Николай Дончев

„Есенни пламъци”, така е озаглавил Емануил Попдимитров своите най-нови стихотворения, издадени, както се съобщава върху вътрешната корица на книгата, по случай тридесетгодишната литературна дейност на поета.

Новата книга на Емануил Попдимитров сочи голяма духовна ведрина у поета, свежест на чувството и бодрост на поетическото въображение.

Лирик, но още епик с широк епичен замах, Емануил Попдимитров носи в себе си богатство от образи, които пленяват не толкова с изяществото на формата, колкото с оригиналните си черти, с непоеторимата хубост на линията и с вътрешното си благородство.

Поезията на Емануил Попдимитров е сложена на здрава интелектуална основа, тя е промислена дълбоко и носи белезите на ерудитивност.

Одареността на поета личи както в отношението му към загадките на природата, които той умее да тълкува в сочни и ярки образи, тъй също и в усета му за жива поетична връзка с предметите, които докосва.

Тази поетическа връзка крие някаква пленителна мистика, която обгръща всеки образ у поета и го изпълва с особен чар. Тъкмо тази особеност отличава Димитров от другите наши днешни поети и му определя специално място между творците на нова поезия у нас.

В „Есенни пламъци” поетическият талант на Емануил Попдимитров сочи широк диапазон: образите му се слагат ту в леки импресионистични стихове, напомнящи акварелната техника в живописта, ту в ярко изсечени строфи, плътни и тежки като стенопис.

Разнообразието на образите и на стиха показва неизчерпаемост на творческата енергия у поета, неизтощимост на въображението, което съставя пръв елемент в поезията на Димитров.

„Есенни пламъци” се откриват с малък цикъл от къси стихотворения, които поетът е назовал „акварели” и във всяко едно от които е заключил по един поетически образ. Ето - първото - „Перуники”:

В гняв по тъмни самодиви
нявга бог Перун хвърли
сини мълнии стрели -
днес по тез усои диви
като деви нежнолики
раснат сини перуники.

И шестте малки стихотворения от тоя цикъл представят действително сочни акварелни скици, в които всяка дума е сложена намясто и звучи пълно. В „Селско гробище” само със два стиха поетът изразява едновременно една картина и едно душевно състояние:

Маранята трепка над простора глух!
Хвръкна пеперуда: Майко, твоя дух.

Никой от нашите поети не е можал да предаде с толкова ведрина и мекота на чувството и с толкова простота на израза поезията на есента, както Емануил Попдимитров.

Самото заглавие не е случайно: то има свой вътрешен смисъл, консеквентно е на определена мисъл, на един централен образ, ако може така да се каже.

У Димитров есента е въплътена в редица стройни образи, разнообразни и крайно живописни, неповторими по основните си черти.

Ако мястото позволяваше, бих цитирал не едно и две между многото стихптворения на този поет, който знае тъй масйсторски да веза от златните нишки на своите поетически слова красиви, светли и пълни образи, рожба на дълбоко лирично чувство и на бодра творческа фантазия.

В „Есенни пламъци” Емануил Попдимитров е събрал още значителен брой други стихотворения, някои, като „На Унгария”, вече познати, които сочат чудна крепкост на поетическото чувство у тоя поет. С колко безизкуствена и топла поезия е напоено стихотворението „Стада”:

Морни от паша се връщате вече,
вий, белорунни смирени стада.
Тлее в очите ви синята вечер,
ниви зелени, треви и вода.

Това и други няколко поеми от цикъла „Есенни пламъци” показват, че Емануил Попдимитров живее в свой собствен поетически свят, богат откъм образи, с които той суверенно разполага и затова е винаги нов, сочен и интересен.

——————————

в. „Литературен час”, г. 2, бр. 10, 20.11.1935 г.