СТИХОВЕ
превод: Татяна Любенова
***
„И в пурпур див във древните лета
облече се държавната природа.”
Баратински
Пари сгъстяващо, в пашкул червен,
подобно мъдър огнен паяк,
от цветни нишки, слънцето тъче
коприна - кръг след кръга - ярък.
И от притеглянето наплъстено,
и в течен ураган сгъстено,
и живото, във орбитата стенещо,
е раскалено до червено.
И ти, мой дух, и горд, и сляп,
узнай, във слънчева мъгла,
в твърдо-елмазен бяг, кръга си,
все на стъклото по ръба.
Разтапяй звънко в задух огнен
течните пари на метала
и със стихийно равнодушие
игрите волни ти прославяй!
1910 г.
——————————
***
И нас - два класа тук неслети -
могла би да съедини,
в обжарени от слънце степи,
есенна паяжина в миг.
И ние - два излишни цвята -
в далечината да следим,
сред светлината бледо-златна,
на жерави черния клин.
Но през нощта като номади,
над бурени и над коноп,
от слог заглъхнал се изправяме
във огън пурпурно-жесток.
И в тътен страшен и пустинен
не ще забравим - като чудо,
как плахо нишка паяжинна
докосваше ни, сякаш слюда.
1911 г.
——————————
СУМРАЧЕН БОГ
Сумрачен бог в многоцветния свят,
творчески дух, непознаващ се сам,
над гъста утайка в ефира летя,
раздробяващ сънната свобода.
И оголвайки, като череп отворен,
от мозъци огнено-лепкава каша,
стиснати в обръч на тъмна орбита, -
в кръг, на зигзаг, вия слънцата.
Нежно тая във душа застъклена
неясни мъгливо-мътни сънища,
чувайки пулс, под кора вкоравена,
на пламенен вихър в златни стърнища.
В жажда неплодна на живо зачатие
напразно, тъгувайки, искам тогава
в девици-планети, за бол и разпятие,
да дам въплъщение на лъч в забрава.
Ала отблъснат от сила злокобна,
в небето разпръснал лъчите последни,
аз се изтръгвам от тъмна утроба
на червени, негодни, коварни комети.
1912 г.
——————————
НА СКЛОНА
Длето внезапно на неземно заслепение,
пред царството на тъмнината на минута,
със аромат залива сивите растения
и сипеи, и здания, и жадно пият
лилавите пълзящи сенки
прозрачен пурпур - блясък от небесна руда.
Не ни ли мъчи тъй косата на терзание
от слънчевите, в кръв преплъзващи се спици.
И струва ми се изобилието на живота -
е изобилие на смърт, за тези две царици
една и съща пламенната е напитка
и златото на техните победни колесници.
1912 г.
——————————
***
В полята късен слънчоглед догаря.
И стрелнати в сапфирената глъбина,
във зноя лек, с размах, се наслаждават
на ястреба проблясващи крила.
Смъртно желание в пределите прибрал,
сякаш сама Съдбата, носеше се там,
той над живота хвърляше незрима сянка
от плавните крила.
И как във пладнето, със пищност и със лен
изпълнена, вървеше ти, смирила зноя,
и само роклята ти като пяна от дантела
се плискаше край колената стройни.
Да, там, в очите ти, под ирисите светли
върху обречения готвещи се да се спрат,
тъмнееше сред синевата в зноя летен,
проблясваше, подобно ястребова, страст.
1916 г.
***
“И в дикую порфиру древних лет
державная природа облачилась.”
Баратински
Пары сгущая в алый кокон
Как мудрый огненный паук,
Ткет солнце из цветных волокон
За шелковистым кругом круг.
И тяжким тяготеньем сбиты,
И в жидком смерче сгущены,
Всего живущего орбиты
И раскалены и красны.
И ты, мой дух, слепой и гордый,
Познай как солнечная мгла,
Свой круг и бег олмазно-твердый
По грани зыбкого стекла.
Плавь гульков огненном удушье
Металлов жидкие пары
И славь в стихийном равнодушье
Раздолье дикие игры!
1910 г.
——————————
***
И нас - два колоса несжатых -
Смогла на миг соединить
В степи на ввыжженных раскатах
Осенней паутины нить.
И мы - два пленных пустоцвета -
Следили вместе как вдали
Средь бледно-золотого света
Чернели клином журавли.
На к ночи кочевая связь,
Блеснув над коноплей, бурьяном,
С межи заглохшей поднялась
В огне ненастливо-багряном.
И страшен нам раскат пестынный
И не забыт нам никогда,
Как робко нитью паутинной
Ласкала стебель наш слюда.
1911 г.
——————————
СУМРАЧНЫЙ БОГ
Сумрачный бог многоцветного мира,
Творческий дух непознавший себя,
Мчусь я по гуще тягучей эфира,
Сонную волю на токи дробя.
И обнажая, как череп раскрытый,
Огненно-липкую жижу мозгов,
Стиснутый обручем темной орбиты, -
Солнцами вою в зигзагах кругов.
Чутко лелея душой остеклевшей
Тусклых туманностей мутные сны,
Чую, как пульс, под корой закосневшей
Пламенный вихрь золотой целины.
В жажде неплодной, живого зачатья
Тщетно, тоскуя, тогда я хочу
В девах-планетах для мук и распятья
Дать воплотиться цветному лучу.
Но отклоняемый силою злобной
В небе раскинув лучистый послед,
Вдруг низвергаюсь из тьмы их утробной
Красным ублюдком змеистых комет.
1912
——————————
НА ОБРЫВЕ
Вдруг долотом нездешних ослепленний
Пред царством тьмы на несколько минут
Умастились стволы сырых растений,
Обрыв и купола, и жадно пьют
Лиловые сползающие тени
Прозрачный пурпур - блеск небесных руд.
Не так томит коса железных пыток
У солнечных, в крови скользящих спиц.
И чудится, что жизни преизбыток -
Избыток смерти, и двух цариц
Один и тот же пламенный напиток
И золото победных колесниц.
1912
——————————
***
Подсолнух поздний догорал в полях,
И, вкрапленный в сапфировых глубинах,
На легком зноенежился размах
Поблескивавших крыльев ястребиных.
Кладя пределы смертному хотенью,
Казалось, то сама судьба плыла
За нами по жизни незримой тенью
От скользящего крыла.
Как этот полдень, пышности и лени
Исполнена, ты шла, смиряя зной,
Лишь платье билось пеной кружевной
О гордые и статные колени.
Да там, в глазах, под светлой оболочкой
На обреченного готовясь пасть,
Средь синевы темнела знойной точкой
Поблескивая, словно ястреб, страсть.
1916
