ВАСИЛ ПУНДЕВ
Той бе от малцината, за които животът има цена, само когато е обсебен от една идея или едно чувство: от ония, за които е казано, че знаят „силно да любят и мразят”.
Земният път на такива люде винаги преди време се пресича от черна ивица, а образът им оставя след себе си сиянието на един трагичен спомен. един пламтящ трагичен спомен - това е всичко, което остава днес от Васил Пундев.
От две години насам жертвеният кръст, начертан на челото му, бе ясно видим за всички ни.
Но ние днеска - Бог нека съди ония, които покосиха без време неговия живот; Бог нека прецени - и тяхната, и неговата истина.
Ала колцина в нашата земя имат куража на тоя кръстен път?
Колцина могат тъй ясно да погледнат в очите на гибелта, и да не се убоят, а още по-смело да понесат хоръгвата на своята свободна мисъл?
И какво е чувствал през тия две години, ден по ден, тоя по-млад наш брат, тоя творец-служител на българската реч, който усещаше до рамото дъха на своята собствена смърт?
И защо смъртта трябва да ни накара да видим по-хубаво цената на неговия живот - издържан, цялостен, винаги последователен и уверен в себе си?
Писател, общественик и революционер - Васил Пундев бе и си остава преди всичко една рядка личност в нашето скъпо време.
От редакторската маса в своя кабинет вкъщи или из робските предели, неговата ясна мисъл и плавна реч - търсеха само една цел: да служат на народа си.
Обсаждан непрестанно от лютите мизерии на живота, той имаше само два култа: книгата и Македония.
До сетния си час, като верен рицар, той служи и на двете.
Той се извиси над мъничките дни на нашия живот и спокойно надзърна, още приживе, в мълчаливото царство отвъд.
Той призова паметта на забравения образ на саможертвата - съзнателна, доброволна и безвъзвратна.
Ала въпреки всичко - чудовищното безсмислие на тая смърт гори сърцата ни и ориста на Васил Пундев се възправя днес като лют въпрос, като тъмно угризение за една голяма отговорност, която ние носим - всички общо, и всеки един, поотделно.
——————————
в. „Литературен глас”, бр. 66, 15.03.1930 г.
