ПОЕТ ПО СЪДБА
Минко Неволин, „Бели шатри”, стихове, 1934
По-големият брой поети от поколението на Минко Неволин още приживе изпуснаха перото от творческа немощ, а не бяха малцина измежду тях ония, чието име обещаваше повече от неговото и чиято „слава” изпревари заслугите им към литературата.
Сърдечните му песни, с простота, каквато има всяка човешка изповед, съдържат като основен мотив тъкмо самочувството и самосъзнанието на творческата личност, което обяснява и надживяването от автора на „Бели шатри” по-щастливи в миналото си негови връсници и братя по перо.
Постоянна тема на стиховете му е вечната съдба на поета да бъде сам, бездомен, излишен в суетната залисия на живота, но с вяра в едно задоблачно битие и с блян в гърдите.
Във „Ветрена мелница” поетът е Кихот Ламаншки, в „Лъх от старини” 2, една врата за него е отворена: „през нея влязох в самодивски кът”.
В „Бели шатри” той вярва, „че негде зад девет морета царица ме чака с тъга”. Пътят му са миражите („Прах от ветровете”), а участта му е да гони сенки и миражи зад буренясал праг („Тик-так”, 2).
Тези цитати и посочвания изясняват достатъчно не само обречеността на М. Неволина - в поезията той вижда „хляба и отровата на живота” - цитуваното говори за лирика и настроения, характеристични за младите години на поколението, към което се числи авторът на книгата.
Тясно личното естество на тая лирика се превъзмогва в „Бели шатри” от скептичния дух на поета, плод на опитност, и на нашето време, тъй различно от годините на поетовата младост.
Същият тоая скептичен дух прави много от песните на М. Неволина рожби на днешното време и близки на днешното ни съзнание.
Ако в самотни младини той е вярвал и живял с илюзиите на творческия кипнеж - „тоя непотребен дар” - сега едно мъдро съмнение уравновесява разочарованата душа и я примирява със живота и поезията.
Белите шатри спомнят на поета екзотични страни, някога бленувани от него, а днес той гледа на тях с равнодушие. „Аз нямам стряха: по-беден съм, отколкото преди - когато бях на двадесет години и слънце носех в моите гърди.” (Тик-так”, 4).
„Вълшебен сън на ранна младост, защо все още ме зовеш? Над мене сняг отдавна пада”. („Тик-так”, 2).
Такива са съмненията, а утехата отново го връща към песента, „че бе погален от теглото: да бъде истински поет”. „Когато в пясъка на дюните катунарски шатър отнеса - вятърът ще ми разказва чудните приказни балади на леса.”
Все пак, в дълбоко примирителната природа на М. Неволин, макар и за миг и само веднъж, ни се открива стаено трагично самочувство, намерило израз в един смарзяващ душевен вик. Такова е осмостишието, посветено на Ракитин - „Призрак”.
Забележителна по гъстота на чувството и драматизъм творба, рядък бисер в творчеството на кой да е поет!
В цикъла „Танецът на мандарините”, малки поеми и къси завършени многостишия, наситени с чувство и мисъл, М. Неволин е художник и съзерцател, комуто се разкриват тайни на личното и обществено битие, скрити от погледа на ветрената младост.
Лиричното неспокойство и тревоги вече отстъпват място на пророческото слово и виждане, както и на епичното, напрегнато-драматично, изживяване на сюжетни творби.
В тоя кръг от творби са подредени не без вътрешно единство работи на поета, богати с идейно художествени ценности от нравствено, обществено и лично естество. Те свидетелстват за творческо съзнание с трайни извори на вдъхновения, обусловени от жизнения развой на поетовата личност.
——————————
в. „Литературен час”, г. 7, 5.06.1935 г. Подписано: Иван Знахар
