СТИХОВЕ
превод: Татяна Любенова
***
Обичай без сълзи, без съжаление,
И без да чакаш връщане назад…
И сякаш всяко твое мигновение
последно е в живота. И назад
да не ни тегли тъй неудържимо,
животът да се плъзне през клъбцата дим,
разсеял се, изтекъл… Нека
вечерно-радостна тъга
да ни обгърне с ласкава ръка.
Да гледаме топящите се без следа
оставащи мечти и никога
раздяла с тъжното ни щастие да няма.
И стигнали на своята пътека края,
със радост да потънем във безкрая.
1904
——————————
ПАРИЖ
VІ.
Усмихваше се залез ален,
Париж потъваше в мъгла,
ден уморен, с порив печален,
в сива земя чело опря.
И вечерта простира бавно
над всичко синкаво крило,
а някой, стопил шепа камъни,
ги хвърля в течното стъкло.
Река, коприна излиняла,
бял параход едва люлее
и над водата празник пее,
между вълните огън бляска.
Огромните тополи бели
привеждат се като гиганти
и заблестяват в миг брилянти
сред вейките като дантели.
1904 г.
Х.
Обичам на Париж есенния плен,
ръждивите петна, в позлатата изронени,
и сивото небе, преплетените клони -
синьо-мастилени, приличащи на вени.
Потокът от лица все тъй непроменен е
и дишането тежко - на пресекулки работа,
и на живота делничен грижата корава,
зеленината черна, стената одимена.
Мостовете, със релси разделящи къщята,
на влакове димът - парчета бяла вата,
зад покриви, тръби - далеч, през дъжда ситен
огромно Колело и Кула-великанша,
огньове къса вятърът и гони облаците
в крайбрежието пусто на Ла Манша.
1909 г.
——————————
КИМЕРИЙСКИ ЗДРАЧ
На Константин Богаевски
1.
Пелин
Огънят догаряше на брега пустинен
и шумолене ронеха струистите стъкла,
тъгуваща, душата горчива на пелина,
измъчена в мъглата, се люшкаше сама.
В гранитните скали - прекършени крилата.
Под тежестта на хълма - хребетен гръбнак.
В застиващи усилия - отхвърлена Земята.
Устата на Прамайката, безмълвна, без слова!
Дете на любознателни и зовящи нощи,
самият аз съм - твоите очи, отворени в нощта
към блясъка на древните звезди,
така сиротни,
с лъчи обливащи вселенската тъма.
Самият аз съм - твоите уста, безгласен камък!
Аз също изнемогвам в оковите на немота.
Аз - светлина съм от угасващи слънца, и слово
от застинал пламък,
Безкрилен като теб, незрящ и онемял.
Майчице-неволница! Над твоята пустиня
се свеждам в полунощна тишина…
Димът горчив на огъня, духът горчив пелинен,
горчилката на волята - остават в мен сега.
<1907>
7.
Над набраздените вълни издига се от дълбина
пустинен земен рид: на хребети скалисти
гребени
парчета черни и потоци трошляци червени,
скръбни предели на незнайна нам страна.
И в сънища тържествени и тъжни виждам аз -
ехтящи заливи на древна и заглъхнала земя,
където в късен полумрак, напевно и с тъга,
хекзаметрите на пустите вълни звучат.
Във тъмнината лодка в безпътица се плъзва,
трептяща с тайнствена и древна тръпка
от ветрове тъгуващи и дишащи вълни.
И в път, определен за дързост и възмездие
се устремява лодката ми в морски дълбини,
а във небето светят кандила от Седмозвездия.
1907 г.
Одисей в Кимерия
На Л. Д. Зиновиева-Аннибал
Тъй много дни, като река към Океана,
и срещу дните, със разперени платна,
сме устремени към неизбежната страна.
Звучи по-глух на уморените вълни гласа,
помръква ден, окото му блещука алено,
а някъде в далечината ивица синее
от нощната земя и със мъгла са слени
далечни планини с оскъдни лесове.
На Персефона към иконостаса пътят води,
към глухи извори, под сенки на гори скърбящи,
където в плачещи върби и папрати, и хвощ,
обраснали са склоновете горски с черен тис…
Натам вървим, към залеза на дните тъмни
за среща със копнежни сенки сънни.
1907
——————————
РУСИЯ
На враждуващи, скръбният гений,
братски възел завързва - строг.
И притиснато злото в сражение ,
побеждава се с друго зло.
И развява се стяг победен…
За теб, Русия, какво е това!
Пребъдвай, смирена и бедна -
но вярна на свойта съдба.
Обичам те и победена,
поругана или в прахта,
тайнствено-осветена
със земната красота.
На роба в лика те обичам,
когато в полската тишина
оплакваш с гласа на жените
загиналите си деца.
