И така, връщайки ни назад из най-младите си години, събеседникът му забравя школските неблагополучия и най-неочаквано се увлича в четене на книги.

Неподозираното му сродяване с книгите го изважда неочаквано от зашеметението на безразсъдните момчешки лудории.

„Много вярвах на книгите - споделя той пред своя любопитен събеседник. - Въображението ми работеше страхотно. Аз си представях това, което е описано в книгите, изживявах го”.

Така, макар и израснал в безкнижна къща, книгите събуждат и извикват на живот заспалите в главата му умствени залежи, които го заставят и той да застане един ден пред белия лист.

Особено силно го впечатляват стиховете на Димчо Дебелянов, писмата му до любимата Иванка Дерменджийска, поезията на Пеньо Пенев…

Неусетно започва да излива вълненията си в мерена реч, даже се окуражава и да публикува някои от стиховете си в печата. Хрумва му и някои предлага на сп. „Български воин”.

А по това време той е вече матрос от ВМС, което му дава основание да потърси някое военно издание.

За щастие тези му поетични творби попадат в ръцете на Станислав Сивриев, която проявява неочакван интерес към автора им и така, както се изповядва пред своя анкетьор, се слага началото на едно съдбоносни, изключително плодотворно приятелство помежду им.

Ивайло Христов е озадачен, че момъкът във военноморска униформа загърбва мерената реч, след като Станислав Сивриев му казва, че някои от стиховете му са за в коша, и започва да пише разкази.

Така се ражда многообещаващата му „Матроска тетрадка” в ръкопис. Тя му вдъхва кураж и Никола Радев се прехвърля окончателно на прозаична вълна.

Но така или иначе Станислав Сивриев е първият писател, който се среща на живо и му допада с изненадваща отзивчивост, скромност, честност и чиста нравственост. Тази толкова човешка, творческа дружба всъщност му отваря вратите на бъдещата литературна дейност.

Дългите години, прекарани в едно неспокойно общуване с бури и урагани, плавайки по морета и океани, раждат и първата му изстрадана книга „Матроска тетрадка”. С нея навлиза охотно не само в областта на родната ни проза, но и в света на нашата маринистика.

Пътьом авторът ни въвежда и в многобройните му „Срещи с писатели и книги”. Разказът му ни докосва многостранно - до уникалната личност на Станислав Сивриев, до скромния и талантлив Добри Жотев - своеобразен „баща” на Иван Динков, Любомир Левчев, Константин Павлов и други извисяващи се поетични гласове на т.нар. „Априлско поколение”.

Ивайло Христов анализира литературните процеси у нас, не пропуска да изтъкне огромната заслуга на Никола Радев, положил неимоверни усилия като директор на „Профиздат” за отпечатването на оспорваната и нелицеприятна за времето си книга на Ивайло Петров „Хайка за вълци”.

Отваря се също така дума за и за приноса на Павел Вежинов, положил основите на съвременната психологическа проза чрез своята разтърсваща творба - „Бариерата”.

Доста трогателно звучат обаче страниците, посветени на близките съпреживелици с Иван Пауновски - приятелство, чийто първи стъпки ни водят към съвместната им работа в редакцията на сп. „Пламък”.

Пътят на Никола Радев през много кафенета и кръчми. Така се свързва със Славчо Красински - един даровит творец, но в същото време и с оспорвано политическо поведение и характер като човек.

А Никола Радев умееше да уважава колегите си, макар и с друга политическа религия. С благия си нрав печелеше приятели и привърженици на лявата идея, днес ужасно осквернявана.

Спомням си, беше вече председател на СБП, с какво уважение разговаряше в кабинета си с Петко Огойски, писател, който като инакомислещ беше прекарал и страдал дълги години по лагери и затвори, но запазил човека в себе си.

Тази среща с Никола Радев го беше направо одухотворила и лицето му сияеше от рядко удоволствие, когато напускаше кабинета му.

Потънал в света на тази толкова примамлива за мен анкета, имам усещането, че авторът й се е ровил години наред най-старателно из творческия и човешки свят на своя привлекателен събеседник. Инак не би могъл да го опознае така всестранно.

