Николай Дончев

Асен Златаров починал! Така гласеше кратката телеграма от Виена, която ни донесе тежката вест за неочакваната и преждевременна кончина на един прекрасен човек, голям учен и изящен поет.

Интелектуална България е в дълбок траур, болката на всички, които познаваха и ценяха редките добродетели и качества на покойния, е голяма, неизмерима.

Защото златаровци се броят на пръсти у нас, където големите личности се създават мъчно поради тежките условия за творчески труд и духовно издигане, сред които работят всички наши културни труженици.

Асен Златаров стоеше в предната редица на борците за духовна просвета у нас, на радетелите за една по-висша култура. Той бе истински рицар на духа, щедро надарен с нравствени качества, всмукал жадно соковете на богати чужди култури, всестранно подготвен за мисията си на културен работник.

Освободен от предразсъдъци, които често пречат да се гледа на нещата напълно обективно и да се съди безпристрастно, чужд на политическите игри, които налагат понякога отстъпление от известни строго установени нравствени правила.

Златаров бе един възторжен идеалист, влюбен в идеите си и служещ с преданост на истината, която той въвзеждаше в идол. Не важеше къде е нейното място - дали вляво, или вдясно, или някъде по средата, той обичаше да я сочи с прямота, откровено и доблестно.

И тук именно лежи силата и очарованието на неговата личност - в тая всеотдайност на истината, на човешката правда, без която животът би бил тъмен.

Златаров съединяваше у себе си безспорно много и редки качества на духа, ала тохй блестеше преди всичко със своя светъл ум и с благородното си и щедро сърце.

За тия негови качества говорят най-добре книгите му, в които остротата на ума върви редом с пламъка на сърцето.

Златаров пишеше и говореше темпераментно, живо, убедително. Винаги с вдъхновение, никога без патос. Ученият и поетът си сътрудничеха идеално, без ни най-малък ущърб за единия и другия.

То е, защото Златаров умееше да пази мярка и да разграничава ясно целите и проблемите, на които спураше своя зорък поглед.

Това чувство за мярка бе сигурният белег за неговата френска култура, за общението му с големите представители на френския дух, изявен в наука и литература.

До естественика Клод-Бернар стоеше мислителят Блез Паскал и редом с тях поетът Бодлер, тънкият и изящен Анатол Франс, буйният и несравним по красноречие Жан Жорес, любим учител на Златаров.

Вдъхновен от тях, опознал величието на техния гений, Златаров пръскаше светлината на своето пламенно слово с въодушевление и младежки жар.

Любовта и почитта, с които го ограждаха, особено младите, му даваше импулси за творческо дело, крепяха духа му в смелите му пристъпи напред, в името на светли идеали, идеали за духовна възмога и за нравствено съвършенство на човека, за освобождение на човешкия дух от веригите на временното, тленното, суетното.

Уви! Тежка болест срази неуморимия труженик в пълния разцвет на творческите му сили. Престана да тупти едно любвеобилно, едно крайно чувствително сърце, угасна завинаги един светъл ум.

Остана споменът - единствено звено между нас, живите и отминалия във вечността дух на човека, учения и поета Асен Златаров…

Този спомен ще бъде незаличим!

——————————

в. „Час”, г. 3, бр. 18, 6.01.1937 г.