1915
***
Любить без слез, без сожаленья,
Любить, не веруя в возврат…
Что было каждое мгновенье
Последним в жизни.Чтоб назад
Нас не влекло неудержимо,
Чтоб жизнь скользнула в кольцах дыма,
Прошла, развеялось… И пусть
Вечерне-радостная грусть
Обнимет нас в своим запястьем.
Смотреть как тают без следа
Остатки грез, и никогда
Не расставаться с грустным счастьем,
И, подайдя к концу пути,
Вздохнуть и радостно уйти.
1904
——————————
ПАРИЖ
VІ.
Закат сиял улыбкой алой.
Париж тонул в лиловой мгле.
В порыве грусти ден усталый
Прижал свой лоб к сырой земле.
И вечер медленно разправил
Над миром сизое крыло…
И кто-то горст камней расплавил
И кинул в жидкое стекло.
Река, линялыми шелками
Качала белый параход.
И праздник был на лоне вод…
Огни плясали меж волнами…
Ряды огромных тополей
К реке сходились, как гиганты,
И загорались бриллианты
В зубчатом кружеве ветвей…
1904 г.
Х.
Парижа я люблю осенний, строгий плен,
И пятна ржавые сбежавшей позолоты,
И небо серое, и веток переплеты -
Чернильно-синие, как нити темных вен.
Поток все тех же лиц - одних без перемен,
Дыханье тяжкое прерывистой работы,
И жизни будничной крикливые заботы,
И зелень черную и дымный камень стен.
Мосты, где рельсами ряды домов разъяты,
И дым от поезда клоками белой ваты,
Из-за крыш и труб - сквозь дождь издалека
Большое Колесо и Башня-великанша,
И ветер рвет огни и гонит облака
С пустинных отмелей дождливого Ла-Манша.
1909 г.
——————————
КИММЕРИЙСКИЕ СУМЕРКИ
Константину Богаевскому
1.
Полынь
Костер мой догорал на берегу пустыни.
Шуршали шелесты струистого стекла,
И горькая душа тоскующей полыни
В истомной мгле качалась и текла.
В гранитах скал - надломленные крылья.
Под бременем холмов - изогнутый хребет.
Земли отверженной застывшие усилья.
Уста Праматери, которым слова нет!
Дитя ночей призывных и пытливых,
Я сам - твои глаза раскрытые в ночи
К сиянью древних звезд, таяких же
Сиротливых,
Простерших в темноту зовущие лучи.
Я сам - удста твои, безгласные как камень!
Я тоже изнемог в оковах немоты.
Я - свет, потухших солнц, я - слов
Застывший пламень
Незрячий и немой, безкрылый, как и ты.
О, мать-невольница! На грудь твоей пустыни
Склоняюсь я в полночной тишине…
И горький дим костра, и горький дух полыни,
И горечь воли - останутся во мне.
<1907>
7.
Над зыбкой рябью вод встает из глубины
Пустынный кряж земли: хребты скалистых
Гребней,
Обрывы черные, потоки красных щебней -
Пределы скорбные незнаемой страны.
Я вижу грустные, торжественные сны -
Заливы гулкие земли глухой и древней,
Где в поздних сумерках грустнее и напевней
Звучат пустынные гекзаметры волны.
И парус в темноте, скользя по бездорожью,
Трепещет древнею, тайнственною дрожью
Ветров тоскующих и дышащих зыбей.
Путем незначенным дерзанья и возмездья
Стремит мою ладью глухая дрожь морей,
И в небе теплятся лампады Семизвездья.
1907 г.
14.
Одиссей в Кимерии
Л. Д. Зиновьевой-Аннибал
Уж много дней рекою Океаном
Навстречу дня, расправив паруса,
Мы бег стремим к неотвратимым странам.
Усталых волн все глуше голоса,
И слепнет день, мерцая ооком рдяным.
И вот вдали синеет полоса
Ночной земли и, слитые с туманов,
Излоги гор и скудные леса.
Наш путь ведет к божницам Персефоный,
К глухим ключам, под сени скорбых рощ,
Раин и ив, где папоротник, хвощ
И черный тис одели леса склоны…
Туда идем, к закатам темных дней,
В сретенье тоскующих теней.
1907
——————————
РОССИЯ
Враждующих скобрный гений
Братским вяжет узлом,
И зло в тесноте сражений
Побеждается горшим злом.
Взвивается стяг победный…
Что в том, Россия, тебе!
Пребудь смиренной и бедной -
Верной своей судьбе.
Люблю тебя побежденной,
Поруганной и в пыли,
Тайнственно осветленной
Всей красотой земли.
Люблю тебя в лике рабьем,
Когда в тишине полей
Причитаешь голосом бабьим
Над трупами сыновей.
1915
