Вейсел Чолак

превод: Ахмет Емин Атасой

ЦВЕТЕ СЪС СЧУПЕНА ДРЪЖКА

Излъскваме живота с киселина, в такт със смъртта
Храним се с леда, забит в нашите рани
Там, където сме победени ни чака капризна раздяла
Сърцето ни вече трябва да спре в сърдитото лице на любовта
Сняг ще завали, никой никого да не чака, пътищата са сърдити
Всички прозорци, гледащи към небето, лекичко се затвориха.

Катерим се неспирно по планината вътре в нас.
Там първият жокей от Деня на страшния съд се храни със зло
И сякаш, че шепа кръв се пръска от едно тяло на земята

Аз съм без завивки, татко си спря часовника
Събрах собствените си парчета пред вратите и си отидох
Вече нямам нищо освен отдалечеността от самия себе си
В ръцете ми е самотата на нощта, като цвете със счупена дръжка
Една наранена дума и един ръждясал гилотински нож.
Завързвам очите си и излизам на улицата

Страховете като закон се трупат върху гърлото ми
Трънът, който е доскучал на розата си, вече е далеч от нея
А аз разхождам скъсаните си места
Все така са неузнаваеми и плашещи човешките лица
Сякаш всеки е дезертьор в себе си и е чужд на своя смях
В края на всяка улица се вижда власт и самоубийство

Сняг ще завали. Седнах и разговарях с едно коте.
Духът ми бе дълбок, отдалечи града доста
Единия от нас винаги е на тъмно, в гъвкавостта на кръвта
Вече с огън изгасете водата
Убийте и птиците пренасящи глас.

Нека продължи тази несигурност, намалявайте се взаимно
Мъртви нощи сънувайте в своите спални
Под нас е небосводът, безкрайната лъжа
Ние двата сме два ада, безконечно престъпление, едно бесило.

КЪРВЕНЕ

Мъката на пустинята, изгубила пясъка си
е по-важна от земетръса на една мечта
всеки гърмеж на оръжието е радост за смъртта
фактът, че го знам това, разклаща морето на моята душа.

Не може разумно да се възползва от лицето си
и от разсеяността си моята любима,
през бинокъла не един ловец се вижда натрупаната като
планина страх на елена и всичката му кръв, криеща се в нея
плодовитата болка в нейната главна вена
се огорчава от небето, изгубило своето време.

Страстта се научава от тишината
от веселите забавления с раздялата
заразила песните със своята любов
като чуе думата „камък” като стъкло се счупва
това е един вид болка в окото.
Когато допре до устата ми устните си с боров мирис
снегът спира, във водата в слабините й разцъфва цвете.
Кървене ли това, че си спомням непрекъснато за нея?

Където и да ме пипнете, усещам болка с розов вкус.

ДА СЕ ЖИВЕЕ В ТЕБ

Ако знаеха, че в теб се разширявам, ръцете ми биха се озвездили
биха се множили песните от целувки по моята плът
така ми се иска и аз се скривам в шепите ти
вземам едно небе, после още едно небе
и нашите срещи се превръщат в горски цветя.

Онзи оскърбяващ страх на увехналите пътешествия
в едната ръка шумът на градовете, прекалино подъл
и прекалено задушаващ. Някакъв пушек по лицето ти,
и сребърни черти, напомнящи внезапно за любовта,
разпиляват се сънищата ти, разтягат се чак до луната.

Удивителен е чинарът сред картата, начертана от любов,
луди са водите, изтичащи от краката ти стройни,
постоянно цъфтящото цвете, което крия в най-уютното
ти място, е море от багри; но само за мен. Птиците се радват
на това, планините се разтварят; аз се възкачвам на небето ти.

Може би някои искат да ни застрелят с една фалшива самота
кръвта ми кипва тогава, от болката в езика очите ми се множат
кой не знае, че всеки наш ден е един нагласен капан
кирливите армагани, и счупеното копче накрая,
изгубеният вкус на виното и времето, което той съхранява.
Ама ти пожелай само да възкръснат мъртвите воини,
да свърши мухлясалата нощ, написана с ножа на един живот.

Сгъстява се сънят на света, любовта те зарежда отново
бреговете са ясни, морето ти се запълва с теб, кръвта ми ликува.