И неслучайно в потока на разговорите попадат и оценките на Никола Радев за днес почти забравените Кръстьо Куюмджиев и Цветан Стоянов - имена, които са си завоювали с интелект и дарование свое място в родната ни литературна история. Според него, Кръстьо Куюмджиев е един лиричен критик, който е изживявал литературата отвътре и чрез слънчевото си сплитане.

А за Цветан Стоянов споделя, че само да е оставил великата си творба „Геният и неговият наставник”, посветена на Достоевски, остава един от най-гениално скроените българи.

А когато се отваря дума за Тончо Жечев, той не намира за достойни неговите политически и творчески метаморфози, но не бива да се забравя, че „Българският Великден” е епоха в родното литературознание, връх в творческия генезис на неговия автор от Дивдядово.

В стремежа си да ни покаже своя събеседник в по-голяма широта, авторът изтъква и заслугата му като ръководител на профсъюзното издателство да популяризира и надарени, но забравени, малко известни или непознати автори, какъвто е случаят със Севда Костова.

Нейната книга „Пенелопеида” се оказва неудобна и отхвърлена, но намира своя издател в лицето на Никола Радев, който се запознава внимателно с ръкописа, открива неговата литературна и историческа стойност и го пуска в производство.

Подобна смелост неведнъж е проявявал Никола Радев. Да не говорим за страшната и опасна „Хайка за вълци” на Ивайло Петров, от която бягат като дявол от тамян не едно и две издателства.

И, пътувайки из разноликото му битие, авторът стига до мнението му за Стоян Ц. Даскалов. В очите на издателя той е писател с голям талант, но е държал много да бъде издаван, като понякога е предлагал и ръкописи, лишени от очакваните художествено-естетически качества, но това не му е пречело да се натиска за хонорари и с това сребролюбие е падал в очите на колегите си.

Разхождайки се из съвременната ни художествена книжнина, двамата събеседници обсъждат - кой повече, кой по-малко - редица автори и техни по-характерни произведения.

Така в обсега на тяхното внимание попадат творби на Васил Попов, Тодор Монов, създали качествени творби на строителна тематика. Така стигат и до Радой Ралин, чието творчество и поведение не се радва на някаква адмирация в техните очи, даже са склонни да приемат обвиненията, които се изнесоха в печата, приписващи му плагиатски апетити при сътворяването на прословутите му „Люти чушки”.

Не убягва от вниманието им и енергичният, емоционален и талантлив Георги Джагаров, чието дарование като поет и драматург не можа да се разгърне, задушавано от наложени му, нежелани властови ангажименти. Голям творец, отишъл си не само нереализиран, но и съсипан, смазан от недопустими разочарования и огорчения.

И все пак във фокуса на техните интереси попадат неведнъж Хайтов и Иван Динков. В лицето на писателя от Яврово Никола Радев вижда не само едно крупно творческо явление, но и забележителен човек и гражданин, посрещнал много незаслужени нападки от недобросъвестни люде, но останал верен на себе си, даже и когато се бори мъжки като съюзен председател за спасяване от разграбване на застрашените имоти на СБП.

А що се касае до Иван Динков, Ивайло Христов е наблюдавал в течение на години приятелството на събеседника си с поета от Смилец. Българската литература няма друг високотемпературен приятелски и творчески тандем, обогатил с високостойностни художествени творби националното ни литературно битие.

Това уникално приятелство се крепи не само на притегателната сила на сладкодумната чашка, но преди всичко на дълбокото взаимно разбиране, допълване и насърчаване в творческия процес.

Неведнъж в паметта на някогашния матрос се счува насърчителният глас на автора на „Навътре в камъка”: „Скъпи Кольо, надарен си, пиши, пиши!…” Ето какво придава на тази здрава мъжка дружба високи измерения, респектиращо благодатно присъствие в живота на един творец.

Бродейки настървено из дебрите на художествената литература, Ивайло Христов е изпитвал неудържима потребност да вкуси от всичко, което е сътворило неговото вдъхновено перо.

Затова нетърпеливо, изпитателно разгръща страниците още на първите му издания - „Не се сбогувай” /1960/ и „Матроска обич” /1964/. И те неслучайно са обект на разговорите им, защото са доказателство, че някогашното занемарено, безкнижно селянче е вече в историята и е навлязло със самочувствие в писателския занаят.

Инак как биха го забелязали в литературните среди. А това стана, както е отбелязал с признателност бившият моряк, благодарение на някогашния партизански командир от Златоград - Станислав Сивриев.

Но събеседникът му не пропуска да му припомни за голямата писателска школовка в Московския литературен институт „М. Горки”, където заминава да се учи през 1968 година.

Тогава пред него се отварят широко дверите на руската класическа и съветска литература, на световната класика, и навлиза уверено в коловозите на голямото литературно майсторство.

Чудесните лекции на Паустовски, незабравимите срещи с Шукшин и други забележителни светила на съветския литературен свят ще го заставят да оцени високите духовни достойнства на голямата братска страна, да вникне в истинския натюрел на руския народ и душевност, но и да преосмисли романтичните и толкова напрегнати преживелици в безбрежната морска шир.

Така се появяват на бял свят новите му зрели творби „Няма мъртва земя” /1971/, „Маримани” /1971/, а по-късно и „Море на вторите бащи” /1976/, „Солена синева” /1978/, „Седем ключа на вода” /1979/ и други стойностни заглавия.

Авторът е забелязал, че Никола Радев никога не е бил чужд и на темата за антифашистката борба и целенасочено го връща към творческата история на книгата му „Истина без давност” /1982/.

А този период от най-новата ни история отдавна е занимавал мислите му, но съзнателно е изчаквал да се понаместят камъните, за да се види кой кой е в тази епоха.

Заема се с продължителни проучвания на архиви и документи, свързани със съпротивата във Варненския край и предлага на читателите едно изключително обективно четиво, което отразява реално исторически факти и събития, лишени от обичайната героизация и заобикаляне умишлено на сенчестата страна на тази наистина героична епоха, наситена с толкова благородство, себеотрицание, но и с много жертви и предателства.

Затова и „Истина без давност” днес звучи стряскащо и отрезвяващо, защото назовава нещата с действителните им имена.

Потънал с голяма охота в творческия свят на своя събеседник, авторът с нескрито удовлетворение слага ударението върху емблематичната му книга „Когато Господ ходеше по земята” /1999/.

За мене, пък и за читателите му, това произведение е респектиращ връх в творческия генезис на Никола Радев. И неслучайно нашумя не само у нас, но и в чужбина, претърпя няколко издания.

Беше преведено своевременно и на руски език, а авторът беше удостоен с голямата международна Шолохова награда. В тази книга Никола Радев ни разведе по върховете на великата руска литература, въвеждайки ни в интелектуалния и човешки свят на нейните най-големи творци.

Стараейки се да бъде всеобхватен, разкривайки богатата личност на Никола Радев, Ивайло Христов се интересува не само от творбите му, от близкото му приятелско обкръжение, от огорченията, с които са го разочаровали близки сподвижници и врагове.

А по природа Никола Радев е широко скроен човек, но неведнъж е злоупотребявано с неговото доверие и доброта. За жалост има хора, които с непоносима нечистоплътност прехвърлят всякакви граници.

Затова и споделя с откровение: „Прощавал съм много пъти, но не мога да простя обидни думи по мой адрес от хора, на които съм помагал, правили са мили очи лицемерно за някоя услуга, а сетне плюят безотговорно по мен. Такова поведение не оправдавам”.

В тази анкета авторът ни прави съпричастни и на немалкото благородни усилия, които е полагал за финансовото и кадрово укрепване на СБП и за огромните грижи за израстването на Профиздат, за налагането му като второ издателство у нас, превръщайки го от ограничена професионална издателска къща в могъща трибуна на българското писателство, подавайки ръка на стотици наши автори и утвърждавайки ги в авторитетни творци на художественото слово.

В разговора значителен брой страници са посветени и на настъпилата нравствена деградация, падение и уродливост, от които не престава да се задъхва днешното ни общество.

А Никола Радев винаги е уважавал прогресивните идеи, но не е приемал социалните деформации и разминавания в социалистическа България. Радвал се е на големи придобивки и тежко понася рухването на мечти и идеали, затъването в неспасяемото тресавище на днешната разруха. Той не уважава и не приема идеи, които унижават човека, защото, според него, човекът стои по-високо от идеите.

Това издание на Ивайло Христов е обогатено с подходящ снимков материал и като съдържание е наистина засега най-цялостният и всеобхватен портрет на един от най-ярките ни съвременни белетристи.

31 декември 2021 г.